Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (9)
Оригинално заглавие
Жизнь после смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Живот след смъртта

Руска, първо издание

 

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Не е посочен.

История

  1. — Добавяне

9.

Белов отвори очи. Първото, което видя, беше собственото му лице. Той, Александър Белов, се усмихваше от плаката на стената и предлагаше на избирателите да дадат гласа си за справедливото разпределение на благата, за щастливата си старост и за безгрижното детство на поколенията си.

Белов се опита да въздъхне, но остра болка прониза лявата му страна. Лявата му ръка отказваше да се движи. Той се опипа с дясната и установи, че е бинтован от врата до корема. Бинтована се оказа и лявата му ръка.

Белов огледа стаята, в която лежеше. Тя му приличаше на бекярски фургон за строителни работници. Но тук определено не живееха работници. Стаята по-скоро принадлежеше на жена…

Той изпита толкова ужасна жажда, сякаш от сто години не беше слагал и капка в устата си… До него, на застланата с ярка покривка маса, имаше кана с вода. Белов посегна към нея, но изгуби равновесие и се стовари от дървеното легло на пода. Болка прониза цялото му тяло и за известно време той загуби съзнание. Когато се свести, усети, че нечии ръце го повдигат от пода. Отново го болеше, но вече не чак толкова силно.

— Хайде, Федя, хвани го за краката. А сега го сложи да легне. Да легне, ти казах… — боботеше мъжки глас.

— Я по-внимателно бе, да не местите пън! — прекъсна го женски глас.

И този глас се стори много познат на Белов. Но в същия миг отново изгуби съзнание…

 

 

Когато се събуди, на масата гореше газова лампа. До прозореца, на грубо скована табуретка седеше жена. Белов опита да се обърне. В този момент дървеното легло, върху което лежеше, издаде пронизително скърцане.

Щом чу звука, жената се извърна. Той не можеше да сбърка нейния профил с ничий друг. Би го разпознал дори в тъмното. Или бе умрял, или това беше нейният призрак? Значи и двамата бяха призраци! Тогава защо гърдите и ръката го боляха толкова силно?

— Лена? — каза той, но не стана ясно дали попита или я повика.

Тя се приближи до него.

— Е, здравей, Саша. Ето, че се срещнахме.

Това беше тя, неговата първа и незабравима любов Лена Елисеева… Жената, която подобно на самата съдба, рязко преобърна живота му.

Ако тя не го беше предала тогава, преди десет години… Но всъщност, защо да го беше предала? Нещата изглеждат прости само в романите. Свои — чужди, герои — предатели. Червените са добри, белите са лоши. После — обратното…

Тя не го бе дочакала да се върне от казармата, което означава, че е предател, така ли?! Неслучайно войниците казват, че ако някое момиче дочака момчето си да се прибере от армията, ще бъде обявено за музейна рядкост… Не, в живота нещата стояха далеч по-сложно.

А какво щеше да стане, ако Лена не се бе обвързала с Мухата и беше дочакала завръщането на своя Санечка от далечните Памирски планини? Може би той щеше да завърши минно-геоложкия институт и да стане геолог, както си мечтаеше. И какво щеше да прави сега? Да се крие по експедициите от гладните погледи на жена си и децата си, така ли? И да им обяснява: аз работя честно, но те не ми плащат. Не, това не беше неговият път…

Ала съдбата избра да се случи всичко онова, което се случи. В живота му се появи Олга, а след това — Ваня. Той стана част от Бригадата, а Бригадата стана част от живота му! И в него не остана място за Лена! Той я зачеркна от паметта си и се постара да я забрави. И едва сега, когато я видя, разбра, че нищо не е забравено, колкото и банално да звучеше това…

 

 

Белов бавно осъзна, че няма абсолютно никаква представа къде точно се е озовал.

— Къде съм? — попита той.

Лена тъжно се усмихна.

— Помниш ли, че в училище изучавахме една пиеса на Максим Горки? Казваше се „На дъното“. Това е то — дъното. По-надолу просто няма накъде. Ех, Саша, Сашенка! И през ум не ми е минавало, че мога да те срещна точно тук. И какъв вятър те довя на това място?

Белов се опита да възстанови в паметта си картини от близкото минало… Мислите му се разпиляваха и не искаха да се спрат на нищо конкретно. В главата му цареше пълна мъгла и пихтия.

— Нищо не мога да си спомня — призна си той. — Непрекъснато някакви птици се въртят в главата ми. Едната — бяла, а другата — черна. И една сива… И кой знае защо това е много важно. Същинско бълнуване. По-добре ми разкажи за себе си.

Лена стана и се приближи до масата. До стената се мъдреше опушен газов котлон. Тя го включи и сложи чайника върху него. Сетне извади цигара, свали чайника и я запали от котлона. Беше очевидно, че зад суетливите й движения се крие желанието да отложи за малко началото на неприятния разговор. Трябваше ли Саша да знае какво се е случило с нея? Каквото станало — станало…

Мълчанието се проточи прекалено дълго. Най-сетне тя реши, че е по-добре Саша да научи историята й от самата нея, отколкото от някой друг.

— Че какво да ти разкажа за себе си? Въртях и суках, колкото можах. Нямах пари, а ми се щеше да живея. Излязох на „Тверская“. И той ме откри там.

— Кой? — не разбра Александър.

— Володя Каверин.

„Пак този Каверин! Кога най-сетне този човек ще престане да се изпречва на пътя ми?“ — ядоса се Александър, но на глас каза само:

— И какво стана?

Лена наведе глава и започна да мачка цигарата между пръстите си. Едва в този момент Белов забеляза, че тя упорито крие от него дясната си страна.

— Обърни се! — не помоли, а заповяда той.

Лена потръпна.

— Защо? Впрочем…

Тя се извърна с лице към него и го погледна право в очите. За пръв път от момента на тяхната неочаквана среща. И Белов видя, че цялата й дясна буза е разсечена на кръст от отвратителен дълбок белег.

— Кой направи това? — попита той.

— Каверин — тихо призна Лена.

— Но защо?

— Каза, че аз съм виновна за смъртта на Мухата.

Белов стисна зъби от връхлетелите го болка и ярост. Значи Каверин си бе въобразил, че е бог, творец на съдбата, супермен… Бог — оперативен работник. Оперативен бог!

Ако можеше, Саша щеше да убива този боклук отново и отново сто, хиляди пъти подред! Ако е възможно да убиваш някого непрекъснато! Тогава Белов щеше да го върже със синджир и всеки ден да реже с трион половината от главата му. Че и от нещо друго.

— А как се озова тук? — попита той, след като малко се поуспокои.

— Доведе ме друг наш общ познат. Помниш ли Бакена?

Господи, колко отдавна беше това! Александър си спомни как с един удар изби желанието на сополивия дългокос пияница да се увърта покрай Лена. Да, оказваше се, че светът е още по-малък, отколкото си го представяше…

— Той също ли е тук?

— В момента излежава в ареста петнайсет дни за дребно хулиганство. Тези дни трябва да го пуснат.

Белов се намръщи. Срещата със стария му познат не обещаваше да бъде нито топла, нито приятна.

— А аз как се озовах при теб? — попита той.

— Нашите момчета те прибраха от бунището — отвърна Лена. — Витя Лошия, Федя Лукин и Степанич. И те докараха тук с колата на Степанич. А Доктор Уотсън те оперира и извади два куршума от теб. Аз му помагах. Асистирах му.

Белов наблюдаваше с изненада приятелката си от детинство.

— Вашият доктор не разполага ли с мъже за тази работа?

Лена махна с ръка.

— Те не стават за това, страхуват се от кръв.

— Значи ти не се страхуваш… — рече замислено Александър. — И аз не се страхувах. Нито от кръв се страхувах, нито от смъртта. И затова се озовах на бунището.

Той нервно се разсмя.