Александър Белов
Живот след смъртта (38)

37.

Белов извади ключа от джоба си. Обикновеният плосък ключ от жилищната брава беше скрит на сигурно място в процепа под стелката на маратонките му. Сега му се наложи да я отпори. До последния момент не искаше да се възползва от този ключ, но обстоятелствата го принудиха. „Ключът от апартамента, където са скрити парите“ — помисли си Саша.

Тук наистина го очакваха пари, оръжие и нови документи. Или засада. Той не го забравяше, но нямаше друг изход. Наложи му се да рискува.

Апартаментът беше купен на чуждо име в покрайнините на Москва. Бе подсигурен, за да може в случай на крайна нужда Белов да се потопи на дъното и да изчака известно време. С две думи, беше предвиден за извънредни случаи. За покупката му навремето бе настоял Космос. А го избра и купи Шмит, тогавашният началник на службата за безопасност на Бригадата. Точно това обстоятелство притесняваше Белов.

Напълно възможно бе Шмит вече да е забравил за този незначителен епизод от живота си. Но можеше и да не е забравил и да е организирал комитет по посрещането. Или да е забравил, но да си спомни след посещението на Белов в него. Тогава Шмит със сигурност ще знае, че Белов е жив.

„Е и? Да върви по дяволите — ядоса се Александър. — Нека знае…“

Белов стигна до града заедно със Степанич и Витя. Помоли ги да спрат колата до най-близкия вход в метрото и излезе от нея, като взе със себе си една туристическа чанта. А на сбогуване посочи мястото на следващата им среща: кръстовището до сградата с „апартамента, където са скрити парите“.

— Точно в три ви чакам там — каза той на Степанич. — Опитайте се да не закъснявате — и добави: — Ако ме докопат, няма да се измъкна жив.

Когато „индустриалците“ заминаха, той безгрижно метна чантата на рамото си и се отправи към входа на метрото. До апартамента стигна без проблеми. По пътя се отби на пазара и купи нарове и портокали. Няколкото килограма плодове се разположиха на дъното на чантата. Забеляза лавка за сладолед на улицата и си взе една фунийка. Кога за последен път беше ял сладолед? Преди сто години, в предишния си живот…

Щом влезе във входа, Белов се качи с асансьора на етажа над апартамента си и слезе до долния по стълбите. Вслушваше се в звуците, които се разнасяха зад вратата. Не долови в тях нищо подозрително. Но въпреки това не се реши веднага да влезе. Мушна ключа, завъртя го и със замряло сърце бутна вратата.

Нищо не се случи. Нямаше засада. Александър затвори вратата зад себе си и бавно се разходи из апартамента. Напомняше му за жилището, в което навремето живееше с майка си. Същата панелка с ниски тавани и миниатюрна кухня. Само дето там от прозореца се виждаха тръбите на един ТЕЦ, а тук — околовръстното шосе.

Но нямаше време да се отдава на спомени. В кухнята беше тясно, огромна част от нея бе заета от голям стар хладилник ЗИЛ. Белов го отмести от стената, взе отвертка и започна да развинтва задният му капак, който закриваше хладилния агрегат.

Всъщност там нямаше никакъв агрегат. Зад задния панел се намираше тайникът. Мястото бе сигурно. Едва ли някому би хрумнало да рови във вътрешността на стария повреден хладилник, а още по-малко — да го краде от чуждия апартамент.

Белов отвори тайника. Първо извади пакета с долари. Имаше около сто хиляди, но не се впусна да ги брои. Взе папката с документи и намери в нея паспорта със собствената си снимка, която красеше нечие чуждо име.

Интересното беше, че от покушението на летището Саша нито веднъж не си бе подстригвал косата и бе обрасъл като Тарзан. Бръснеше се всеки ден, но не искаше да се подстригва. Дългата коса му придаваше романтичен вид и силно променяше външността му. Какво пък, можеше да я върже на опашка като Бандерас. Поне малко щеше да заприлича на снимката в паспорта…

Белов извади от средното отделение на тайника метална кутия. Ако се съдеше по теглото й, би трябвало да е натъпкана със злато. Но в нея имаше два пистолета ТТ. А също и два напълно заредени пълнителя.

И накрая, от най-долното отделение, което заемаше половината от цялата площ на тайника, Александър измъкна разглобена рязана карабина „Сайга“ и патрони за нея.

Грижливо опакова оръжието и го сложи в чантата, а документите и парите прибра по джобовете на якето си. Накрая взе и последната вещ в тайника — ключа от гаража. На противоположния край на града го чакаше една технически изрядна и заредена с бензин лада. Ключовете и документите за нея се намираха в жабката й. Но Белов се канеше да отиде до гаража следващия път…

Степанич се приближи до кръстовището без закъснение. Витя огледа подозрително чантата, която Белов стовари до него на задната седалка, преди да влезе в колата.

— Какво е това? Да не си купил картофи? — попита той.

— Позна. — Белов се усмихна широко и я отвори. — Вземи си. Можеш да почерпиш и Степанич.

И наистина, на пръв поглед чантата се оказа пълна с яркооранжеви и червени плодове. Но само на пръв поглед.

— Дано ченгетата не ни спипат с вашите нарове — измърмори Степанич, след като забеляза щръкналия от чантата приклад на карабината.

Провървя им, никой не ги спря и те благополучно се добраха до своето селище. Своето ли? Този въпрос предстоеше да бъде решен в най-скоро време.