Александър Белов
Живот след смъртта (30)

29.

На сутринта странен шум привлече вниманието на Белов. Излезе от фургона. Някакъв як бабаит, май беше от охранителите на Михай Лупу, гонеше с ритници Федя по неравната улица. Много от обитателите на селището бяха излезли да видят какво става, но на никого и през ум не му минаваше да се застъпи за него.

Витя още сутринта бе заминал да върти бизнес заедно със Степанич, с други думи да разнасят „развалено месо“ на търговците. Днес стоката бе размразени кокошки. Степанич деликатно ги наричаше „охладени“.

Когато Федя и преследвачът му се изравниха с фургона, Белов най-неочаквано направи крачка към охранителя и подсече масивния му като колона крак. Молдовецът се препъна и се стовари с всичка сила по лице на земята.

— Извинете, господин гардероб, не мислех, че сте толкова нестабилен — каза Белов и се обърна към стреснатия Лукин. — Федя, виж и запомни как не бива да падаш.

Гигантът стана, изтупа се от прахта и тръгна към Белов с многообещаваща усмивка. Пътьом с леко движение на ръката си тръшна Федя в нокдаун.

Саша облегна гръб на фургона и със спокойна увереност гледаше бабаита право в очите. Като че ли не осъзнаваше в колко неизгодна ситуация е изпаднал в този момент на атаката. Здравенякът изръмжа и замахна. Ако ударът му попаднеше в целта си, щеше да събори слон или да пробие стените на поне два фургона като този.

Но Саша наведе глава и леко приклекна. Юмрукът с трясък се вряза във фургона. Нещо се счупи — или ръката на гиганта, или стената. Белов не се впусна да уточнява какво. Заби крак в гениталиите на бабаита, но не като каратистите, а като футболист. И моментално добави удар с коляно в ребрата му. Дъхът на нападателя секна. Бабаитът направи крачка назад и падна на задника си. Белов можеше да продължи в същия дух, но реши да не прекалява. Не му се щеше да усложнява повече и без това трудните си отношения с Михай Лупу.

Белов помогна на Федя да стане и изтупа прахта от него. Сетне се обърна към бабаита и посочи Федя.

— Това момче е мой приятел. Ако и друг път имаш някакви въпроси към него, не си губи времето, а се обръщай направо към мен. Кажи това и на другите.

Бабаитът се изправи и с доста усилия се отдалечи, сипейки проклятия и заплахи, но Белов повече не му обърна внимание. Беше далеч по-заинтересуван от състоянието на Федя.

— Е, миротворецо, цял ли си? Значи всичко е наред. Мислех, че ще те разкъса, както куче — грейка.

— Как пък не, много ти се ще — измърмори Федя и предпазливо докосна синината под окото си. — Насилието не е най-добрият начин за решаване на проблемите. Всъщност е най-лошият. Без малко да ми я счупи.

— Кое, главата ли? — разтревожи се Белов.

Но Федя само махна с ръка. Лицето му се озари от щастлива усмивка.

— Каква ти глава! Майната й на главата. Без малко не ми счупи бутилката. Беше в джоба на якето ми. Да вървим да я усвоим на бърза ръка, докато наистина не се е счупила.

Те се покатериха на хълма, но не се качиха на плочките, а легнаха до тях в гъстата трева сред храстите. Изпиха водката и започнаха да се препичат на слънце. Същинско блаженство! Саша си помисли, че вероятно в това се състои смисълът на живота. Да си седиш ей така на припек в добро настроение и просто да съществуваш…

— Слушай — попита той Федя, — а какво искаше от теб този дебил?

Федя се поколеба и не отговори веднага.

— Виж какво, Сергей, аз направих едно посещение при Лена. Исках да си изясня причината за нейната… емиграция, тъй да се каже — под въздействието на алкохола словесността на Федя започна да се променя по посока на литературния изказ буквално с всеки изминал миг. — И в този момент ме споходи нещастието да се натъкна на самия Лупу. А този лупус заповяда на своя сатрап, прощавай, но това е негов израз, така да ме нарита, че да забравя пътя към дома му. И само вашата изключително своевременна намеса, господине — кимна учтиво по посока на Белов, — ме спаси от понасяне на тежки и леки телесни повреди.

Саша поклати глава.

— Аз, разбира се, съм ти благодарен за грижите, Федя, но ако още веднъж се захванеш да уреждаш моите проблеми, повече няма да те спасявам. Не ми се сърди, старче, но все някак ще се оправя и сам. Разбрахме ли се?

— Е, щом така искаш! — нацупи се Федя.

Белов легна по гръб и се втренчи в синьото небе, а Федя се захвана да разглежда буболечките в тревата. „Ето! Да вземем например инсектицидите — мислеше си той с умиление и гонеше с клонче забързаните насекоми между стръкчетата, — особено мравките и термитите. Колко мъдро е уредено тяхното съвместно съществуване. Същински пример за подражание. Всичко има една-единствена цел — продължението на рода и осигуряването на условия за възпитанието на потомството. И няма никакви други идеи! И няма никакви революции! Всеки си знае мястото и не се опитва да завземе чуждото. Ето къде цари истинският комунизъм! А не като в речника на Дал, където определението гласи, че човешкият комунизъм е учение за правото на всеки да завладява чуждата собственост… Та това е повод за перманентна война… От друга страна, при капитализма войната за собственост също никога не спира, но просто се води по правила…“

— Федя, остави ги на мира — изтръгна го от размислите му Белов, — нека правят каквото си щат.

Оказа се, че се е обърнал по корем и от няколко минути с интерес наблюдава манипулациите на Федя и хода на репресиите в тревното царство.

Витя и доктор Уотсън ги завариха заети точно с това занимание. Те е приближиха и се настаниха на тревата до тях.

Както винаги Витя беше ядосан, а докторът, напротив, доста щастлив. Явно съвсем скоро се бе надрусал с поредната доза от своята отвара.

— Почивате ли си? — полюбопитства подигравателно Витя. — Мен Степанич направо ме сбърка от работа. Три курса направихме. Сега сигурно по цяла нощ ще сънувам тези шибани кокошки. А ти къде си се разкрасил така?

Забелязал бе синината под окото на Федя.

— Аз му я направих — измърмори Белов. — Заради нарушаването на екологичното равновесие.

— Не, сериозно питам! — Витя присви очи.

Федя бе принуден още веднъж да разкаже своята тъжна история. Витя внимателно го изслуша и се накани да отиде при Михай, за да изясни случая.

— Стой кротко — удържа го Белов, без да обръща глава. — Тепърва ще ти трябват сили.

Но Витя вече беше яхнал коня:

— Я върви на майната си! — кресна на Белов. — Толстоист недоклатен! Тия ги разбирам, за тях всичко е в миналото — махна с ръка към Федя и доктора. — Но ти си нормален мъж. Сигурно някъде имаш жена, деца…

— Син — поправи го през зъби Белов.

— Още повече — продължаваше да беснее Витя. — Някой се опита да те очисти, което означава, че имаш и нерешени проблеми. А пък от сутринта давиш грижите си в алкохол, препичаш си тумбака на слънце и си чешеш езика с Федя. И от нямане какво да правиш завъртя любов с белязаната Лена. А семейството ти сигурно има нужда от теб!

Белов не отговори нищо. Той отново се обърна по гръб и се загледа в белите облаци, които постоянно променяха формата си във високото синьо небе. Носеха се нанякъде и изобщо не се интересуваха от човешките грижи, както хората не се интересуваха от грижите на насекомите. Но и те не бяха свободни, а летяха, накъдето ги носеше вятърът. Имаше неща, на които може и неща, на които не може да се влияе.

— Защо се умълча? — не преставаше Витя. — Нямаш какво да кажеш, така ли? Или ти писна да говориш с такива като мен?

— Не — увери го Белов. — Не ми е писнало да говоря с теб. И не съм забравил семейството си. Точно затова вися тук. Защото най-доброто, което мога да направя за тях, е да умра. Или да ме смятат за мъртъв.

Витя замълча, осмисляйки чутото. Въпреки младостта си, или по-скоро тъкмо благодарение на нея, той вярваше, че хората, които се заблуждават, че всичко в живота им е ясно, и смятат останалите за непросветени тъпанари, се нуждаят от непрекъснато поучаване.

— И ти какво, решил си да останеш клошар завинаги? — насмешливо попита. — А пък онзи, който искаше да те убие, нека си вее байрака, а? Може би сега дори се търкаля в собственото ти легло с жена ти…

Витя не се усети, че казва нещо обидно, а когато го осъзна, отскочи встрани в очакване на удар. Но Белов само се подсмихна.

— Може и да си прав. Само че аз нямам никакви планове. Вероятно Бог има. В крайна сметка, не съм се канил да идвам и при вас, но се озовах тук. Мисля, че това не е случайно. Чувал ли си нещо за келтите?

— За кого? — попита Витя?

— Келтите са предци на шотландците, ирландците и французите. Галите също са били келти. Но е било по времето на древния Рим… — демонстрира начетеност Федя.

— Те още съществуват, тоест техните потомци — поправи го Белов. — Та тези хора са вярвали, че старият свят трябва да загине, а върху неговите руини да се роди нов.

Докторът се приближи до тях и любопитно погледна Белов.

— В нашия случай под руините на стария свят трябва да разбираме нашето бунище, така ли? — уточни той. — Какво пък, звучи символично. Да се родиш отново на бунището! Тъй да се каже, върху командния пулт на цивилизацията! Ха-ха… Знаеш ли какво — Доктор Уотсън хвана за рамото Саша и рязко смени темата, — я ела да видим как се чувстват твоите рани.

Те се отправиха заедно към фургона на доктора. Когато се отдалечиха на значително разстояние от хълма, Уотсън прошепна:

— Та като стана дума за живота и смъртта… Току-що бях у Лупу. Той ми обеща пет грама чист хероин, ако те изпратя на онзи свят с помощта на лечителските си умения.

Белов беше крайно изненадан. Това не беше много характерно за Лупу, тъй като, съдейки по всичко, Михай бе привърженик на силовите методи при решаване на проблемите. Единак.

— А защо не го направи сам, не може ли, или се страхува?

— Сигурно не иска Лена да научи. Във всеки случай причината за смъртта ти трябва да е възпаление на раните, заразяване на кръвта или нещо от този род. Какво ще кажеш?

Белов разпери ръце.

— Аз нямам пет грама хероин. Дори трева нямам.

Докторът съкрушено поклати глава:

— Да, Лупу ме предупреди, че ще забрани на хората си да ми продават макова слама, ако му откажа. А тук никой друг не търгува с наркотици. Изходът е един.

— Какъв? — полюбопитства Белов.

— Налага се да откажа наркотиците… — въздъхна докторът.