Александър Белов
Живот след смъртта (2)

1.

Сметището беше нелегално, обаче това по никакъв начин не се бе отразило на размерите му. Бе широко и безбрежно като море. В близкия му край нещо пушеше и правеше въздуха почти невъзможен за дишане. Но Федя бе свикнал с него. Той вече от няколко години живееше на това сметище. Вярно, никога досега не беше виждал тук „такова нещо“. Клекнал между купчините боклук, Федя с любопитство разглеждаше посланиците на земната цивилизация…

По разровения от боклукчийските коли кален черен път бавно пълзеше един мерцедес. Черен, лъскав, чужд на всичко наоколо… Въплъщение на житейския успех. Шофьорът не бързаше, очевидно не искаше се натъкне на някой пирон или на нещо по-лошо.

Колата спря в края на сметището, обгърнато от дима на пожара. От нея излязоха трима мъже. Те напълно съответстваха на автомобила си — едри, яки, с черни костюми. Единият от тях, чиято коса беше рижа и изобщо не се връзваше с цвета на костюма му, явно им беше шеф. До ушите на Федя едва достигаха части от фразите, които произнасяше.

Останалите двама — единият рус, а другият кестеняв, се подчиниха на командите му, отвориха багажника и извадиха оттам голям черен найлонов чувал. Щом зърна чувала, Федя затаи дъх. Затъвайки в калта до глезени, русият и кестенявият понесоха чувала към бавно разрастващия се огън.

Скоро спряха до камарата отпадъци от рибния комбинат. Захвърлиха чувала и започнаха енергично да жестикулират. Федя се досети, че рижият ги кара да замъкнат чувала по-нататък, а те му обясняват, че няма смисъл да ходят чак там. Все едно, той щеше да изгори.

След това рижият се изплю и заповяда нещо. Русият се върна до колата, взе от багажника голям двайсетлитров бидон и пак отиде при оставения на земята чувал. Сетне започна обилно да полива чувала и всичко наоколо с течността от бидона. Щом го изпразни, той го захвърли до чувала и се върна на бегом към мерцедеса.

В това време кестенявият също се приближи до колата и извади някъде изпод задната седалка автомат. Накани се да се върне при чувала, но рижият размаха ръце. От завоя се зададе цяла колона самосвали със строителни отпадъци. Тримата припряно се вмъкнаха в колата си и тя бавно пое през дупките и ямите към отдалечения изход от сметището.

 

 

Лавирайки между камарите боклуци, Федя се втурна в противоположната посока. Бързаше да отиде при приятелите си, за да сподели новината. Завари Степанич и Витя заети с обичайното си занимание. Двамата седяха на напечените от пролетното слънце бетонни блокове, пиеха водка от пластмасови чаши и си замезваха с мариновани краставички от един буркан. До тях лежеше платнена чанта с храни. От отвора й стърчеше наченатата бутилка „Завалинки“.

Щом зърна Федя, Витя се озъби:

— Видя ли, Степанич, а ти казваше, че ще ни дойде много.

— Защо си такъв разчорлен? — обърна се Степанич към Федя, като подмина забележката на колегата си.

Той едва си пое въздух. Изтощеният му от алкохолизма организъм напълно бе отвикнал да издържа на натоварвания.

— А бе, такова… току-що от онази страна дойдоха едни пичове с мерцедес… — обяви Федя, изричайки думите с огромно усилие.

— А ти откъде знаеш, че са дошли с мерцедес? Да не би да си бил вътре? — изкикоти се Витя.

— Във всеки случай не беше каруца, а мерцедес! Пичовете бяха сериозни хора с костюми.

— Тебе ли търсеха? Сигурно президентът ги е пратил да му дадеш някакъв съвет — не приставаше Витя.

Но Федя не обърна внимание на хапливите му подмятания. Почеса тридневната си четина на бузата и се вторачи в бутилката с водка. „Мъчи го махмурлукът горкичкия…“ — отсъди Степанич и бавно извади от торбата още една пластмасова чаша, напълни я почти догоре и я подаде на Федя.

— Пийни и се успокой.

Федя пресуши цялата чаша на един дъх и замря със затворени очи. Сякаш бе заспал.

— Какво ти става?

— Ей сегичка, чакай малко — отвърна Федя, като че ли се вслушваше в нещо дълбоко в себе си.

Приятелите му по чашка го наблюдаваха с разбиране. Федя започна да се променя буквално пред очите им. Сивкавото му изпито лице изведнъж просветля, бръчките му изчезнаха, кожата на лицето му порозовя… Сякаш бе захвърлил маската на бездомен клошар и бе надянал някаква друга — или на Чехов, или на Леонид Андреев.

— Та за какво си говорехме? — отвори очи изцеленият. — Степанич, помниш ли как миналата година Пелмена намери край котелното помещение найлонов плик? И се оказа, че в него има пари. Или ги бяха подготвили в някоя банка за унищожаване, или ги бяха откраднали отнякъде. Дори от едната страна бяха малко обгорели.

— Е, и къде е сега твоят Пелмен? — припомни му Витя. — Пристигнаха тук едни костюмари и го откараха нанякъде. А сетне намериха главата му на бунището. Само два месеца успя да си поживее с тези пари.

Но в момента с Федя не можеше да се спори.

— Ама как си поживя, а? Тънеше в блага, но и на нуждаещите се помагаше като същинска майка Тереза. Пък и пликът не беше чак толкова голям. А сегашният си е истински чувал. Ей такъв! Колкото тебе. Е, уважаеми Степанич, тръгваме ли в атака? Че имането ще вземе да изгори!

Степанич разкриви физиономия, сякаш бе получил пристъп на зъбобол.

— Не, няма да отида на онзи край. Миналия път едва не спуках гума там. И броните си ще съсипя. Това моето не е самосвал.

— И не е мерцедес — ухили се пак Витя.

Но Федя не се предаваше.

— Знаеш ли какво, Степанич, там остана един чисто нов бидон, двайсетлитров. Те изляха бензина и захвърлиха бидона.

Степанич се замисли. Естествено, той не повярва в чувала с един милион долара, но новият бидон беше друго нещо. Звучеше конкретно!

— Дали пък да не идем да поогледаме? — подметна той на Витя или по-скоро на себе си.

А Федя не преставаше.

— Нали ти казвам, че там има пари. Докараха ги, за да ги унищожат, да ги изгорят. Може дори да са долари!

Витя, който бе русоляв синеок младеж на около двайсет и пет години, изстреля една плюнка между раздалечените си предни зъби.

— И рубли ще ни свършат работа! Добре де, недоклатен интелигент такъв, смятай, че си ни убедил! Да вървим да видим какво има там, докато всичко не е изгоряло!

Степанич — солиден мъж в напреднала възраст, се отправи към дъсчената барака, скована от капаци на сандъци, като мърмореше недоволно. Той се бави вътре около пет минути… В това време Витя и Федя успяха да допият водката. И не оставиха нищо за Степан, тъй като той щеше да шофира.

Най-сетне в бараката запърпори двигател и от разтворените й врати се показа небесносин легендарен автомобил жигули. Въпреки преклонната си възраст, колата блестеше от чистота и имаше поддържан вид. Зад волана се мъдреше гордият Степанич. Но щастливото изражение на лицето му се стопи, когато Витя, а след него и Федя се намъкнаха в колата, цапайки седалките с мърлявите си омазани дрипи.

— Тръгвай, шефе! — заповяда Витя с властен тон като господар на кочияша си.

И колата бавно потегли към сметището по разбития път. Когато се озоваха на нужното място, огънят почти бе стигнал до чувала. Още малко и пропитата с бензин пръст щеше да лумне, а след нея — и самият чувал със съдържанието му.

Витя видимо накуцваше с десния си крак. Затъвайки до глезени в калта, той и Федя, се приближиха до големия черен чувал. Наистина, точно в такива чували разнасяха пари. И трупове. Витя и Федя внимателно хванаха чувала за краищата му и го отмъкнаха встрани от огъня. В това време Степанич се зае с бидона.

Щом хвана чувала, Федя веднага разбра, че не е пълен с пари, а с нещо съвсем друго. Найлонът се разтвори от едната страна и обитателите на сметището видяха човешко лице. Мъртвешки бледо лице.

— Мъж! — възкликна Федя. — При това умрял!

— На ти сега мангизи! — Витя отново му се присмя, макар че изобщо не му беше до смях. — Я да се махаме оттук, докато не сме си взели беля на главата!

— Каква беля? — не разбра Федя. — Че ние нямаме пръст в тая работа…

Витя направо изпадна в ярост от неговата несъобразителност.

— Че защо трябва да имаш пръст в тая работа. Главата си режа, че те нарочно са спретнали този ченгесарски номер! Подхвърлили са тук трупа и сега седят ей там в онези храсти и чакат да ни спипат.

Федя отказваше да повярва.

— Ами тогава защо не ни спипват? Да не мислиш, че чакат да дойде Нова година? Не, онези не бяха ченгета.

Степанич се приближи до тях, почесвайки загрижено брадичката си. Той дълго и съсредоточено разглежда лицето на човека в чувала.

— Не ми харесва този младеж, ама никак не ми харесва! Ако беше свестен човек, нямаше току-така да го захвърлят на бунището.

Витя му се сопна.

— Ти не смяташ себе си за лош човек, нали? А пък, ей на — също си се озовал на бунището.

— Аз си имам причини за това — възрази мрачно Степанич.

— Сигурно и той си има — настоя на своето Витя и се поправи. — По-точно е имал. Докато е бил жив.

Федя приседна на чувала и подуши въздуха наоколо. Опитваше се да долови вонята на труп, но в ноздрите му нахлуваше само мирис на бензин.

— Хомо хомини лупус ест! — произнесе тържествено Федя с вирнат показалец.

— Какво? — обърна се ядосано Витя към него.

— Това е на латински: човек за човека е вълк.

— Приятел и брат — поправи го още по-ядосано Витя. — Вместо да дрънкаш глупости, по-добре дай да помислим какво ще правим с този труп?

— Може пък още да е жив? Дали пък да не го полеем с вода? — предложи Федя.

Витя се плесна по бедрото.

— Страхотна идея! А не щеш ли да го полеем с водка? Понеже в багажника на Степанич има водка, а пък тука вода няма… До рекичката ли ще изтичаш? Ами хайде, припкай!

Степанич почеса дълбокомислено плешивото си теме.

— Трябва да го препикаем. Урината е еликсирът на живота. Прочетох го в една научна книга…

— Не го правете, хора — една чуто прошепна човекът в чувала. — Още не съм умрял… Като умра, пикайте отгоре ми, колкото щете…

— Жив е, да пукна, ако не е! Шегува се! — зарадва се Витя. — Хайде да го вкараме в колата. Ще го заведем при Доктор Уотсън.

Непохватно се захвана да измъква непознатия от чувала. Федя му помагаше, но не преставаше да разглежда находката си със скептична усмивка.

— Струва ми се, че някъде съм виждал муцуната му — каза най-сетне той. — Или в киното, или на сцената. Прилича на артист.

Витя го шляпна леко по тила.

— Какви ги дрънкаш? Като че ли някога си стъпвал в театър? Ти си артист-лайночист.

Федя се накани да му припомни как навремето не е излизал от залите и ложите на театрите и че с него като с вещ театрал са се съветвали най-видни критици, но Витя вече бе хванал пациента за раменете и с кимване подкани Федя да смъкне черния чувал от него. Едва тогава тримата забелязаха, че той е ранен.

— Ох, мамка му, колко кръв е изтекла! — отбеляза Витя. — Неслучайно тия от мерцедеса са замитали следите.

Той събра чувала и го хвърли в тлеещия боклук. Пламъците го обхванаха и се разнесе съскане от изпаряването на незасъхналата кръв.

— Де да можехме да подхвърлим там и един череп — рече замечтано Федя. — За доказателство. А къде дянахме главата на Пелмена?

— Аз бих подхвърлил твоята глава, ако имаше такава — озъби му се Витя. — Сядай, тръгваме.

Те натъпкаха ранения на задната седалка, Федя седна до него, а Витя се настани отпред до Степанич. Колата потегли.

На земята, незабелязан от приятелите, остана да лежи пакет предизборни плакати, изхвърлени на бунището, тъй като вече бяха ненужни. На единия усмихнатият Александър Белов предлагаше на избирателите да дадат гласа си точно за него. А на другия, върху който беше написано „Престъпни елементи напират към властта“, пак той се целеше в електората с пистолет… Малко по-нататък се търкаляха плакатите на неговия конкурент — кандидата за депутат Владимир Каверин…