Александър Белов
Живот след смъртта (20)

19.

Веднъж Бакена отново се появи в селището. Целият беше омотан в бинтове, но бе все така зъл и неукротим. Дълго си шушука нещо с Лена, сетне продължи да се мотае из селището и да разпитва за Белов. Не научи нищо, но обеща пак да се върне и да си разчисти сметките с него.

Щом научи това, Белов само се подсмихна. Макар вътрешният глас да му подсказваше, че враговете му са станали с един повече.

Монтираният в шкаф часовник в кабинета на Зорин удари дванайсет часа на обяд. Човекът за специални поръчки на Виктор Петрович — бившият служител на Федералната служба за безопасност Андрей Литвиненко, довършваше доклада си по делото на Белов.

— И всичко това доказва, че преди смъртта си Белов често се е срещал с продуцента и шефа на каскадьорите Киншаков. Сега той работи в Щатите. Може би ще се върне преди зимата. — Литвиненко, който стоеше прав, докато правеше изложението си, млъкна и погледна въпросително към шефа си.

— Защо точно преди зимата? — Зорин откъсна поглед от подредените пред него фотографии на снимачната група на Киншаков, внимателно свали очилата си и се облегна в креслото.

Литвиненко се поколеба.

— Ами, идва Нова година, почват празненствата край елхите… — опита да се пошегува той.

Зорин повъртя очилата в ръцете си и намръщи чело.

— Мислиш ли, че ще си дойде? И че ще смени работата си със Спилбърг заради халтурата по празненствата край елхите? Съмнявам се… Или това беше някаква шега?

Литвиненко си прехапа езика. Той отдавна подозираше, че шефът му е лишен от чувство за хумор, но пък чак дотам… Впрочем, в политиката можеше да се утвърди само човек, който буквално към всичко се отнася изключително сериозно. Работата беше такава.

Андрей се смути, изчерви се, закашля се и бързо започна да излага мислите си, свързани с групата журналисти, които бяха заснели взрива и падането на линкълна от моста в реката.

— В тази група има различни хора. Но от всички за нас най-интересен е репортерът, който прави криминалните хроники — Невзглядов. Той е много подходящ за обработка. Обича да си пийва, амбициозен е и е алчен. Ако наредите да бъде обработен, аз ще се захвана с него.

Зорин се зае да изучава досието на журналиста, което му подаде неговият помощник. За него делото на Белов постепенно започна да отстъпва на втори план. Той се замисли дали си струва да влиза в дългата и тежка война за наследството на изчезналия си партньор. Звънът на телефона го изтръгна от размислите му. Вдигна слушалката.

— Да, Зорин е.

След като изслуша краткото съобщение, Зорин се намръщи. Негов верен човек от президентската администрация току-що му съобщи, че президентът окончателно е взел решение да срине рублата. Това означаваше, че правителството се кани да се откаже от задълженията си по краткосрочните държавни заеми и да обяви хиперинфлация.

Зорин започна да пресмята. Той не държеше парите си в Русия, а в офшорни банки на далечни екзотични острови. Тъй че неговите капитали фактически не бяха застрашени от хиперинфлацията. Работата беше там, че искаше да намаже нещо от срива. И в светлината на тези събития империята на Белов се превръщаше в къде по-реална и лесна плячка от преди.

Зорин грижливо прибра снимките и листовете от досието в папката и я подаде на помощника си.

— Знаеш ли какво, Андрей. Зарежи всичко и се заеми само с този драскач. Изкопай ми го от земята, ако се наложи. И то колкото се може по-скоро. Едва ли чак ще те позлатя за тази работа, но обещавам да те посребря от горе до долу. Само направи каквото ти е по силите. Напред!

Литвиненко излезе от кабинета на шефа си не толкова зарадван, колкото озадачен от щедрите му обещания.

Виктор Петрович Зорин не плащаше напразно на своя информатор. Президентът още не бе успял да увери народа по телевизията в непоклатимостта на рублата, когато върху страната се стовари хиперинфлацията и всички обедняха за миг. В смисъл, разбира се, че не всички, тъй като по закона на Ломоносов-Лавоазие нищо на света не изчезваше безследно и ако на едно място нещо намаляваше в известна степен, на друго място то се увеличаваше в същата степен.

Но повечето предприемачи, които не бяха пряко свързани с експортните доставки на нефт и газ, понесоха значителни загуби: Проблемите не подминаха и империята на Белов. След като се посъветва с Олга, Шмит реши да свика „среща на високо равнище“ всички, които имаха отношение към вземането на решения.

Срещата се състоя в актовата зала на фонд „Реставрация“. Шмит предложи на събралите се — управителите на фирмите, предприятията и наблюдаващите локалните организации на Бригадата — да се изкажат и да направят своите предложения за запазването на империята на Белов. Ала, както е прието у нас, повечето от тях предпочетоха да си замълчат… Няколко души казаха нещо в смисъл, че ще е по-добре да изчакат няколко месеца и да не вземат прибързани решения. Времето било смутно и не било ясно накъде ще задуха вятърът. Олга взе думата последна. За разлика от останалите тя имаше конкретно предложение:

— Предлагам да отворим скритите резерви. Не бива да седим, заврели глави на едното място, а да минем в настъпление. Мисля, че сега трябва да се влагат пари в дълготрайни активи…

Присъстващите се размърдаха, започнаха да се споглеждат, някои прошепнаха в ухото на съседа си една-две гнусотийки, друг се пошегува, че жените имат дълги коси, но… Никой не очакваше от Олга, която всъщност беше далеч от бизнеса, нещо разумно.

— А в какво по-конкретно? — попита един от управителите.

Олга разтвори оставената пред нея папка с документи.

— Имам предвид нефт! — каза сериозно тя. — Тук разлиствах едни документи със стари проекти и се натъкнах на любопитен материал…

Това беше проектът за изграждането на нефтопреработвателен завод край Москва. На мястото, където той трябваше да се издигне, вече бяха излети основите на бъдещите помещения, а инфраструктурата — изградена.

— Шегуваш ли се? Тогава парите не стигнаха за реализирането на този план, а сега, след инфлацията, откъде ще се вземат? — разочаровано й възрази Шмит.

Но Олга не се предаваше. Тя разполагаше с още аргументи в полза на този сложен ход.

— В този проект са ангажирани немски партньори. Тях нашата инфлация не ги засяга, те още не са успели да пуснат корени тук. По-скоро биха хукнали да бягат оттук, колкото сили имат. Могат да го направят! Но в тази ситуация за тях има и плюсове! В момента всеки долар е два, че дори и три пъти по-скъп. И рушветчиите ще си поукротят апетита. Сега изобщо не е време да си търсиш правата. Въпросът е дали сега германците ще поискат да влагат пари в Русия. Трябва да ги убедим, че с оглед на бъдещето те никъде другаде не биха купили толкова евтино собственост както в Русия и че това е единственият им шанс.

Започнаха да разглеждат проекта от различни гледни точки. Дори и мълчаливците се оживиха и се захванаха да обсъждат вариантите на поведение на пазара в условията на хиперинфлация. В крайна сметка престъпната общност се обедини около мнението, че този план е перспективен и че си струва да го реализират. Особено сега, на фона на общия спад на печалбите.

Единствено Шмит недоверчиво клатеше глава. За разлика от останалите, той много добре разбираше, че в тази работа освен цивилни германци има и чеченски предприемачи, които притежават мрежата от бензиностанции. Те се славеха със своя вълчи апетит, което ги правеше опасни не на последно място и за партньорите им. Когато човек имаше общ бизнес с чеченци, трябваше да държи пръста си на спусъка. Носеха се слухове, че търгуват и с фалшиви долари… Но в крайна сметка проектът беше приет единодушно.

От този момент нататък започна триумфалното шествие на Олга към върховете на властта: тя беше призната за шеф и наследница на Белов.