Александър Белов
Живот след смъртта (17)

16.

Денят на окончателното му оздравяване беше слънчев и топъл. Белов седеше край масата до Лена, току-що бяха закусили. Мълчанието им продължи прекалено дълго, а Белов все не можеше да намери тема за разговор. Струваше му, че тя се притеснява от онова, което се бе случило помежду им през онази нощ. Самият той също се чувстваше малко неловко. През деня всичко изглеждаше някак другояче.

На помощ им се притече Федя. Появата му малко поразведри атмосферата.

— Здравейте, хора, виждали ли сте доктора? — попита той. — Защото призори Бакена дойде при мен. Никога не съм го виждал такъв. Влезе в дупката ми, седна направо на пода, мрачен като природно бедствие, и започна да псува и да реве. Имаше вид на човек, газен от валяк. Според мен половината му кости са изпотрошени. Докато се разсъня, изчезна. Но обеща да се върне. Помислих си, че е отишъл при доктора.

Белов и Лена се спогледаха. Ако се съдеше по всичко, май нямаше да е чак толкова лесно да се отърват от Бакена.

— Докторът беше тук, но не каза нищо за Бакена — отговори му Лена. — Само прегледа него и каза, че всичко е наред.

— Оздравял ли си?! — зарадва се Федя. — Е, най-сетне! Ставай, стига си седял между четири стени като тайнствената Тамара. Хайде да вървим да подишаш малко въздух. Ще ти покажа местните забележителности.

Белов погледна Лена. Не му се щеше да я обиди с нетактичен жест или постъпка. Осъзнаваше, че още един разрив между тях ще се окаже необратим, и се стараеше в никакъв случай да не допуска проява дори и на най-незначително неразбиране.

— Какво ще кажеш, имаш ли нещо против? — попита я той.

— Върви, поразходи се — отвърна Лена. — Само че не се бави.

Излязоха от фургона. Денят беше слънчев, а на Белов въздухът му се стори направо алпийски. Явно вятърът, който духаше по посока на сметището, беше отвял миризмите. Главата му малко се позамая.

Федя поведе Белов към върха на нисък хълм. Местността му изглеждаше позната, но той не искаше да се напряга и да се спомня кога и при какви обстоятелства е посещавал това странно място. В момента се стараеше да не мисли за нищо, само крачеше през високата трева след Федя и заобикаляше храстите. Отначало изпита слабост в краката, но с всяка измината крачка му ставаше все по-лесно и по-лесно да върви. И в крайна сметка почти престана да изостава от водача си, само малко се позадъхваше, тъй като бе отвикнал да се движи. На върха на хълма се покачиха върху старателно подредените една върху друга плочки, оставени тук от работниците.

— Ето, погледни къде те е довял вятърът — посочи му с жест на екскурзовод околностите Федя: долу пред тях се разстилаше селището от няколко десетки фургона, зад тях имаше някаква недостроена конструкция, а по-нататък, едва ли не чак до хоризонта, димяха високите колкото Еверест върхове на градските отпадъци. — Сметището, братко, е мястото, на което цивилизацията се освобождава от боклука! Цивилизацията и боклукът са като братя близнаци! Тук при нас има всичко, като на острова на Робинзон. Дори си мисля, че човек може да стане свободен само на сметището. Тук нямаш нужда от пари и си живееш като птичка божия — без грижи и проблеми…

Докато слушаше ентусиазирания Федя, Белов разглеждаше изоставения строеж: от него бе останал един изкоп, излети основи и някаква голяма инфраструктура. Във всичко личеше размах. Явно по замисъл тук са планирали огромен строеж и, ако се съдеше по тръбите с широк диаметър, е било нещо като нефтен гигант.

И в този момент Белов си спомни, че Пчелата се канеше да строи нефтопреработвателен завод някъде край Москва… Беше го запомнил, защото в проекта трябваше да участват германци и чеченци… Какво оригинално съчетание! Тогава проектът се натъкна на съпротивата на чиновниците и беше замразен. Страните така и не успяха да се споразумеят за приемлива цена на отстъпката.

„Значи това е въпросният завод…“ — помисли си Александър.

Същевременно установи, че с интерес се заслушва в думите на Федя.

— Боклукът наоколо е нищо работа — нареждаше той, размахвайки ръце, — човек трябва да се бори с боклука в себе си. Ние сами се оскверняваме с помощта на цивилизацията. Изнасяме боклука от домовете си, но в същото време се мърсим с никотин, алкохол, псувни, моди, телевизионни сериали, политика, некачествени четива, фалшиви ценности и тъй нататък. Кажи ми, моля ти се, ако тялото е нашият дом, нашият временен пристан, има ли смисъл да влачим в него цялата помия от улицата?

— Ти май си философ — отбеляза Саша и пропусна въпроса покрай ушите си. — Какво си завършил — Оксфорд или Сорбоната?

Федя изведнъж се сгърчи като спукана гума и неохотно отговори, че е следвал във филологическия факултет на Московския държавен университет, но е прекъснал в трети курс. Саша не се впусна да го разпитва защо, още повече че Федя рязко смени темата на разговора:

— Впрочем, макар ти да не си онзи, който е изобразен на плаката, все някак трябва да се обръщаме към теб. Иначе е някак неудобно.

Саша за миг се смути, защото в неговата ситуация щеше да е просто глупаво да заявява на всеослушание, че небезизвестният Белов е жив. Та нали, ако разбереше, онзи, който бе направил пропуск и не го бе доубил, щеше да се върне. И все пак, кой бе поръчал убийството му: Зорин, Глигана, Веденски? Или пък някой друг? Желаещите бяха предостатъчно. Най-вероятно беше работа на Зорин!

— Викай ми Сергей. Серьога — уверено каза Белов.

— Сергей, а? — Федя изглежда се усъмни. — Добре, тъй да бъде. По такъв повод е задължително човек да се причести със „спиритус вини“, тоест, със спиртен дух. Ти сигурно си православен? Което означава, че пиеш водка, нали?

— Само че не от сутринта — намръщи се Белов.

Съдейки по всичко местният философ не се придържаше особено строго към своите убеждения. Или, в частност, поне към възгледите си за отравянето на организма с продуктите на цивилизацията.

Фьодор измъкна от джоба на необятното си яке бутилка водка с неидентифициран етикет, а от другия извади пластмасова чаша. Отвори бутилката и грижливо напълни чашата до ръба.

— Заповядай.

Белов поклати глава.

— Не, аз не мога така отведнъж. Почакай малко, пий ти пръв.

— Както искаш.

Федя притвори очи, допря устни до чашата с каменарката и започна да я всмуква с видимо удоволствие, само дето не премляскваше. Белов беше пил по този начин газирана вода в детството си, а в юношеството — бира.

— Ех, бива си я съветската власт! — В очите на Федя дори избиха сълзи, той потръпна и вдиша миризмата на обратната страна на дланта си. — Та за какво си говорехме? А, да, такива ми ти работи, ето какво исках да ти кажа. Вас, Саша, приятелю мой…

— Серьожа — поправи го Белов и с изненада отбеляза промяната в речта на своя спасител, която бе станала по-изискана и витиевата.

Седнаха на ръба на купчината плочки и провесиха крака. Задуха лек вятър. По небето се движеха бели облачета, които непрекъснато сменяха своята форма. В далечината ято птици кръжеше над сметището. Крясъците им достигаха до тях. Саша изпита вътрешна лекота и спокойствие.

— Да, разбира се, просто сгреших, извинете — продължаваше да преиграва Федя с любезния си тон. — Та тъй, нашият Доктор Уотсън само ви изправи на крака, нищо повече. Но най-важният въпрос е друг — как да ви върнем към нормалния живот? Как да ви излекуваме окончателно?

Белов се замисли. Това беше същият онзи въпрос, над който си блъскаше главата напоследък. Как щеше да живее сега и изобщо трябваше ли да живее?

— Ако имаш предвид дупките от куршумите, те вече почти зараснаха — отбеляза той.

Федя енергично поклати глава.

— Не, имам предвид нещо съвсем друго. Вие сте се движили през живота с огромна скорост. Вие, Серьожа, сте имали цел, имали сте и средства. Имали сте приятели, пък сигурно сте имали и семейство. И изведнъж, както сте били във вихъра на движението — тряс! Врязали сте се с пълна скорост в бетонен стълб. И е последвало пълно фиаско. Та нали вие неслучайно останахте тук с нас? От днес нататък за вас не съществува нищо — нито цели в живота, нито семейство, нито приятели. Тава е съкрушителен удар, след който не всеки може да се съвземе. И точно тези травми трябва да бъдат излекувани.

— Нима? И с какво, с водка ли? — подсмихна се скептично Белов.

Но Федя изобщо не се смути.

— Със спокойствие. Макар че всъщност то е едно и също. Чували ли сте тази вулгарна теза: „Ако не пиеш от сутринта, значи си изгубил деня си, а ако пиеш от сутринта, значи цял ден си свободен“? Просто алкохолът сваля стреса и позволява да погледнеш проблемите отстрани. Запомнете, това са го казали древните римляни! Нихил хабео — нихил куро! Нямаш имущество — нямаш грижи. Ако нямате леля, съседът ви няма да я отрови. Който няма нищо, той няма и проблеми. Точно това е в основата на будизма! Преходът към новия живот. Вие не искате да се връщате към стария си живот, прав ли съм? За вас старият път е свършил, пред краката ви се простира новият.

Белов мълчешком си наля пълна чаша водка, изпи я и се закашля.

— Наскоро чух нещо подобно, за пътя имам предвид — заговори той, след като си пое дъх. — От един мой покоен приятел.

Но Федя не обърна внимание на думите му и продължи да нарежда своето си.

— И, забележете, в онзи предишен ваш живот са останали купища въпроси, на които не ви се ще да отговаряте. Защото отговорите им са предварително известни, но не ви радват, дори напротив. Вие се досещате кой и защо ви е изпратил на нашето бунище, нали? Но не искате да признаете това дори пред самия себе си!

В храстите зад тях се разнесе шумолене, а зад гърба им, накуцвайки, се приближаваше младеж в стар армейски кител.

— А, ето го и Витя! — зарадва се Федя — Неговият прякор е Лошия…

— Поркате ли? — поинтересува се гостът вместо поздрав.

Федя напълни чашата и за него.

— Винтовката поражда власт, а водката прави човека свободен — заяви Федя в пълно противоречие с всички предишни свои постулати и подаде течността на Витя. — Да не би случайно да имаш някакви други предложения? Нямаш? Тогава вземи и пий.

Витя взе чашата и с обигран жест я пресуши на един дъх. Сетне се стовари на плочките до тях, помълча известно време и най-ненадейно скокна.

— Е, добре, аз ще вървя.

— А няма ли да си поговорим? — обиди се Федя. — Какво ще си помисли за нас другарят, че сме някакви алкохолици, така ли? Само водката ти ли ти е в акъла? Впрочем, на тоя му викат Сивия.

Витя се подсмихна и отново седна до тях.

— Че за какво да си говорим? По-добре да ви разказа онази притча за човека, който обичал животните…

Той извади пакет „Беломор“, издуха тръбичката на една папироса, смачка я от двете страни и запуши. Белов и Фьодор мълчаливо очакваха продължението.

— Така-а-а — започна Витя, без да бърза, — един човек намерил на бунището малък Зелен змей. Умирал за него, водил го на разходка с каишка, поил го със спирт от бутилка… И между тях възникнала симбиоза. Ала змеят пораснал, свалил каишката и я сложил на стопанина си. И вече Змеят започнал да извежда човека с каишка, да го пои от бутилка, да умира за него, а пък човекът станал един такъв зелен-зелен…

Белов се разсмя от все сърце, но Федя не го подкрепи, а започна да разсъждава на тема разумната употреба на алкохола и неговата полза за полово зрелите организми и за човечеството като цяло. Ръсеше понятия и медицински термини като опитен лектор от обществото „Знание“. Усещаше се, че е вътре в темата и скоро няма да свърши.

— Я престани, изнерви ме с твоите шибани философии. — Витя се обърна към Белов и започна да му обяснява: — Тоя Хегел като влезе в кондиция, с него направо не може да се говори. Толкова досаден става, като че ли е някакъв професор. Тъй че аз ще се омитам. А пък вие си стойте тук. На тебе, Сиви, в началото ще ти се стори интересно, но на мене тая абракадабра вече ми е дошла до гуша. — Той стана и се отправи към фургоните.

Федя го погледна обидено и изля остатъка от водката в чашата. Тя не можа да се напълни до половината.

— Имаш ли нещо против да я допия аз? — попита той с надежда.

— Изпий я, за хубав човек отровата не ми свиди — съгласи се Белов.

Федя допи водката с нескрито съжаление и замечтано примижа, гледайки към парчето синьо небе, което се виждаше в пролуката между облаците.

— Всъщност, Витя изобщо не е лош човек — обясни той. — На него просто не му е провървяло в живота…

 

 

Историята на Витя, разказана от Федя, се оказа изключително тъжна. Той, както и Доктор Уотсън, беше попаднал под валяка на най-новата руска история. Като редовен военнослужещ се озовал в Чечня, участвал в новогодишния щурм на Грозни, горял в един танк на площад „Минутка“ и по чудо останал жив. После неговата колона се озовала в Аргутското дефиле в местността Яриш-Марда и била напълно унищожена. Заловили го — лежал в кауша, потънал до уши в собствените си изпражнения, или пасял овце в планините. Опитал да избяга, но го заловили и, за да му избият от ума желанието да бяга, му отрязали пръстите на краката. Впрочем, точно с този метод робовладелците в Америка лекували от излишно свободолюбие негрите бегълци. Това са то паралелите…

Когато Витя вече напълно се обезверил, че някога ще се измъкне от проклетите планини, най-неочаквано го натоварили в една кола, закарали го в някакво селище и го предали в ръцете на федералните власти. За този развой той трябвало да бъде благодарен на представителя на президента на Кавказ Зорин.

Припомнили му го, половин година след като той се прибрал вкъщи. В дома на Витя дошли едни яки момчета с бръснати вратове и му обяснили, че благодетелят му има финансови проблеми, затова няма да е зле да му върне парите, които дал за откупа му. В резултат на това апартаментът на длъжника се оказал продаден, парите се върнали в джоба на Зорин, а Витя се озовал на сметището…

 

 

Белов слушаше разказа на Федя и го сравняваше с историята на доктор Уотсън и със своята собствена история. До този момент той беше твърдо убеден, че всеки човек сам твори собствената си съдба. Сега обаче започна да мисли по друг начин. Може би наистина на небето седяха три жени, едната предеше нишката на живота, другата я навиваше на кълбо, а третата я късаше? И никой, дори Господ Бог, не беше в състояние да промени предначертаното?

Федя забеляза, че повереният му Белов се замисли и също замълча. Не им се щеше нито да помръднат, нито да станат. И щяха да си седят така още дълго време, ако не се бяха разнесли ужасни викове… Идваха от фургона на доктора.

— Какво е това? — подскочи Белов.

Лицето на Федя за един миг изгуби интелигентното си излъчване.

— Доктора пак го е хвана треската. Ама че кретен, мамка му чвореста! Вместо дрога, пак си е шибнал „бомба“.

— Каква бомба? — не разбра Белов.

— Съвсем истинска. Да не си мислиш, че той си слага хероин? Друг път! Вари си всякакви гадории. Отвара от макова слама. Ясно е какво може да стане от нея. Ако преди това в съда е останала и една капка мазнина, направо пукваш. Хваща те треската. Хайде да идем при него, може да му помогнем с нещо.

Федя се втурна към фургона на Доктор Уотсън, а Белов го последва.