Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (9)
- Оригинално заглавие
- Жизнь после смерти, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Живот след смъртта
Руска, първо издание
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Не е посочен.
История
- — Добавяне
31.
По външен вид господата Хенрих Райнеке и Вили Шнапскопф бяха пълни противоположности. Кльощавият Райнеке приличаше на Химлер, а дебеличкият Шнапскопф — на някаква смесица между Гьобелс и Гьоринг, както ги бяха нарисували карикатуристите Кукриникси. Само дето и двамата бяха значително по-млади от ръководителите на Третия райх.
Специално за тях бе нает скромен шестстаен апартамент в наскоро ремонтираната престижна сграда на крайбрежната улица в центъра на Москва. Райнеке, който се смяташе за познавач на историята, остана възхитен от гледката през прозореца на хотела към паметника на Петър Първи. Гигантският исполин — царят-шкипер, се въздигаше върху несъразмерно малкото корабче на руската държавност. „Интересно дали скулпторът си е давал сметка колко вярно е отразил съотношението на силите в тогавашното, пък и не само в тогавашното руско общество?“ — помисли си Райнеке с насмешка.
След като гостите си починаха от пътуването, още същата вечер бяха поканени на преговори в офиса на фонд „Реставрация“. Освен немците на срещата присъстваха Шмит, Асланбек Мокоев, Муса Джохаров и Тариел. Пред немците крадецът играеше ролята на представител на предприемаческа фирма. Неговото участие никак не се хареса на чеченците, но те не дръзнаха да протестират, тъй като за чеченската диаспора в Москва това не бяха най-добрите времена.
Немците говореха приличен руски. Но очевидно не четяха чак толкова добре, защото дълго изучаваха представените от руска страна документи. Всички книжа по проекта бяха изготвени още от Пчелата, оставаше само да се актуализират датите… Документите изглеждаха перфектно. Най-сетне немците приключиха с проучването на материалите.
— Искаме да видим на място площта на обекта и онова, което вече е направено — заговори Райнеке. — Длъжни сме да се отчетем пред акционерите си за всеки пфениг.
Шнапскопф подкрепи колегата си. И добави, че немската страна е готова да увеличи капиталовложенията си, но в такъв случай ще се наложи да се преразгледат дяловете от доходите и размерите на пакетите акции.
Шмит се съгласи от името на руската страна, но в този момент се намеси Муса Джохаров. Това, че думата взе той, а не най-възрастният сред тях — Асланбек Мокоев, означаваше, че Муса огласява общите им мисли.
— Ние предлагаме като вариант да се разгледа и продажбата на част от акциите от руската страна на немската страна — обясни чеченецът.
Немците се спогледаха и си размениха няколко думи на своя език. Говореха тихо, но на Шмит му се стори, че не са изненадани от такъв вариант. Най-сетне Шнапскопф каза:
— Ние сме съгласни да купим вашите акции, но само ако са целия пакет. Всичките сто процента. В противен случай — виновно се усмихна той и разпери ръце — кой знае, току-виж нашият нефтен завод се окаже с два контролни пакета акции. А това е присъщо на руския бизнес.
— Но ние нямаме намерение да продаваме своя дял — заяви Шмит.
Тариел, към когото впрочем никой не се бе обръщал за мнение, го подкрепи.
— Ама защо да продаваме? Нищо няма да продаваме!
Шнапскопф пусна любезна усмивка и разпери ръце:
— Господа, разберете се помежду си. Или ние купуваме целия пакет, или всичко остава както си е. Ако пожелаете, ще разгледаме вашето предложение и впоследствие ще ви възстановим част от акциите. Но, повтарям, само след като нашата фирма купи целия пакет.
— Това е неприемливо — отсече Шмит. — Предлагам да работим по плана, който съгласувахме в началото.
Чеченците бяха принудени да скрият недоволството си, но Шмит беше наясно, че те няма да спрат дотук. Щом бяха решили да имат целия руски пакет акции, значи щяха да го получат…
Веденски потвърди опасенията му при поредната им среща след съвещанието.
— Зад Асланбек и Муса стои Зорин. Това е много опасно. Той държи чадър над бандитите. Бъди нащрек…
Тариел отиде при Елмаз в мизерната му квартира и там даде воля на чувствата си.
— Слушай, аз съм солиден бизнесмен. Писнаха ми тези нападения и чистки. Купуваш — продаваш и край! Трябва да се живее културно!
Елмаз тъкмо приготвяше овче месо с ориз. На него всичките тези бизнес отношения отдавна му бяха дошли до гуша. Принципите, справедливите закони в живота на крадците, всичко отиваше по дяволите. Наблюдавайки сегашното положение, на стария крадец направо не му се живееше. Но все още не смяташе да умира…
Глигана загуби покой и сън. Дори отслабна, докато преследваше Юра Невзглядов. Освен това възстанови всичките си стари връзки. И обеща купища пари. Хората му до един бяха натоварени с издирването на Белов. Саша беше твърде известна фигура, за да остане незабелязан. Но никой не го бе виждал. Наистина ли вече не беше между живите?
Последната му надежда бе в журналиста. Срещата на Глигана с каскадьора Слава не завърши с нищо. Макар и пиян, той не се поддаде на празните му обещания, а в отговор на заплахите се закани да набъхти Глигана като боксова круша. В добрите стари времена щяха да привикат каскадьора в някое закътано местенце й след петнайсет минути да чуят от него всичко, което знае. Но сега Глигана бе лишен от такава възможност, налагаше се да кротува и нямаше нужда от излишни приключения.
Все пак получи полезна информация. Срещу двайсет долара барманът му съобщи, че репортерът, който разговарял със Слава, излязъл от бара в същия момент, когато Глигана влизал вътре. Бившият престъпен бос си спомни външността на човека, с когото едва не се сблъска на входа. Барманът му съобщи също така фамилията и местоработата на журналиста. После не представляваше никаква трудност да се сдобие и с телефонния му номер…
Позвъняването събуди Юра в най-неподходящия момент. Махмурлукът го измъчваше със страшна сила. Още не бе дал касетата на Андрей Литвиненко, но вече бе пресметнал бъдещия си приход и с оглед на него бе взел назаем от съседа си сто долара. Та благодарение на тях бе поразпуснал. Срещу всичките сто долара. Тъкмо се чудеше от кого да вземе пари поне за една бира, когато телефонът иззвъня.
— Какво има? — изрече със страдалчески тон Невзглядов.
— Слез долу, трябва да си поговорим — отвърна непознатият. — Няма да съжаляваш.
— Не мога. Болен съм — отряза го журналистът и понечи да затвори, но непознатият бързо каза:
— Обаждам се от името на Зорин. Слизай бързо, чакам те долу. Ако си болен, ще те излекувам.
Щом чу това, Невзглядов нямаше нужда от втора покана. След минута вече излизаше от входа. Журналистът веднага разпозна човека, който му се обади по телефона. Пък и той не се криеше. Стоеше до колата си и се блещеше срещу неговите прозорци. Юра се приближи до него.
— Ти ли ми се обади?
— Аз…
Непознатият, който имаше вид на глиган, подаде на болния буркан, пълен с джин с тоник. Юри понечи гордо да се откаже, но бурканът беше толкова изпотен и изглеждаше така привлекателно, че не устоя. Протегна разтрепераната си длан и изгълта цялото му съдържание на един дъх. След което се почувства значително по-добре. Тръсна глава и усети, че вече не го боли чак толкова силно.
— И какво искаш от мен? — попита той.
— Идвам от името на Виктор Петрович — повтори като парола непознатият. Докато говореше, не сваляше поглед от апартамента на Невзглядов. — Намери ли онова, което обеща, за Белов.
Глигана говореше наслуки, но напипваше истината.
— Ами Литвиненко? — уточни Юра. — Аз получих задачата от него.
— Но парите ще получиш от мен — разясни му Глигана. — Затова ще дадеш всичко, което си изровил, на мен. Впрочем, стоката в теб ли е?
— Ти за глупак ли ме мислиш? — обиди се Юра. — Всички материали са прибрани на сигурно място.
Глигана разочаровано изруга.
— Май съм те виждал някъде — започна да си припомня Юра.
— Тези дни едва не се сблъскахме с теб, когато си тръгваше от каскадьора Слава в „Колосок“ — напомни му Глигана. И без да му мигне окото, излъга: — Зорин ме изпрати да ти пазя гърба. Ако нямаш други въпроси, давай каквото имаш.
Но от гледна точка на Юри оставаше още един въпрос — най-важният!
— А как стоят нещата с парите? Сумата същата ли е?
Глигана нямаше представа каква сума е договорил телевизионният репортер с Литвиненко. Но и този път успя да се измъкне.
— Умножи го по един път и половина. За бързината. Виктор Петрович — в този момент Глигана демонстрира ерудиция, което не му се случваше често — е като херцог Ришельо и не пести пари за свършена работа. Нали си гледал филма за мускетарите? Чакам те след два часа с всички материали. Ще ти стигне ли времето?
Посочи на журналиста мястото на срещата и си тръгна, без да се сбогува.
В главата на Юра бясно се завъртяха цифрите на фантастичния му хонорар. Съблазънта беше твърде голяма и той хукна към къщи. Освен касетата с разказа на каскадьора Слава нямаше абсолютно никакви други материали. Но бе достатъчна, за да му наброят крупната сума. А записът можеше да се размножи! Съдейки по всичко, щеше да се радва на добро търсене.
Когато се прибра вкъщи Юра установи, че в апартамента му е влизал чужд човек. За това недвусмислено говореха следите от припрян обиск. Кой ли бе?
Юра взе телефонната слушалка. И без това се канеше да се обади на Литвиненко, за да провери информацията на непознатия, за чието име дори забрави да попита… Но след като набра номера му, Юра изведнъж си помисли: ами ако в апартамента ми е бил не някой друг, а именно Литвиненко? Ако му е хрумнало сам да предостави на шефа си ценната информация и да получи солидната сума? Юра бавно остави слушалката върху телефонния апарат…
След два часа Невзглядов с малка чанта в ръка се разхождаше на уреченото място край околовръстното шосе, което опасваше столицата. Зърна отдалеч познатата кола. Глигана наби спирачки на крачка от него и открехна предната дясна врата. Сетне демонстративно изключи двигателя и извади ключа от таблото.
— Сядай. Не се бой, няма да те отвлека със себе си.
Юра седна на предната седалка до Глигана. И предвидливо остави вратата си отворена. Настъпил бе моментът да изложи какво е научил. Нямаше намерения да върти и да суче, тъй като си имаше работа със Зорин.
— Ето касетата. Записът е на нея… — и репортерът разказа всичко.
В този миг най-много от всичко на света Юра се боеше, че поръчителят ще прецени неговата информация като несъществена и ще откаже да му плати уговорената сума. Затова дори не се изненада, когато усети болезненото убождане във врата. Някой се криеше на задната седалка и се възползва, че вниманието на Невзглядов е ангажирано с преразказа на събитията, за да му вкара конска доза от някакъв препарат. В същата секунда репортерът почувства, че потъва в дълбок кладенец…