Александър Белов
Живот след смъртта (34)

33.

Шмит не се ориентира веднага къде точно са се озовали и мълчаливо разглеждаше опустялото с настъпването на есента вилно селище и олющените къщички, които преди години явно бяха изглеждали повече от прилично. Но тези времена отдавна бяха отминали. Олга го помоли да спрат до една от тях. Слязоха от колата и тя го заведе до портичката.

— Това е моята къща — каза Олга. — Тук съм израснала. Ще влезем ли?

Шмит сви рамене и прекрачи прага на двора след Олга. Те се качиха по скърцащите стъпала на площадката пред входната врата. Ключът беше под перилата на верандата. Шмит се отдръпна, за да не я притеснява, зачовърка с нокът напуканата стара боя и въздъхна.

— Не биваше да ме водиш тук. Това е твоето минало и трябва да се срещнеш с него насаме. Без чужди хора.

Най-сетне Олга се справи с ключалката и отвори вратата.

— Ти вече не си ми чужд — каза тя. — Влизай.

От къщата се разнесе миризма на влага и студ. Усещаше се, че тук отдавна вече не живее никой. Влязоха. Шмит се ориентира в разположението на стаите, отиде до печката, отвори чугунената й вратичка и откри вътре един господ знае откога оставен наръч брезови цепеници. Докато се опитваше да запали печката с помощта на запалка и стари вестници, Олга се разходи из стаите.

Тя внимателно стъпваше по скърцащия под, сякаш се боеше да не стресне витаещите в къщата призраци. Всичко тук й бе до болка близко и познато. Но Олга не можеше да се отърси от чувството, че го наблюдава през някаква прозрачна стена като музеен експонат през стъклена витрина. Като че ли между нея и миналото се бе образувала пропаст от няколко века. Всичко случило се бе останало там. Но нали животът продължаваше!

Тя дочу крачки. Беше Шмит, който най-сетне се бе справил с печката. Приближи се до нея и застина на място, без да знае какво да каже. Олга направи крачка към него и преметна ръка през врата му…

Белов спря жигулито пред селището и слезе от автомобила.

— Стой в колата — подхвърли той на Федя. — Ако я отмъкнат, Степанич няма да го преживее.

Стигна по заобиколен път до къщата на Цареви, където навремето бе живял. Двуетажната постройка все така пустееше и като че ли бе изоставена окончателно. На вратата висеше разяден катинар. Не се отключваше, защото ръждата окончателно бе съсипала ключалката. Наложи му се да заобиколи къщата от задната страна и да счупи един от прозорците…

Стигна до кабинета през затрупаните с вехтории стаи. „Историята на Рим“ си стоеше на долната полица. Телескопът също си стърчеше на мястото. Уредът беше мощен и снабден с устройство за въртене на всички страни. Белов се приближи до прозореца. Пред къщата на Олга бе спрял мерцедес. Преди време това беше неговата къща и неговият мерцедес. Но той сам се бе зачеркнал от този живот. Там обаче бе останал неговият син Ваня. На Белов изобщо не му пукаше за всички останали. Но за сина му… Неговото бъдеще не беше безразлично на Александър. Заради него той бе готов на много неща.

Стоеше и гледаше към прозорците на къщата, в която сега се намираха Олга и Шмит. Прозорецът на нейната стая се виждаше като на длан. Белов се стараеше да не гледа към него. Струваше му се унизително да шпионира собствената си жена. Но въпреки това не се сдържа, насочи телескопа към прозореца, издуха праха от обектива и окуляра и настрои видимостта.

Онова, което видя, го накара да потръпне. Олга и Шмит бяха в леглото. Шмит движеше с бесен ритъм бедрата си, сякаш опитваше да разпори Олга на две отгоре до долу. Тя обърна лице към прозореца и по изражението му Саша разбра, че изпитва страхотен оргазъм. Телескопът приближи любовниците до такава степен, че сякаш, ако протегнеше ръка, щеше да докосне разгорещените им тела.

Белов не знаеше, че това е първият случай на близост между жена му и Шмит. Веднага стигна до извода, че любовната им връзка продължава от много време. А къде беше гаранцията, че изстрелът, който застигна Белов по заповед на Шмит, не е бил след уговорка с Олга?

Спонтанно взе решение: край на всички благодетелни мисли, стига толстоевски номера! Трябваше да спаси сина си, да накаже предателите!

Най-неочаквано пред очите му изплува обезобразеното лице на Лена. Тя го гледаше с укор, сякаш му казваше: „Саша, докога ще продължаваш така, спри се…“

Нима историята се повтаряше? Нима отново ще започне да отмъщава и да пролива кръвта и на невинните, и на виновните, защото по време на война няма как иначе!

В яда си Саша блъсна телескопа толкова силно, че той отхвръкна в ъгъла. Не, Белов трябваше да отмъсти, но по друг начин. Въпросът беше — по какъв? Както и да е, отговорът щеше да дойде с времето…

Повече не погледна през прозореца. Изпаднал в нехарактерна за него апатия, седна на прашния фотьойл и остана със затворени очи около половин час, докато вратата на съседната къща не се хлопна.

Стана, измъкна се от къщата и по същия заобиколен път, по който дойде през задните зеленчукови градини, се отправи към спряното край пътя жигули. Ако се бе озовал там минута по-късно, щеше да се натъкне на проблясващия с гланца и хрома си мерцедес, който с бясна скорост премина по шосето. Белов забеляза колата малко по-рано, изчака я да се скрие зад завоя и продължи пътя си.

Федя се мотаеше около жигулито. Белов се приближи до него и видя, че приятелят му е силно озадачен.

— Какво е станало? — попита Александър.

— Познах мерцедеса, който току-що мина оттук — измърмори Федя. — А охранителя в него беше онзи, дето те докара на бунището. В багажника на същия този мерцедес.

Белов злобно дръпна вратата на колата и седна на шофьорското място.

— Влизай, тръгваме. Нашите сигурно вече са се притеснили. Току виж заварим Степанич да рие земята с копита.

— Той ще рие земята с копита утре — възрази му Федя. — Днес изсипаха на южната страна цял фургон стока. Бракуван салмонелозен салам. Стига да го поизбършем малко, ще стане като нов — засмя се спътникът на Саша, изключително доволен от шегата си.

Но Белов не се присъедини към смеха му, а продължи да седи зад волана мрачен и потънал в мислите си. След това с рязък жест запали колата и потегли с бясна скорост като на рали след изчезналия в далечината мерцедес.