Александър Белов
Живот след смъртта (28)

27.

Олга стана, взе си душ и приготви закуска. От детската стая до кухнята достигаха радостни викове и звуци от удари. Ваня налагаше боксовата круша, която Шмит му бе подарил. Скоро към звънкото детско гласче се присъедини басът на Шмит. Олга надникна при тях. Шмит държеше крушата, а Ваня нападаше тежкия уред с яростта на бойно петле и с всички сили го налагаше с ръце и крака. При това го удряше така, че Шмит едва успяваше да удържи тежката круша.

Олга побърза да прекрати това безобразие.

— Ей, време е за закуска! И остави на мира Дмитрий Андреевич. Той има нужда от почивка.

Шмит я погледна съсредоточено.

— Какво пък, ти си права. Аз наистина имам нужда от почивка. Защо не се поразходим малко из гората?

— Ура! Отиваме в гората! — разкрещя се радостно Ваня.

Олга погледна изплашено Шмит.

— В гората ли? Да ходим на лов? В никакъв случай.

— Защо? — изненада се той.

Тя най-неочаквано закри лицето си с ръце. Пред очите й изникна картина от миналото: мъничкият Ваня, който стреля с пистолета на баща си. И кръв. Кръвта на Фил, Тамара, Космос и Пчелата. Олга потръпна.

— Мразя оръжието — призна тя. — И не искам Ваня да се докосва до него. Поне докато е дете. Когато порасне, нека сам да избира — пистолета или цигулката.

Шмит се приближи до нея и деликатно я прегърна през раменете.

— Не се тревожи, няма да ходим на лов, обещавам ти. Аз също не обичам да стрелям по животните. Смятам, че е подло.

— А по хората? — Олга моментално съжали, че зададе този въпрос, но вече го бе сторила. Стоеше и мълчешком наблюдаваше как Дмитрий се опитва да излезе от неловкото положение.

Шмит замълча, докато формулира по-точно отговора си. Той осъзнаваше, че волю или неволю Олга е в течение на делата на Бригадата и знае каква е неговата роля в тях.

— Аз поне никога не стрелям пръв по хората. Поне се опитвам да не стрелям пръв. Но ти не се притеснявай, ще отидем за риба. Надявам се, че за рибките не ти е мъчно?

Олга кротко отблъсна ръката му и го погледна недоверчиво. Шмит издържа на изпитателния й поглед. Тя въздъхна.

— И за рибките ми е мъчно, но след като толкова ви се иска… Ще отидете без мен, защото днес имам работа във фонда. Бъдете внимателни.

— Не се тревожи — успокои я Шмит. — Арам ще дойде с нас. Ще вземе и момчетата си. Те са сигурни хора, проверени…

Рибарите тръгнаха с два джипа. Толя караше колата на Шмит, която бе начело на колоната. В другия автомобил се движеха Арам и мутрите. Те пътуваха доста дълго, докато стигнат до брега на голямото езеро. Отсрещният му бряг се губеше в далечината, а склоновете на съседните хълмове бяха обрасли с гора. Мястото бе много живописно и изглеждаше необитаемо.

— Тук чужди хора не идват, а нашите си седят по домовете и пият водка — обясни Толя отсъствието на хора в околността. Те разпънаха две палатки на зелената ливада, отделена от бреговата линия от гъсти храсти. Възложиха на Ваня да забива колчетата с една малка миньорска кирка и той ужасно се възгордя. Когато възрастните започнаха да разпалват огъня, момченцето подскачаше наоколо като папуас. Че как иначе — беше истински лагер с истински огън!

Арам лично се зае с приготовлението на шишовете. Именно той беше човекът, който най-добре знаеше как става това.

— Вие не умеете да правите шишове! — възкликна с разпалеността на южняк. — Бива ли да режете месото на такива дребни парчета? Така то направо изсъхва на огъня! Трябва да е голямо и сочно!

За да не му пречат, Шмит и Толя взеха десантната гумена лодка и тръгнаха към езерото. Повериха на Ваня да носи въдиците. Спуснаха плавателния съд във водата, пръв се качи Шмит. Толя вдигна Ваня на ръце и му го подаде, но отказа да влезе в лодката.

— Извинявай, Шмит, ама аз предпочитам да подремна до обяд — заяви той. — Риболовът нещо не ме кефи.

— Както искаш. — Дмитрий отблъсна лодката от брега с греблото. — Ела да ни вземеш след два часа. Търси ни около онези три ракитака. Той посочи малко островче на около триста метра от брега. — Всъщност, я вземи телефона ми, та да не ми напомня за работата.

Рибата кълвеше. Щастливият Ваня едва успяваше да измъкне карасите една подир друга. Вярно, размерите на рибата бяха повече от скромни и само котките можеха да се полакомят за тях, но за момчето бяха приказен улов.

Измина малко повече от час. Лагерът им не се виждаше, скрит от храстите, но оттам се разнасяше толкова апетитна миризма на печено месо, че на Шмит му потекоха слюнките. Той смигна на Ваня и го подкани да прибира въдиците.

Когато Дмитрий докара лодката на брега, до водата ги очакваха двама непознати мъже — единият беше висок и слаб като Дон Кихот, а другият — нисък и закръглен. И двамата изглеждаха тукашни. Бяха екипирани като за риболов с гумени ботуши и ватенки, въпреки че времето бе топло. На земята до тях имаше три съвсем обикновени въдици. Местните хора не се смутиха, когато видяха богатите граждани, тъй като и двамата бяха здраво подпийнали. Дебеланкото прояви неочаквано чувство за достойнство, поздрави любезно и помоли Шмит да им даде лодката за половин час, за да похвърлят малко въдиците.

— Какво ще кажеш, Ваня, май не бива да сме свидливи, да дадем ли и на другите да се повозят са нашата лодка? — смигна заговорнически на момченцето Дмитрий.

— Да им дадем! — извика ентусиазирано то и дори подскочи няколко пъти на място така, че водата от пластмасовата кофа с улова, която държеше в ръката си, се разплиска.

Ваня гордо показа на „начинаещите“ рибари улова си. Вижте, тъй да се каже, какво значи да ловиш риба!

— Ние при всички случаи ще останем тук до вечерта, тъй че спокойно използвайте лодката — кимна Шмит на мъжете. — Вземете и нашите мушами, понеже днес май е доста влажно.

Рибарите отплуваха, а Шмит и Ваня се заседяха на брега. Клекнал на колене, Ваня разпределяше рибата и я нижеше на дълъг върбов клон.

Шмит седеше до детето и замислено го гледаше. Беше добро момче. Но как точно трябваше да се държи Шмит? Явно Ваня се бе привързал към него. Какво ли го очакваше, ако конкурентите се докопат до него и Олга? Самият той имаше ли право на бъдеще? Той, който беше издал заповед да убият Белов и който като че ли бе на път да завоюва сърцето на жена му и сина му…

Разнесоха се изстрели. Дмитрий реагира миг преди тях. В него сработи инстинктът или може би опитът, натрупан в критични ситуации, или пък и едното, и другото едновременно. Сграбчи Ваня, който бе готов да скочи и да се разкрещи от страх, събори го на земята и го прикри с тялото си. Стреляше се от две места едновременно. На прицел бяха лодката и храстите — там, където беше разположен лагерът им.

Два дълги откоса, изстреляни, както се стори на Шмит, от картечница, надупчиха гумената лодка и хората в нея. Шмит притисна момченцето до себе си и затисна устата му внимателно, за да не го задуши. Легна на една страна и като се отблъскваше с крака, се премести заедно с детето в храсталаците, с които бе обрасъл брега край езерото. Онзи, който стреляше по лодката, вероятно смяташе, че рибарите са убити, и на Шмит не му се щеше да го разочарова.

„Но кой стреля? Нима Арам ме е предал?“ — мина му през ума и той внимателно надникна от храстите.

На брега на езерото се появиха хора. Пръв към водата тичаше Арам. Силно накуцваше с единия си крак, очевидно беше ранен. Зад него от гората излязоха петима души, облечени в защитни униформи и с черни маски на главите с процепи за очите. Всички до един носеха калашници. Същите като на Арам. Той се обърна с намерението да стреля по преследвачите си. Но прозвуча само един-единствен изстрел и автоматът на Арам замлъкна. В същия миг той падна, покосен от куршумите на нападателите. Значи Арам не беше предател! Но тогава кой?

Единият от преследвачите гневно смъкна маската от главата си и избърса потното си лице с нея. Първото, което забеляза Шмит, бе ярко рижавата му коса.

Анатолий? Невероятно! На него пък какво не му достигаше? Нали го бе направил своя дясна ръка! Шмит си спомни стремежа на Толя винаги да действа самостоятелно… Отговорът идваше от само себе си. Защо да бъде дясна ръка, след като може да стане шеф? Шмит едва не застена от яд и се притисна още по-плътно към земята…

По брега срещу Толя вървеше младеж, облечен в защитна униформа, понесъл картечница „Калашников“. Този път Шмит не бе сгрешил, когато по шума прецени, че стрелят с доброто старо полево оръжие.

— Е, какво стана? — попита Анатолий.

— Очистих ги и двамата. — Младежът се ухили отвратително. — На решето ги направих…

Шмит разпозна в него същата онази мутра Бугай, която заместникът му уж със собствените си ръце беше наказал за предателството.

— Сигурен ли си, че ги очисти? — продължи да го разпитва Толя.

— Ако не вярваш, иди сам да провериш — сопна му се мутрата. — Можеш да им пуснеш по един контролен изстрел. Както са си на дъното.

— Добре де, добре. — Толя махна с ръка на мутрите си. — Съберете труповете и се пригответе за тръгване. Изгорете палатките и колите.

— Ами шишовете? — подвикна някой. — И тях ли да изгорим или първо да похапнем? Ха-ха…

— Шишовете ги изяжте. Заслужихте си ги — изсмя се цинично Толя и отново надяна плетената маска на главата си.

Шмит изчака убийците да си тръгнат. Изправи се едва когато шумът от двигателите на колите стихна в далечината. Ваня вече се бе съвзел от страха и гледаше към Шмит, но не по детски, а като възрастен човек.

— Това чичо Толя ли беше? — попита.

— Самият той — потвърди Шмит. — Такива ми ти работи, братче, мъка. Хайде сега да помислим как да се измъкнем оттук.

Дмитрий качи Ваня на раменете си и тръгна край реката в посока, противоположна на тази, в която потеглиха убийците. Излезе на някакъв път едва когато мракът окончателно се спусна. Криеше се в гората, когато по шосето минаваха скъпи коли. Излезе на пътя и вдигна ръка чак когато видя един стар запорожец. Шмит даде на шофьора (стреснат човечец в пенсия) швейцарския си часовник, за да ги закара до гарата, да им купи билет за мотрисата и да им даде дребни пари за метрото.

В един часа през нощта, мръсен, уморен и с Ваня на ръце, Шмит влезе в баровската сграда в Югозападния район на Москва. Моментално вдигна на крак цялата си служба за безопасност, но Толя сякаш бе потънал в земята…

Потресена, Олга седеше в кухнята и гледаше през прозореца града, който се простираше долу, облян в светлини.

„Докога ще продължи всичко това? — мислеше си тя, едва сдържайки сълзите си. — Днес Ваня е останал жив по чудо. Като че ли над нас тегне някакво проклятие. Има ли изход от този омагьосан кръг?“

Отговор нямаше.