Александър Белов
Живот след смъртта (14)

13.

Оздравяването на Белов вървеше бавно. Независимо че Доктор Уотсън всекидневно преглеждаше раните му, Лена сменяше превръзките му и не се откъсваше от леглото му, а троицата спасители мъкнеха отвсякъде всевъзможни лекарства. Състоянието на Саша не се подобряваше. Той буквално едва дишаше.

— Може би лекарствата са с изтекъл срок на годност? — гадаеше Федя.

Но Витя му възрази с вид на просветен човек:

— Какво от това, че са с изтекъл срок на годност? Лекарствата, които продават в аптеките, също са с изтекъл срок на годност. Хората ги пият и всичко е наред. Даже им помагат!

Трудно беше да се обори това справедливо заключение. Ако не беше така, тогава от какво на пенсионерите им минаваше като на кучета? Е, случваше се и да умират от нашето най-демократично в света медицинско обслужване — не всеки успяваше да надживее опашката в поликлиниката.

Но тук трябваше да се има предвид и изключително индивидуалната грижа за болния! След поредния преглед Доктор Уотсън за кой ли път съкрушено поклати глава. Лена изплашено го погледна.

— Зле ли е?

Докторът угрижено почеса четината на брадичката си и каза:

— Нищо не разбирам! Уж всичко е нормално, раните заздравяха, не би трябвало да има усложнения, но организмът изобщо не иска да се бори с болестта. Бих нарекъл това липса на желание за живот на клетъчно ниво…

 

 

През тази нощ Белов отново не успя да заспи. Боляха го не само трудно зарастващите рани, бодежи и спазми също пронизваха цялото му тяло. На него наистина не му се живееше. Но защо? Той беше изминал своя път до края. Беше построил къща… Не беше засадил дърво, но за сметка на това бе създал няколко десетки фирми. Беше осигурил работа за много хора. Беше отгледал син, но не бе успял да го възпита. Ала докато имаше сили, се стараеше да го прави, доколкото може. Бореше се с живота, без да жали нито себе си, нито другите. А сега силите му се свършиха. Ако не бяха изстрелите на естакадата, навярно щеше да се застреля сам. Тъй че изобщо нямаше причина да оздравява…

 

 

И в този момент дойдоха те. Братята. Бригадата. Всъщност, какво беше това — бълнуване на болен човек, призраци или сън? Белов не си задаваше този въпрос. Най-важното бе, че отново ги вижда. Всички заедно.

Те нахлуха едновременно в тесния фургон. Космос безцеремонно седна право на леглото. Пчелата се настани на грубо скованата табуретка, а Фил остана скромно да стои до вратата. И тримата бяха такива, каквито ги познаваше през всички тези години и каквито ги бе запомнил завинаги.

В този миг реалността представляваха те и то такива, каквито си бяха — весели, красиви, пълни с живот. А онези страшни, облени с кръв трупове с прорезни и пробивни рани бяха всичко на всичко един среднощен кошмар, за който нямаше смисъл да си спомня.

— Здрасти, братле! — викна Пчелата.

Точно така, както крещеше, когато видя Белов след завръщането му от армията.

— Ние сме с теб, братко! — радостно показа големите си зъби Космос. — Как се чувстваш без нас, не ти ли е скучно? Виждам, че се забавляваш! — Той заговорнически смигна и хвърли един поглед към спящата Лена.

Само Фил мълчеше. Вероятно защото бяха разговаряли за последен път много отдавна. А и си беше мълчаливец. Но сега изведнъж погледна сериозно към Александър и попита:

— Какво има, Саня, тъпо ли ти е сам?

Другите също престанаха да се кискат и тъжно погледнаха Белов. И най-неочаквано на него до болка, до сълзи му стана мъчно за себе си и за всички останали — за приятелите му, за майка му, за жената на Фил. Мъчно, че толкова глупаво бяха изживели живота си, че толкова нелепо и преждевременно бяха отишли в онзи, другия свят. Беше му мъчно и за онези, които останаха живи. За жена му и сина му, захвърлени на произвола на съдбата. За Лена с обезобразеното лице, за родителите на Пчелата. Та малко ли бяха хората, на които той тъй или иначе беше объркал живота със своята макар и неволна намеса? А на това отгоре се фукаше с къщи и фирми! Пред кого? Кого лъжеше? Себе си и бога ли?

— Не ми се живее — простичко си призна той.

Братята му се приближиха до него. Лицата им бяха строги.

— Не дрънкай глупости, братко. Никой не те пита дали ти се живее или не ти се живее. Ти си жив, значи трябва да живееш.

Белов се опита да се усмихне, макар че в момента повече от всичко на света му се искаше да се разплаче.

— Да, още съм жив. Но се боя, братлета, че това няма да продължи дълго. Скоро ще се видим. Там при вас има ли бира? Заредете поляната. Както тогава, когато се върнах от армията.

Фил отново се навъси. Явно годината, която прекара в състояние на кома, между живота и смъртта, го бе подготвила по-добре от останалите за другия живот.

— Престани да се правиш на интересен, Саня. Ти си жив и не можеш да знаеш докога ти е писано да си жив. Може да си жив точно затова, защото още не си извървял пътя си докрай…

Забравяйки за болката си, Белов скокна в леглото.

— Ами вие? Да не би да извървяхте пътя си докрай?!

Той не премери движението си и с цялата си сила удари лакътя си в стената. Паянтовата конструкция се разлюля на всички страни. И в този миг братята му изчезнаха, сякаш преди секунда не бяха до него, заобиколили плътно леглото му.

— Значи ти ще го извървиш вместо нас! — достигна до него сякаш от бездънната пропаст…

 

 

— Саша, какво ти е? — над леглото му се бе надвесила изплашената Лена.

— Нищо, нищо. Сънувах кошмар — измърмори той.

Лена напълни чаша вода и му я подаде.

— Пийни малко вода.

Той отмести ръката й и изведнъж усети мирисът й. Същият онзи отдавна забравен мирис на нейното тяло. Тялото на любимата. Мирисът на неговата първа любов.

— Ела при мен — придърпа Лена към себе си Белов.

Внезапно той изпита небивал прилив на сили и жажда за живот. Какво пък, докато беше жив, щеше да живее. До края или не, но той щеше да извърви своя път. Просто щеше да върви, докато може.

Лена се опита да го успокои.

— Какво правиш? Не бива, ти си болен!

— Вече бива.

Той я събори върху себе си и не изпита никаква болка. Тъкмо обратното, струваше му се, че организмът му пращи от здраве. Беше забравил кога за последен път е изпитвал такъв прилив на енергия, такова желание да живее…

Вярно, в началото Лена известно време се съпротивляваше. Но изведнъж желанието обзе и нея. Може би това беше изблик на паметта на нейното тяло, а може би бе израз на осъзнаването, че през всички тези години тя бе обичала Саша, беше го чакала. И го бе дочакала!

Белов долови нейното настроение и й отвърна с прилив на сили и енергия. Старото чувство бликна като неудържим поток, помитайки спомените, съмненията и лъжовния срам.

Те стигнаха едновременно до кулминацията и, без да спират, още дълго се изтощаваха взаимно, ту се издигаха до върховете на щастието, ту пропадаха в полузабравата. Накрая замряха, изпаднали в пълно безсилие, и дълго лежаха неподвижно, сякаш на света нямаше сила, която да ги накара да помръднат дори с пръст.

И в този момент нещо тежко се стовари в стената. Като че ли беше тухла!

След това се разнесе силен глас:

— Лена, кучко такава! За какъв дявол си се заключила? Отваряй, мамка ти! Или си успяла да си хванеш някой тъпкач, докато аз се валях из боклуците в пандиза?

Белов погледна въпросително Лена. Тя беше ни жива, ни умряла.

— Това е Бакена — прошепна му с посивели от страх устни. — Нали ти казах за него. Пуснали са го от милицията след петнайсет дни в ареста. Не отваряй.

Белов се усмихна скептично. Стана от леглото и без да си дава много зор се облече.

— Така ли? Значи, да не му отварям? — попита той с известна насмешка. — Да не си мислиш, че той просто ще вдигне малко врява и ще си отиде? Според мен ще ни подпали заедно с този фургон. По-добре отвори.

Лена стана от леглото, наметна си роклята, която й служеше и за домашен халат, и се закова на място, без да знае как да постъпи.

— Може би не бива да отваряме, а? Тук Бакена е нещо като рекетьор. Не бива да си имаме неприятности с него.

— Отвори! — каза Белов с тон, който не търпеше никакви възражения. — И се дръпни настрани.

Лена дръпна резето и се притисна до стената. Вратата се отвори, от улицата нахлу нощен хлад, вятърът донесе от далечината миризма на дим. В отвора на вратата се появи тъмният силует на Бакена… Той постоя около секунда, докато свикне с полумрака във фургона, и щастливо се ухили, щом видя седналия на леглото човек.

— Да пукна, сигурен бях! Господарят още не успял да влезе в килията, а тук някакъв баровец вече му топли леглото! Налага се да му подрежем крилцата.

Изведнъж в ръцете му се появи нож с дълго тънко острие.

Белов не бързаше да премине към активни действия. Той беше изтощен от дългата болест и не можеше да даде на Бакена достоен отпор.

— Къде виждаш тук баровец? — каза той с подчертано тих глас, без да става от леглото. — За каква килия говориш, щом друг затвор освен ареста дори не си и помирисвал! И от къде на къде си вириш гребена тук?

От изненада Бакена се стъписа и спря, изпълнен с нерешителност. Не че тонът на неканения гост много го изплаши. На него му беше все едно кого ще наръга с ножа си — отрепка, ченге или баровец. Деградиралият му от спирта и ментетата мозък не му позволяваше да почувства разликата между тези обекти. Но просто не беше подготвен за такава среща. Мислеше си, че хванатите на калъп любовници ще се притесняват единствено за собственото си спасение.

Сега Белов имаше възможност да разгледа по-добре нападателя. До този момент го бе виждал само два пъти, и то единия път — отдалеч. Но го беше запомнил добре. Бакена много се бе променил през последните години. Беше видимо напълнял и подпухнал, но продължаваше да е все така наперен, само че сега косата му беше оредяла и висеше над челото му на редки мазни кичури. И смърдеше като боклукчийска яма. Дори по-лошо. Не спираше да крещи:

— Какво става тук? Лена, кучко такава! Докато мене ме подритваха като боклук, ти тука си си хванала тъпкач, така ли?

Нареждайки всичко това, той заплашително размахваше ножа си. А заради тясното помещение всеки замах беше опасен. Лена с всички сили се притискаше към стената, но това не й помагаше. Острието на камата я одраска по рамото. Кръвта бликна и тя не можа да сдържи изплашения си вик.

В този миг Белов за втори път през тази нощ изпита небивал прилив на сили. Сега той беше съчетан с див изблик на ярост. Забравил за всичко, той се хвърли напред право върху противника си. Сграбчи ръката, с която държеше ножа и на няколко пъти я блъсна в стената. Ножът падна шумно на пода. Бакена се изтръгна от хватката, издаде някакъв нечленоразделен писък и излетя от бараката като тапа от шампанско.

Белов изскочи след него, събори го на земята и започна да го налага с юмруци, без да усеща ударите, сякаш го правеше насън. Не чуваше нищо. Нито собственото си ужасно хъркане, нито псувните, а сетне и стоновете на Бакена. И само пронизителният вик на Лена зад гърба му го върна към действителността. Тя го хвана за раменете и с огромно усилие го отскубна от противника му. Ако се беше забавила още малко, щеше да е късно.

Белов стана, дишаше тежко. Пред него лежеше парче пихтия. Видът на тази човешка развалина му напомняше за жабата, която в детството си случайно бе размазал с камък. Но тогава той се срамуваше и съжаляваше за постъпката си. А сега видът на размазаната пред него отрепка предизвикваше единствено отвращението му. Белов се наведе над него и накъсано изрече:

— Запомни, мършо, повече да не съм те видял тук. Ако те видя, ще те закопая в боклука. Разбра ли?

Бакена седна, опипа долната си челюст, сетне ребрата си и с усилие кимна. Целият му вид излъчваше покорство и страдание. Явно имаше няколко счупени кости.

— Тогава изчезвай оттук — каза уморено Белов, обърна се и тръгна към фургона.

Лена постоя малко и го последва. Тя се страхуваше. Грижливо затвори вратата с резето и се извърна към Саша с ням укор в очите.

Но той се стовари на леглото, без да каже нито дума, и моментално заспа. Последният път, когато спа толкова дълбоко, беше в армията след една маршова обиколка по планините в пълно бойно снаряжение.