Александър Белов
Живот след смъртта (35)

34.

В кабинета на Шмит се решаваше важния въпрос как да се подготви строежа за пристигането на работниците. Дмитрий седеше зад бюрото си, а Николай се бе настанил в креслото срещу него.

— Първо трябва да очистим строежа от външни хора — каза Шмит. — Там е заприличало на същински Шанхай. Скоро ще поискат да им отворят поликлиника и библиотека. Какви са тези хора?

— Бездомници, клошари от бунището и хора, които се укриват от властите — съобщи му Коля. — За тях това сметище е и дом, и средство за съществуване. Те няма да си идат току-така.

Шмит озадачено почеса върха на носа си.

— Мамка му! И какво ще ги правим?

— Според мен — рече Коля — не е никакъв проблем. Щом клошарите имат нужда от бунище, нека да идат да живеят на бунището. Да си направят землянки и колиби. Ние скоро няма да стигнем дотам, макар че сметището също трябва да бъде ликвидирано… Просто кракът им не бива да стъпва на строежа.

Шмит се замисли. От добра воля можеха да отделят част от фургоните и да ги замъкнат на сметището за нуждите на клошарите, тъй като и без друго някои от тях вече бяха изгнили и дори се разпадаха. Но така или иначе този въпрос трябваше да бъде решен кардинално. А и просто нямаше време да се занимава с благотворителност. Защо да отлага за утре онова, което може да се извърши днес?

— Тъй да бъде — реши Дмитрий, след като взе решение. — Селището да се изчисти от клошари, а старите и строшените фургони да се изгорят. Действай!

Коля кимна доволно и излезе от кабинета…

На другия ден тревожна вест предизвика паника в селището до сметището. Точно насред запустялото място, което започваше веднага след селището, спря черен джип. От него излезе светлокос мъж с кожено яке и предложи на местните жители през монтирания върху колата му високоговорител веднага да се съберат на запустялото място.

На призива му се отзоваха около петдесетина души. Светлокосият прецени, че бройката е достатъчна и тези, които са дошли, ще предадат на останалите. Измъкна от джоба на якето си лист, върху който беше написано нещо подобно на обръщение или на ултиматум, и запозна клошарите със съдържанието му.

Във връзка с възобновяването на строежа на нефтения завод на всички лица, които живееха незаконно в селището, се предлагаше да напуснат територията му в срок от двайсет и четири часа. В случай на отказ представителите на администрацията на строежа не гарантираха на самозваните завоеватели на чуждото имущество, че ще запазят живота и здравето им. След като свърши с четенето, светлокосият попита:

— Разбрахте ли всичко? Имате един ден, за да си съберете багажа. И утре тук да няма жив човек, точно това трябва да кажете и на останалите. Ако спипаме някого, не му завиждам. Има ли въпроси?

— А къде ще живеем? — попита високо една жена с изпито лице.

— Където искате — отвърна светлокосият и мило се усмихна. — Бунището е голямо, все ще се сместите някъде. Но скоро и него ще го разкарат, така че е по-добре отсега да си намерите по-сигурно място. Или да се обесите. Щом се налага, фирмата ще се бръкне за въжето.

Но в този момент от тълпата излетя доста едро паве и удари страничния прозорец на джипа. Стъклото с трясък се свлече в купето. С изкривено лице изскочи охранител, облечен в защитна униформа, който държеше автомат в ръце.

— Кой идиот направи това?! — изрева.

— А ти кого наричаш идиот, пале такова?! — Срещу охранителя тръгна грамадният мъж, който наскоро бе преследвал с ритници Федя из селото.

Охранителят насочи автомата към него и стреля в краката му. Стенейки, гигантът се катурна по гръб. Охранителят явно умееше да стреля, защото куршумите натрошиха стъпалата на бунтаря, без да засегнат застаналите наоколо клошари. Щом чу изстрелите, тълпата отскочи назад и след няколко секунди пространството покрай джипа опустя. Остана само раненият, който лежеше в прахта и кървеше.

Светлокосият махна с доволна усмивка на охранителя.

— Добре, влизай вътре, тръгваме. Мисля, че успяхме да ги сплашим. Утре тук няма да има жив човек.

Джипът потегли.

Много от хората наистина се изплашиха. Обитателите на Картаген започнаха да си стягат куфарите, по-точно торбите и бохчите. Уж за просяка нямаше нищо по-лесно от това да си събере багажа, ала по време на уседналия си живот клошарите бяха понатрупали имущество, всички имаха запаси от зимни дрехи, някакви подобия на печки, одеяла… По тази причина картината на изселването наподобяваше евакуация. Навред се носеше плач и скърцане със зъби.

В момента когато Белов, Степанич и Витя се върнаха от Москва, половината фургони вече бяха опустели. Саша се изненада, когато чу странните разговори:

— Още е топло, все някак ще се преместим, а пък сетне ще му мислим. Пък на този строеж пак може да му сложат кръста — викаше някой.

— Ние не сме побойници. Нека Лупу се оправя. Когато им скимне да ни съдерат кожите, всички са налице, а когато се налага да се бием за правата си, до един се крият в храстите!

Федя намери приятелите си и подробно им разказа за посещението на светлокосия и за ултиматума му.

— Ами Лупу? Той какво прави? — попита Белов. — Трябва да се обединим с него. Сега не е време да си изясняваме отношенията…

Федя погледна Белов с горчива насмешка.

— Не разчитай на Лупу — каза той. — Чух до да се уговаря с тях отново да вземат на строежа него и бачкаторите му. Най-важното за молдовците е да имат работа. Те не могат да не работят. Тъй че той няма да е на наша страна.

— А ти на наша страна ли си? — попита Белов бившия директор, докато с мрачен вид наблюдаваше суетнята наоколо.

Степанич му махна с ръка.

— Че какво друго да ви правя? Тук е моят гараж и цялото ми движимо и недвижимо имущество. Оттук мога да ида само в земята.

Белов потупа Витя по рамото.

— Значи ще се бием до пълна победа. Хайде, майсторе на адски машини, да отскочим до твоята лаборатория.

На сутринта по пътя, който водеше към сметището, се появи вчерашният черен джип. Плътно зад него през дупките и ямите се носеше микробус, натъпкан с хора в черни униформи.

Белов, Витя и Федя наблюдаваха пътя от храстите като партизани. Когато джипът влезе в полезрението им, Федя кимна.

— Те са…

— Ако грешиш, цял живот няма да спя спокойно — оплака се Белов. — Давай, Витя.

Витя изчака, докато джипът се озове над заровения в пръстта на пътя самоделен фугас и съедини кабелите, които почваха от бомбата и стигаха до акумулатора на автомобила.

Изтрещя взрив. Миналогодишната шума и крайпътните боклуци хвръкнаха към небето, но най-високо от всичко се издигна, превъртайки се като летяща чиния, едно автомобилно колело. Джипът подскочи във въздуха, падна с грохот и се преобърна на една страна. Парчета и буци пръст с тихо шумолене се посипаха по земята. За миг наоколо се възцари мъртва тишина.

— Всичките ли ги избихме? Не исках да стане така — прошепна озадачено Витя.

— Да, попрекалихме малко. Лошо стана — призна си Белов.

Но вратата на джипа се отвори със скърцане и оттам с ругатни и стонове се измъкнаха светлокосият, шофьорът и двама охранители. Бяха живи, макар и не съвсем здрави. До един бяха с разбити мутри, а видът им бе като на хора, които са минали през каменотрошачка.

Микробусът, който пътуваше след джипа, беше претъпкан с въоръжени хора. Спря на десетина метра зад помляния от взрива джип.

Белов изруга наум. Ако сега бойците от микробуса изскочеха навън и претърсеха околността, самодейните диверсанти нямаше къде да се дянат. Витя не можеше да тича бързо с куция си крак, а Белов и Федя нямаше да го оставят сам. За беда нямаше как да го влачат бързо със себе си. Какво да направят в такъв случай? Да се престорят на гъбари ли?

Но проблемът изненадващо се разреши сам. Бойците наистина изскочиха от микробуса, но не тръгнаха наникъде. Скупчиха се около транспортното си средство и заграчиха като гъсоци: „Гадове, засада… Тук има засада!“ Светкавично натикаха в микробуса си ранените и контузените от взрива.

— Пълна победа! — констатира Федя.

Но Белов поклати глава:

— Този път просто ни провървя. Те не знаят, че сме толкова малко. Но въпреки всичко ще се върнат, и то много скоро.

— Трябва ни оръжие, а на сметището няма такова — сподели Витя.

Белов го успокои:

— Мисля, че първо ще тръгнат да си изясняват отношенията с Лупу. През това време ние ще измислим нещо.