Александър Белов
Живот след смъртта (15)

14.

По пътя от летището към града Олга настоя първо да се отбият в болницата. Ваня остана да спи в колата под зоркия поглед на шофьора. За разлика от обикновените градски болници за бедни, тази грееше от светлини. Те се отразяваха в блестящия студен мрамор на празното фоайе.

Олга, придружена от Шмит и двама охранители, пресече вестибюла и тръгна направо към асансьора. Там пътя й препречи строга жена от администрацията с бяла престилка. Скокна иззад масата на дежурния.

— При кого отивате? Защо сте дошли толкова късно? Сега не е време за посещения!

— Отиваме при Елизавета Андреевна Сурикова — обясни набързо Олга. — Току-що пристигнах… Отдалеч, за да я видя. В коя стая е тя?

Жената малко поомекна. Ескортът на Олга изглеждаше повече от внушително. Охранителите с каменни лица гледаха мрачно администраторката и тя реши да не си разваля отношенията с опасната компания.

— Сурикова ли? Мисля, че е в петстотин и четиринайсета. На петия етаж.

— Ще я намерим! — русият я избута с рамо и натисна копчето на стената…

Прекрасният асансьор с огледани стени качи посетителите догоре. Дизайнът на коридора по нищо не отстъпваше на онова, което видяха на първия етаж. Край стената бяха разположени инвалидни колички, тапицирани с тъмнокафява кожа, а по стените висяха добри копия на френските импресионисти. Това като че ли не беше болница, а музей.

Вратата на петстотин и четиринайсета стая беше открехната. Олга влезе първа и се закова на място. В стаята нямаше никой. Единственото легло в нея беше празно: на него нямаше чаршаф, в горния му край бе оставена възглавница без калъфка, а в долния — сгънато на четири одеяло.

— Сигурно това е друга стая… — Олга безпомощно се огледа, все още не искаше да повярва в очевидното.

Тя безпомощно погледна към Шмит. Той сви рамене и сведе очи. Всичко му стана ясно. Нямаше грешка, стаята, в която лежеше Елизавета Андреевна, беше тази.

По коридора се чуха забързани крачки: медицинската сестра — елегантна и интелигентна на вид жена, едва се промъкна между охранителите, които бяха препречили входа към стаята. Тя прецени ситуацията, хвана Оля под ръка и съчувствено рече:

— При Елизавета Андреевна ли сте дошли? Тя почина преди час. Приемете моите съболезнования. — Щом забеляза, че Оля едва се държи на краката си, сестрата я заведе до леглото и почти насила я накара да седне на крайчеца му. По лицето на Олга потекоха сълзи, но тя не ги забелязваше.

Медицинската сестра започна да говори нещо за болестта на Елизавета Андреевна, за преклонната й възраст и за това, че лекарите са направили всичко възможно, но така и не могли да й помогнат…

Олга не чуваше и не чуваше. Тя осъзнаваше само едно — баба й вече я нямаше. Нямаше го най-близкият, най-скъпият й човек… Последната нишка с онзи предишен свят, в който беше живяла, преди да се запознае със Саша Белов, се бе скъсала.

Тя си спомни дребното й, осеяно с мили бръчици лице, непрекъснатите й грижи за нея и Ваня и безкрайното й домакинстване из къщата… Олга съзнаваше, че никой никога повече няма да я обича така, както я обичаше баба й. Освен това разбираше, че за смъртта на Елизавета Андреевна е виновна тя. Не биваше да я оставя сама. Баба й беше толкова привързана към нея и Ваня!

— Оля, какво ти става? Лошо ли ти е? — Шмит внимателно я докосна по рамото и й подаде носната си кърпа.

Но Олга гледаше през него, сякаш не го забелязваше. Тогава той се наведе, грижливо докосна няколко пъти страните и очите й с носната кърпа, а сетне я сложи в ръката й.

— Оля, не се притеснявай, ние всичко ще уредим, ще го направим, както се полага. А сега трябва да вървим. Ваня ни чака в колата и, изобщо, време е да тръгваме.

— Да, разбира се. — Тя стана и се отправи към изхода, сякаш бе на автопилот. Шмит и охранителите мълчешком се отдръпнаха встрани, за да й направят път.

Щом остана сама, сестрата се приближи до леглото, оправи смачканото одеяло и изтупа възглавницата, макар да нямаше никаква нужда от това…

В колата Олга не отрони нито дума, но престана да плаче. Тя се затвори в себе си, а Шмит не искаше да й досажда с безсмислени разговори. Понякога беше по-добре да се мълчи, отколкото да се говори. Те дълго пътуваха към западните покрайнини на столицата, където се намираше апартаментът на Шмит. Олга разполагаше с време, за да се поуспокои…

Най-сетне спряха до покрития със светлорозови плочки паркинг пред входа на модерен жилищен блок от стъкло и бетон, който по московски обичай беше увенчан със задължителния остър връх. Вече беше късна нощ.

Ваня така и не се събуди и Шмит беше принуден да го носи на ръце. Охранителите останаха в колата.

Бързият асансьор за миг ги отнесе много високо. От прозорците на гигантската стълбищна площадка долу се виждаха светлините на московските квартали и дългите нанизани като синджирчета улични лампи на градското осветление, които приличаха на застинали трасиращи откоси от автомати. Цяла Москва беше като на длан. Шмит отключи вратата и пусна Олга да влезе първа в апартамента. Прекрачи прага след нея. Остави внимателно Ваня на дивана в хола, а сетне се върна при Олга.

— Настанявайте се. Тук ще поживеете спокойно известно време. Където и да е другаде няма да сте в безопасност.

Той показа на Олга разположението на стаите и другите помещения.

— Спалното бельо е тук, хладилникът е претъпкан. Ако имате нужда от нещо, номерът ми е записан пръв в паметта на телефона. Обади ми се. А сега няма да ви преча.

Олга му подаде ръка за довиждане. Шмит я задържа в своята малко повече. Но отново нищо не каза. Пък и на Олга не й се говореше с никого. Когато Шмит си отиде, тя въздъхна с облекчение. Сега имаше нужда да остане сама…

След като изпрати Шмит, Олга се приближи до прозореца и дълго гледа светлините на града. Пред лицето на непобедимата смърт собственият й живот й се стори напълно лишен от смисъл. Ето, и баба й вече я нямаше! И за какво беше всичкото това напрежение и самоизтезание, цялата тази безсмислена суета, тази гонитба за пари и имоти, щом краят за всички беше един и същ?

Изведнъж се улови, че изобщо не си спомня за Саша. Къде беше той? Жив ли бе? Не му желаеше злото, но сега не искаше да го вижда. Като че ли изобщо не искаше да го вижда…

Олга застла за Ваня големия диван в една от стаите и го пренесе от гостната там. Добре, че поне той не научи нищо за станалото. Беше се изтощил, горкичкият, през деня, пък и разликата в часовото време трудно се понасяше от когото и да е, камо ли от дете.

След това отиде в банята. Нито джакузито, нито хладният душ й помогнаха да се отпусне. Наблизо нямаше кърпа, но на закачалката висеше голям хавлиен халат — мъжки, черен, на сини райета. Без да се избърше, Олга го облече и отиде в спалнята. Халатът й беше толкова голям, че полите му се влачеха след нея по паркета като шлейф.

Тя дълго лежа, без да заспи, и гледа в тавана. Сънят не идваше, а главата й се пълнеше с мрачни мисли. Общо взето, Олга беше останала сама на този свят с невръстния си син, без мъж, без роднини, без близки, а срещу нея се бе надигнала едва ли не цялата престъпна Москва.

Пред нея имаше две възможности: да се оттегли, или както казваха браточките — да се „окопае“, и да прекара остатъка от живота си в страх, очаквайки всеки миг куршума на някой килър. Или да застане начело на империята на Белов, да събере в единно цяло разпокъсаните й части, за да осигури за себе си и сина си — най-вече за сина си, достоен начин на живот и съответното ниво на безопасност. Май че имаше един човек, който можеше да й помогне за това… Но щяха ли да й стигнат силите и издръжливостта?

Тя стана, отиде до бара и отвори вратичката му. Тук беше подредена цяла армада от отбрани напитки. Олга взе бутилка „Хенеси“ и си наля малко от кехлибарената течност в тумбеста кристална чаша. И едва когато я поднесе към устата си и отпи първата глътка, усети, че зъбите й тракат по ръба на чашата…

Ваня се събуди на непознатото място посред нощ. Но не се изплаши. Напоследък на него и майка му често им се налагаше да сменят местожителството си.

В коридора светеше. Той слезе от дивана, на който спеше, и отиде там. В коридора нямаше никого, но от близката врата се разнасяха странни звуци. Ваня отиде до вратата и я отвори.

Мама беше тук. Тя се държеше много странно, Ваня никога не я беше виждал толкова разстроена. Тя плачеше с глас. Ваня дори не си беше представял, че възрастните могат да плачат по този начин. Той, разбира се, можеше, когато не му купуваха нова играчка или го отдръпваха от компютъра. Но да плаче така мама…

— Мамо, какво ти е? — плахо попита той.

Олга обърна към сина си обляно в сълзи лице. Ваня се хвърли към нея и силно я прегърна. И те замряха така, притиснати един в друг. Сами сред чуждия, враждебен свят: двамата най-близки, най-скъпи един за друг хора. Ваня трепереше. Олга с цялото си сърце усети колко е изплашен. Горкото момченце, та то не разбираше причините и цялата сложност на проблемите, които й се бяха стоварили на главата. Заради него тя трябваше да се вземе в ръце и да се успокои.

— Хайде да вървим в леглото, ще ти разкажа приказка. Коя приказка искаш?

— За зайчето и лисицата — радостно извика Иван, който веднага бе забравил за страховете си, — за това как тя го изгонила от дупката му…