Александър Белов
Живот след смъртта (12)

11.

Белов се събуди от някакво почукване. Вратата с неописуемо скърцане се отвори и на прага на фургона се появи мъж на около четирийсет години с обрасла с четина подпухнала физиономия и с черна плетена шапка на главата. Той погледна въпросително към Лена.

— Може ли да вляза? — поинтересува се гостът.

— Федя, ти ли си? Влизай! — покани го Лена.

Федя направи само крачка и спря. Беше очевидно, че се притеснява.

— Защо стоиш на вратата? Сядай, ей сега ще пием чай.

Но Федя продължаваше непохватно да пристъпва от крак на крак. Най-сетне понамести шапката на главата си и заговори.

— Аз, такова… Искам да кажа, че момчетата ме помолиха да разбера. В смисъл, как е болният. И аз, значи, такова, затова…

Белов мъчително се надигна на лакът. Лена се досети, че той иска да седне, и му подпъхна възглавница зад гърба.

— Значи ти си този, който ме спаси? — попита той госта си.

— Ами, май че съм аз — призна си Федя. — Само че Витя и Степанич ми помогнаха. Сам едва ли щях да ви върна към живота.

— А защо ми говориш на „вие“? — изненада се Александър.

Федя направи хитра физиономия и смъкна шапката от главата си като пред господар.

— Ами че как иначе, нали вие сте депутат и прочее.

Белов се разсмя. Смехът му премина в дълбока кашлица и за известно време той изгуби способността си да говори. Най-после дойде на себе си и рече:

— Извинявай. Да не би да си видял онази мутра на плаката? Ама че ме разсмя. Какъв депутат съм аз? Просто приличам на него, много хора са ми го казвали. На плаката не съм аз. Помисли малко, от къде на къде един депутат ще се търкаля на бунището? Видя ли сега? Тъй че дай да си говорим на „ти“. Я по-добре ми разкажи откъде се наложи да ме измъквате, че на всичкото отгоре и трима души да се занимавате с това?

Лена сложи пред Федя и Саша стъклени чаши с чай. Откакто в селището се бе появил Белов, тя страшно се бе променила: окончателно престана да пие, започна да се облича спретнато и дори да използва грим. А за Саша се грижеше направо самоотвержено.

Чаят беше изумително силен и ароматен. Тя улови благодарния и едновременно с това изненадан поглед на Белов.

— А ти какво си мислеше? Това тук е сметище, всичко има, също като в Гърция. Някои неща са с изтекъл срок на годност, но днес такива има и по магазините. И всичко е безплатно. Като в комунизма.

За да не се опари, Федя внимателно зави стъклената чаша с вестник и отпи малка глътка. Сръбна я с премляскване, силно и апетитно. На Белов също му се прииска да пийне чай, но нямаше сили да протегне ръка и да вземе чашата. А се притесняваше да помоли Лена за това, защото се срамуваше от слабостта си, пък и не му се щеше да прекъсва Федя.

Гостът започна да разказва как е видял мерцедеса, как юнаците с разноцветни коси и черни костюми измъкнали от багажника черния найлонов чувал, как приятелите помогнали на Федя да извадят Белов едва ли не от огъня и да го заведат при доктора. Най-сетне Федя завърши разказа си.

Белов се замисли. Честно казано, всичко това не му обясняваше кой знае какво. И все пак, как се беше озовал на бунището? Кой беше стрелял по него? И защо не го бяха доубили? Нима наистина бе работа на аматьори? Имаше твърде много въпроси, а този смачкан тип, който приличаше на занемарен интелигент, едва ли щеше да му даде отговорите.

— Казваш, че си мислил, че ще намериш пари в чувала? — попита той. — Не се коси. Може да се окаже, че си намерил нещо много повече. Или пък, че сте домъкнали в селището си бомба със закъснител. Знаеш ли за какво ще те помоля? Не издавай на никого, че сте ме открили тук. Кажи го и на приятелите си. И това, че приличам на депутата, също не го казвай на никого.

Изведнъж Федя се оживи, тъй като му хрумна блестяща мисъл.

— Знаеш ли какво — той дори хвана Саша за ръката, но, слава богу, не за ранената, — може ти, такова, може да са те докарали в чувала заради същия този?

— Заради кой „същия този“? — не разбра Александър.

— Ами заради това, че си приличате с Белов. Може да е станало нещо като в „Желязната маска“?

Федя като че ли сам се сащиса от собственото си откритие. Саша реши да не го разочарова.

— Федя, хайде да сложим точка на тази тема. И нито дума на никого… Не го разпространявай. Съгласен?

— Съгласен, няма проблеми!

По очите на Федя обаче можеше да се отгатне, че няма да задържи задълго тази тайна в себе си. Но в момента дори и такъв вариант беше безопасен за Александър.

— Повече не си ли виждал тук онези с мерцедеса? Защото те като нищо могат да се върнат, за да проверят какво е станало с мен.

Федя сви рамене.

— Не, защо им е да се връщат? Пък дори и да се върнат, все едно, нищо няма да намерят. Онова място изгоря до шушка. Те неслучайно те хвърлиха там, където огънят беше най-силен.

Зад стената на бараката се разнесе шум, пияни викове и звуци от удари. Изглежда няколко души се налагаха един друг кой където свари. Лена стана, оправи одеялото на Саша и излезе навън. Мъжете останаха насаме.

— Я ми разкажи с какво се занимавате тук? — помоли аборигена от сметището Белов. — Клошарствате ли?

Федя обидено сви устни.

— Прощавай, шефе, ама аз не съм клошар. Аз съм БИЧ — бивш интелигентен човек. И имам честта да ви се представя като такъв. А пък ако не ме приемете като такъв, пак няма да се обидя. Иначе тук се занимаваме с една важна работа. Живеем на това място.

— И оцелявате ли? — уточни Белов.

В отсъствието на Лена той искаше да си поизясни малко повече неща за обитателите на селището. Понеже не му се щеше да я унижи с някакъв нетактичен или конфузен въпрос.

— Защо да оцеляваме? — засегна се отново Федя. — Да не сме полярна експедиция или Думата в навечерието на избори? Просто си живеем. И освен това — не по-зле от другите. Е, това, разбира се, е субективна гледна точка.

— А погледнато обективно? — не се отказваше Саша.

Федя се намръщи.

— Знаеш ли какво, младежо, ще ти кажа следното. Тук, на бунището, всичко е уредено точно така, както в онзи, големия живот. Само че на това място няма етикети. Кажи ми, случвало ли ти се е да смяташ един човек за едно, а той да се окаже нещо тъкмо обратното?

Белов веднага си спомни юдата Макс. Той не отговори на Федя, а само му кимна. И Федя продължи.

— Всичко това става, защото си прочел етикетът, който виси на него, но не си надникнал по-надълбоко. На етикета пише „Обувки първо качество“, а в действителност са съдрани галоши. Тук обаче всички застават пред теб без етикети, все едно са в банята. Макар че от гледна точка на хигиената сравнението, разбира се, не е сполучливо. Теб например, те докараха в чувал. Извинявай, че ти припомням тази неприятна случка. А на няколко метра от чувала изсипаха един камион консерви без етикети. И един дявол знае какъв си ти или какво има в онези буркани. Може да е подсладено мляко, а може да е задушено месо. Същото е и с човека — докато не вникнеш в него, не можеш да го разбереш…

Александър схвана, че Федя душа дава да поразсъждава на глас… Но той нямаше сили да осмисля философските конструкции на новия Диоген. Затвори очи и задряма под монотонното боботене на Федя. А когато отново се събуди, вече го нямаше във фургона.

Лена продължаваше да се бави навън. Александър лежеше и мислеше. Може би за пръв път през последните десет години мислеше толкова много. И щеше страшно да се изненада, ако научеше, че неговото изчезване накара също така дълбоко да се замислят страшно много хора от онези, които го заобикаляха и с които той поддържаше контакти в последно време.

Най-важното, което Саша успя да осъзнае от момента, когато се свести в тесния фургон, беше, че за него започва нов живот. Той не знаеше дали този живот ще е по-лош или по-добър от предишния. Но знаеше, че ще да бъде друг и беше абсолютно сигурен в това.