Александър Белов
Живот след смъртта (26)

25.

Лека-полека Саша Белов се приобщи към живота на новите си приятели. Веднъж дори рискува да отиде със Степанич до Москва. Разнасяха колбаси и консерви по търговските обекти. Никой не се притесняваше, че стоката е с изтекъл срок на годност. Приемаха я със задоволство не само по гарите и пазарите, но и в магазините.

Върнаха се късно. Степан отиде да прибере своята „лястовичка“ в бараката, която гордо наричаше гараж, а Белов се отправи към фургончето, в което живееха с Лена.

Техните отношения така и не се бяха изгладили. Това много оскърбяваше Белов. От една страна Лена искаше да бъде с него, а от друга го отблъскваше. Всъщност, тя и преди си беше капризна.

Приближавайки се към фургончето, Белов зърна отдалеч Лена. Тя стоеше пред входа и разговаряше с дребен набит човек, който приличаше на горила. Каякът беше неестествено широк в раменете. За такъв казваха, че е по-лесно да го прескочиш, отколкото да го заобиколиш. Лена говореше оживено, а каякът внимателно я слушаше. Белов реши да не пречи на разговора им и свърна към разположения отстрани бетонен блок, върху който видя да седи Федя. Те се поздравиха.

— Е, какво стана, ходихте ли до Москва? — полюбопитства Федя. — Умори ли се?

Белов само махна с ръка. Отдавна си бе възвърнал нормалната физическа форма. И вместо отговор, му зададе въпрос:

— Слушай, с кого си говори Лена ей там?

Федя го изгледа изненадано.

— Ама не го ли познаваш? Това е самият Михай Лупу, местният крал. Същински плантатор. Наистина ли не сте се срещали досега?

Белов сви рамене.

— Че къде да се срещнем? За пръв път го виждам. Случвало ми се е да слушам за него, но досега не съм го зървал. Впрочем, на молдавски лупу означава вълк. Служих с двама молдовци на заставата и те ме научиха на някои думи.

В това време Лупу привърши разговора си и се отправи към тях. Докато минаваше покрай Белов, му хвърли злобен и презрителен поглед, сякаш искаше да го прониже с очи. Федя поздрави краля на сметището, но той пренебрегна поздрава му. След шефа ситнеха трима охранители с едри мутри. Те не обърнаха никакво внимание на двамата приятели. Че от къде на къде ще поглеждат някакви си клошари.

Белов поседя още малко с Федя. Харесваше му да общува с този доморасъл философ. Още повече, трябваше да признае, че по същество той често е прав. Особено когато твърдеше, че хората преследват илюзии, а не забелязват живота под носа си. Напомняше по нещо за древногръцкия мъдрец Диоген, който живеел в празна бъчва и веднъж изпратил дори самия Александър Македонски да върви на майната си.

Слънцето залезе, захладня, Белов се сбогува с Федя и тръгна към къщи. Влезе във фургона и сложи на масата продуктите, които беше донесъл от града — бутилка водка, салам, кашкавал, хляб и домати. Вратата зад него се хлопна и Лена се появи.

— Дай чаши — предложи й Белов. — Ще вечеряме.

Лена започна мълчешком да слага масата. Белов наля водката в чашите. Всеки отпи от своята, без да си кажат наздраве. За да поразведри поне малко напрегнатото мълчание, Белов попита:

— Това Лупу ли беше? Какво ти предлагаше този орангутан?

— Предложи ми да се преместя да живея при него — отвърна тя. — Не го прави за пръв път. Вече ми писна от него. Но днес си помислих дали пък да не се съглася.

— Че той с какво е по-добър от мен? — недоумяваше Саша.

Лена се извърна и се вторачи в стената.

— Предлага ми да живеем заедно. И не го прави от съжаление към мен. Той никога не ме е виждал без този белег. Аз му харесвам такава, каквато съм.

— И на мен ми харесваш такава, каквато си! — увери я Белов…

Когато на сутринта Саша се събуди, Лена я нямаше във фургона. На масата бе оставен лист хартия. Беше бележка, написана от Лена. Върху нея с нервен почерк бе надраскано: „Благодаря ти. Прости ми, сбогом, отивам си…“

Белов мълниеносно изскочи от фургона. Не беше на себе си, не знаеше какво точно да стори, накъде да върви и къде да търси Лена. Сигурен бе само в едно — че ако в този момент Михай Лупу се появи пред очите му, ще се нахвърли върху му, без да му пука за ордата негови охранители.

Федя и Витя седяха върху купчина чакъл близо до селището. Щом видяха щуращия се като звяр между фургоните Александър, без да си кажат дума, хукнаха към него. Федя се стовари като чувал в краката на Белов, а Витя се хвърли отгоре му и го притисна с цялата си тежест към земята.

— Пусни ме! — изрева с всичка сила Белов, а от напрежение жилите на челото и на шията му се издуха.

Той започна да се дърпа и опита да удари Витя в окото. Но Витя удвои силата на хватката си. Федя изпълзя изпод тях, присъедини се към Витя и седна върху краката на Белов. Това не помогна кой знае колко, тъй като Витя беше хилав, но сериозно попречи на Саша да рита.

Най-сетне Белов се предаде. Той престана да се дърпа от ръцете на приятелите си и се отпусна.

— Добре де — избоботи недоволно, — пуснете ме.

— Успокои ли се? — попита го за всеки случай Витя.

— Поуспокоих се. Извинявай…

Тримата станаха от земята и започнаха да се изтупват от прахта.

— Какво стана, Лена ли те напусна? — досети се Федя.

Белов не отговори нищо, а само кимна с мрачен вид. Боеше се, че ако каже дори една дума, гласът му предателски ще потрепери.

— И къде си се наканил да ходиш сега? — Този път въпросът зададе Витя. — Да си уреждаш сметките с Михай Лупу ли?

Този път Белов изобщо не реагира. Но и без това отговорът бе изписан върху почервенялото му лице.

Витя почука с пръст по челото си.

— Сергей, ти си глупак. Да речем, че отидеш при него. И какво ще стане след това?

Белов се чувстваше като последен идиот. В момента също си задаваше този въпрос. И отговори не толкова на Витя, колкото на себе си:

— Не зная. Сигурно щях да го убия.

Витя и Федя се спогледаха с криви усмивки.

— Как не! — язвително рече Витя. — Че те дори няма да ти позволят да го доближиш. Охраняват го като че ли е някакъв Пиночет. Щеше да се върнеш в онази камара боклук, от която те измъкнахме. Само че този път нямаше да ти се размине.

Федя подкрепи Витя:

— Да, по-добре да си нямаш работа с Михай. Всички ние живеем тук с негово съгласие. Ако му се прище, за пет минути може да изсели, когото си поиска. А ако не успее да го изсели, ще го накара да съжалява. Тъй че стой кротко. Ще вкараш в беля и себе си, и нас.

Белов осъзна, че едва не извърши глупост. Погледна към Витя и Федя, които толкова трудно го спасиха от фаталната крачка и кой знае защо си спомни Космос, Фил и Пчелата. Тях не можа да опази. Сега може би съдбата му изпращаше нови приятели. А той се държеше с тях като свиня.

Витя и Федя го гледаха с тревога и очакване. Белов се насили да се усмихне.

— Я ми се махайте от главата! Някакъв си Лупу-мупу, притрябвал ми е! Тичах, защото търсех вас.

— А защо си ни търсил? — усъмни се Федя.

— Ами… защото вече стана десет часа, а ние даже не сме помирисали водка. Къде ти се дянаха принципите? Да вървим, остана ми малко.

Белов удари по рамото първо Федя, а после и Витя. Напрежението веднага спадна. На всички им олекна. И тримата се разсмяха и се отправиха към неговия опустял фургон.