Александър Белов
Живот след смъртта (9)

8.

Изчезването на Александър Белов като че ли създаде най-много проблеми на Шмит.

Той обвиняваше единствено себе си за смъртта на Космос, Пчелата, Фил и жена му. Безопасността беше негова територия, затова той трябваше да изчисли всички варианти и да неутрализира Макс. Шмит не се успокояваше с мисълта, че никой на негово място не би могъл да заподозре подставеното лице в личния шофьор и телохранител на шефа му, на когото той поверяваше не само собствената си персона, но и живота на жена си и сина си. Но какво значение имаше кой би могъл или не би могъл да го заподозре? Като началник на службата за безопасност, той беше длъжен да разпознае предателя.

Затова временното му, както го обясни Белов, отстраняване от длъжността не обиди Шмит, ала изостри вниманието му. Той разбираше, че е заслужил недоверието на шефа си. Но дали беше само недоверие? След отстраняването можеше да последва и наказание с куршум в тила. Самият Шмит неведнъж беше постъпвал по този начин с други хора, включително и по заповед на Белов.

Някога, в миналото той беше офицер от специалните части на вътрешните войски. Беше по войнишки изпълнителен и не знаеше какво е милост и страх. В Бригадата го смятаха за човек без каквито и да било задръжки и му възлагаха най-рискованите, мръсни и кървави задачи. При тях го бе завел Витя Пчьолкин. Но веднъж стана така, че Шмит без малко не се превърна в негов палач. Тогава Олга спаси Пчелата…

Обаждането на Олга накара Шмит да се замисли за много неща. Когато на погребението на момчетата той чу за станалата с Белов и семейството му катастрофа, дълго не можа да дойде на себе си. Тогава, на гробището, той се почувства без вина виновен и се обърна към бога, за да попита дали и тази смърт ще бъде записана на неговата сметка?

По-късно той често си мислеше за онази своя реакция. Не беше предавал Белов. Но дали би могъл?

След отстраняването му от длъжност Шмит не знаеше отговора на този въпрос дори когато сам разпитваше себе си. И причината не се криеше в засегнатото му честолюбие, а в инстинкта му за самосъхранение и в трезвата му преценка.

Проблемите бяха започнали по-рано, когато след убийството на Пчелата, Фил, Тамара и Космос към Белов и към Шмит, като към негова дясна ръка, започнаха да се обръщат политици, бандити, крадци и дори хора от службите за безопасност. Тъй като те не бяха в състояние, нито пък имаха право да им наредят, ги молеха само за едно — да се откажат от отмъщението или поне да изчакат малко. Не беше ясно на какво разчитаха тези хора, но Шмит знаеше, че Белов ще обърне внимание на желанията им точно колкото на една бръмчаща покрай него муха.

Шефът на охраната разбираше, че решението на Белов да отмъсти, е постъпка на самоубиец, чиста проба харакири! Това означаваше, че Саша се отказва от всичко, което е постигнал в живота си… От създадената с толкова усилия империя, от фонда и, в края на краищата, от политическата кариера, въпреки че тя нямаше никаква стойност за него.

А съществуваше и далеч по-прост начин: да изчака, докато нещата се поуспокоят, и тогава да си отмъсти. Отмъщението беше блюдо, което трябваше да се яде студено! Но Шмит нито за миг не се съмняваше в правилността на това решение. Самият той би постъпил по същия начин.

В смисъл, би постъпил като професионалист — без нерви и емоции. Шмит можеше да предложи на шефа си и други варианти. Но не и да го откаже от отмъщението. Това нямаше да е по мъжки! Макс и Каверин, особено Каверин, при всички случаи бяха обречени. Но можеше да се действа по друг начин.

За известно време Белов трябваше да се притаи и да се престори, че дори не подозира за ролята на Каверин в гибелта на приятелите си. След това да си подготви желязно алиби. А за Шмит беше фасулска работа да проследи и да отвлече Каверин заедно с Макс. И тогава Белов щеше напълно да се наслади на мъките на убийците в някое уютно мазе…

Можеше да се направи и друго — да очисти Каверин публично и открито, да му вкара един-два куршума от снайперистка винтовка, още повече че специалистите по изпълнението на мокри поръчки наоколо направо с лопати да ги ринеш… И върви доказвай, че Белов има отношение към това убийство. Депутатската неприкосновеност плюс купените журналисти щяха да го защитят от всички набези на прокуратурата…

Но Белов извърши всичко, както той си знаеше, сам, рискувайки собствения си живот, и Шмит го уважаваше за това. Ала още тогава осъзна, че пътят, по който е поел шефът му, ще стовари на организацията сериозни проблеми. Вярно, по това време Шмит не си представяше колко сериозни можеха да се окажат те.

Саша Белов жертва заради своята мъст всичко — депутатската си длъжност, положението си в обществото, парите си, семейството си. И в крайна сметка — живота си. Заради своята мъст или заради паметта на приятелите си? Вероятно и заради двете…

И когато Шмит осъзна, че в тази игра самият той не представлява за Белов нищо повече от пешка, която Саша щеше да използва при нужда и да изхвърли като изцеден лимон, взе известни мерки за самозащита… Като професионалист той не можеше да не ги вземе. И сега не съжаляваше. Шмит създаде в рамките на службата за безопасност свое собствено конспиративно ядро. В началото в него влязоха трима безрезервно предани на Шмит специалисти. Познаваше ги още от времената, когато работеха в специалните части на вътрешните войски.

Двама от тях — Николай и Анатолий, освен целия си натрупан опит, бяха успели да се бият и в Югославия. Третият — Арам, бе взел участие в борбата за независимост в Нагорни Карабах. Тази тройка трябваше да изиграе значима роля в предстоящите събития.

А Шмит изобщо не се съмняваше, че събитията ще са кървави и че ще наберат скорост, при това в най-скоро време. Той очакваше генерално повсеместно нападение срещу останалата без стопанин империя на Белов. Но нямаше намерение да отстъпи нито крачка. Също така нямаше намерение да подарява на конкуренцията нищо и от собствеността на Каверин. Шмит смяташе, че ако не самият Белов, то неговото семейство ще претендира за нея с правото на наследник на победителя.

Бившият офицер си даваше сметка, че за Каверин и за другите, убити от Белов, ще потърсят сметка от него. И ще му се наложи да отговаря пред браточките, пред крадците и, може би, дори пред закона…

От една страна обаждането на Олга проясни ситуацията. Съюзът с нея като наследница на Белов можеше да утвърди положението му в организацията. Но от друга страна Олга в никакъв случай не биваше да се връща сега, в навечерието на престъпната война, и то заедно със сина си. Ала дълбоко в душата си Шмит беше сигурен, че въпреки здравия разум Олга ще постъпи точно така. Струваше му се, че усеща и разбира мотивите на нейната постъпка. И кой знае защо я очакваше…

Трябваше сериозно да помисли за безопасността на Олга. Той набра на мобилния си телефон номера на старшия в специалната си група.

— Толя? Ела при мен. Вземи и момчетата.

След няколко минути вратата се отвори и в кабинета на Шмит се подаде рижа глава.

— Разрешете да влезем, Дмитрий Андреевич.

В кабинета влязоха три яки момчета. Всички бяха облечени в черни костюми. Ако не беше изумителната разлика в цветовете на косите им, можеха да минат и за близнаци. Първият беше риж, вторият — рус, почти албинос, а третият — брюнет.

— Влезте, седнете — посочи им столовете Шмит. — По всичко личи, че скоро ще имаме доста работа…