Александър Белов
Живот след смъртта (19)

18.

Животът на Белов постепенно навлезе в нормалното русло. Терапията на Федя даваше резултати. Сутрешната чаша водка менте сваляше напрежението и му позволяваше да се примири с новото си битие. Безпокоеше го само мисълта, че този евтин заместител на щастието не е в състояние да реши всичките му проблеми.

Продължаваше да живее при Лена, но техните отношения се промениха. След онази нощ той отново се опита да постигне близост с нея, но за своя изненада се натъкна на отказа й. Дори не на отказ, а на истинска истерия. Вярно, на сутринта Лена му се извини, но сега вече и дума не можеше да става за близки отношения.

Белов недоумяваше какъв гаф е направил. Чудеше се и не намираше отговор. Може би Лена смяташе, че Белов живее с нея от съжаление към съсипания й живот?

След като контактът му с Лена пропадна, той по неволя се сближи с Федя и сега вече прекарваше с него все повече време. Животът на Федя беше прост като житейската правда. На сметището го бяха довели две негови пристрастия — към пиенето и към философията.

Навремето, след смъртта на родителите си, Федя бе получил в наследство професорски апартамент в сградата на улица „Пресня“, строена още по сталинско време. Белов се усмихна наум, когато разбра, че Федя е син на професор филолог. Просто нямаше нищо общо с Космос Холмогоров!

Ергенът Федя нямал абсолютно никаква нужда от огромния тристаен апартамент в центъра на Москва. Затова, когато неговата омъжена сестра, която имала две деца, го помолила да си разменят жилищата и той да се премести в нейния двустаен апартамент, Федя веднага се съгласил. Не се разстроил, че се е преместил от центъра в покрайнините и скоро след това се оженил за студентка от своя факултет. Младоженката нямала московско жителство и живяла с Федя точно толкова време, колкото е необходимо бракът да не изглежда фиктивен при неговото разтрогване.

След развода съпругата на Федя разменила неговото жилище за две. На себе си осигурила едностаен апартамент, а на него — комунална квартира. Но и в този случай Федя не се отчаял и скоро след това неговата стая се превърнала в роден дом за приятелите, познатите и просто другарите му по чашка. Изключили го от университета за нисък успех и постоянно пиянство. Но той посрещал всички житейски трудности със спокойствието на Диоген.

Честно казано, на него най-близко му било учението на Епикур и като последовател на този античен философ, смятал, че не общественото трябва да стои по-високо от личното, а тъкмо обратното. Човекът бил създаден, за да изпитва наслади, а не да решава някакви чужди и натрапени му от околните социални проблеми. Затова решил да пази дистанция от държавата и в никакъв случай да не участва в кръстоносни походи и в каквито и да е други хайки за двуногия изправен звяр. Под никаква форма, никога и за нищо на света! Това било участ за глупаци!

Така и не се научил да работи. Затова, когато съседът му в комуналното жилище предложил на Федя да замени стаята си с доплащане срещу малка къщичка в Подмосковието, той отново се съгласил.

По-късно станало ясно, че от къщичката са останали само основите. Пък и вместо обещаната сума от десет хиляди долара, на Федя му се наложило да се задоволи с капарото от две хиляди. Но дори и с толкова пари той се чувствал по-богат от Рокфелер и Крез. Тостовете и красивите наздравици, които приятелите на Федя произнасяли в негова чест, не продължили дълго. Една прекрасна сутрин Федя се свестил на сечището със спукана глава и без нито една копейка в джоба. Едва успял да се дотътри до железопътната линия, където го намерил Витя. И така се озовал на сметището…

Естествено, никой от месното население не се съмняваше, че Белов и Сергей Сивия са едно и също лице. Но на никого и през ум не му мина да се възползва от тази информация за лични цели. Тук хората не бяха такива! И след известно време той окончателно се превърна в свой човек за тях.

Белов не направи веднага избора между своя предишен свят и тази комуна на скитници и клошари. Които, за разлика от него, не притежаваха нито едно от качествата, необходими, за да имаш успешен живот в обществото… Но за сметка на това те бяха свободни от всичко, което толкова му бе омръзнало в онзи, нормалния живот. Свободни от задължения, от отговорности и от правилата за добро възпитание. Те като пънкарите бяха казали своето „не“ на хигиената, красотата, здравословния начин на живот и съображенията за изгода. На всичко, което стоеше в основата на съвременното общество! Точно това „Велико отрицание“, според определението на Федя, привлече Белов, стори му се по-справедливо и правилно в сравнение с неговия предишен свят и начин на живот. Стараеше се да не си спомня за тях.

Ала към една тема Белов се връщаше постоянно — кой бе поръчал неговото убийство? Изводите му не бяха утешителни — най-вероятно беше работа на някой от приближените му. Но не му се щеше да мисли така. Всякакъв вид борби му бяха омръзнали и сега му се струваха безсмислени, тъй като поредната победа само умножаваше броя на враговете му.

„Федя е прав — разсъждаваше той, — когато твърди, че в човешкото общество всеки ловец рано или късно се превръща в обект на лов.“ Белов толкова се промени, по-точно неговите възгледи толкова се промениха, че на самия него му беше трудно да се познае. Той се срамуваше от историята с Каверин и от тази с Бакена, както и от много други истории, в които се бе държал като животно. А същевременно разбираше, че тази промяна е свързана с това, че е изпаднал от борда, от системата, от всички системи и че се е освободил от тях. Белов „вкуси свободата“ както и повечето клошари, които живееха на сметището.

Веднъж, докато си говореха с Витя, Саша стигна до извода, че човекът, който убива себеподобните си, също губи право на живот. Това стана, докато обсъждаха във фургона на Лена на чаша водка въпроса дали е правилно да се отмъщава на хората, които са те оскърбили, или тази работа трябва да се остави на Страшния съд, който обаче не беше ясно дали ще се състои някога.

Докато слушаше разсъжденията на Белов, Витя се ядоса и кипна.

— Я не ме баламосвай! — възмути се той. — Искаш да кажеш, че ти не искаш да разбереш кой стреля по теб? И да го пречукаш за собствено удоволствие? Не ти вярвам!

Белов вдигна многозначително показалеца си и го увери:

— Не искам. Аз дори бих го почерпил, че е свършил тази работа. Разбираш ли, в онзи момент направо бях попаднал в задънена улица. Толкова зле се чувствах, че ми идеше сам да се застрелям. И тогава се намери този добър човек да я свърши. Гръмнал и ме докарал при вас. Освен това сега аз живея собствения си живот, живея го за себе си и нямам никакви намерения да се връщам назад.

Витя, който седеше на леглото на Белов, подскокна и без малко не се заля с водката.

— Значи си станал от онези, които не се съпротивляват, като граф Толстой, така ли? Поднасяш бузата си за втори шамар, а? Ами ако не са ти плеснали шамар, а са ти отрязали крака, какво ще направиш, другия си крак ли ще им дадеш да ти отрежат?

В отговор Белов отбеляза, че ако една идея бъде изведена до нейната крайност, тя се превръща в безсмислица. И че трябва да се прощава, защото това е нещо като психотерапия и сваля тежестта от душата.

— Ей, Сивия, знаеш ли какво — започна Витя със скептична усмивка, — за прошката ми разказа една притча отец Дмитрий, свещеникът, с когото лежах три месеца в чеченския кауш. Притчата се казва „Четирийсетте хаджии и хаджията“…

— Та тъй, хаджиите били древноруски богомолци, които ходели до Божи гроб в Палестина да се покланят на светите места. Събирали се по трийсетина души и всеки давал по малко пари, за да стигнат дотам. А освен това, докато траел пътя им, давали обет за чистота и въздържание от плътско общуване с жените и се заклевали, че ако някой докосне нещо чуждо, ще го закопаят жив в земята. Помежду си се наричали братя.

— Най-главният сред тях бил Касиян и те го избрали за нещо като атаман. Той бил младо и красиво момче, а богомолците били все възрастни. Отишли те в Киев в княжеския двор, там ги приели с почести, нахранили ги, а Касиян се показал пред младата княгиня и тя се влюбила в него. По това време княз Владимир го нямало, бил на лов. Тя започнала да се задява с младежа, да го кани да остане при нея през нощта, а той взел, че й отказал. Понеже бил дал дума да не прави такива неща. Княгинята му се ядосала, решила да му отмъсти и наредила на слугата си да мушне в чантата на Касиян една скъпоценна чаша.

— На другата сутрин княз Владимир догонил богомолците посред равното поле, претърсил ги и намерил чашата у Касиян. Нямало какво да се прави, братята закопали Касиян в земята до раменете и продължили пътя си. А още в същия миг княгинята в Киев пипнала някаква болест от сорта на хронична гангрена — почнала жива да гние, но не умирала. Такава смрад се носела от нея, че всички се разбягали и нямало кой дори чаша вода да й поднесе. Братята се върнали след половин година, а Касиян макар да си седял закопан в земята, бил жив и здрав. Работата била ясна, станало чудо, защото той не бил виновен за нищо. Отишли всичките в Киев в княжеския двор. А Касиян — право при княгинята. И извършил чудотворство, а от болестта й не останала и следа…

— Разбираш ли, Сиви — обобщи Витя, — той не поискал да й отмъсти, макар че половин година се мъчил в земята. Аз съм лежал в кауша, а на него му е било още по-зле. Отец Дмитрий каза, че Касиян е постъпил по християнски, простил е на врага си и затова е станало чудо…

— Виждаш ли, и аз за същото ти говоря — кимна Саша.

— За същото, ама не е за същото. Само приказките имат щастлив край. А пък там на отец Дмитрий жив му одраха кожата, макар че той беше същият като онзи Касиян. И заснеха това с камера. Какво ще кажеш, трябва ли да им простя за това?

Белов замълча. В този момент той разбра, че всеки човек сам трябва да реши въпроса дали да прости или не. За своите трийсет години Саша забърка много каши, проля се толкова кръв. Беше време да спре…