Александър Белов
Живот след смъртта (6)

5.

Сауната работеше само за специални хора. Тук приемаха скъпи в буквалния смисъл на думата и много уважавани гости. Край богато отрупана маса, сервирана до самия басейн, в шезлонги се бяха излегнали крадците Тариел и Елмаз. В басейна плуваха голи нимфи. В зависимост от случая, ту едната, ту другата от русалките излизаше на сушата и изпълняваше задълженията на сервитьорка.

Всичко това никак не се харесваше на Елмаз и изражението на кисело недоволство не слизаше от лицето му. Той беше крадец от старата школа, „непманец“, както сам казваше за себе си. Елмаз живееше като аскет. Той не се вълнуваше от разкоша и не се блазнеше от прочее земни радости. Близо четирийсет от своите шейсет години бе прекарал зад бодливата тел и затворническата решетка. Излизаше на свобода рядко и за кратко, тъй като свято спазваше принципа „За крадеца затворът е роден дом“.

Елмаз живееше в скромно едностайно апартаментче някъде в покрайнините на Москва. Но властта му в престъпния свят беше безгранична. Една негова дума бе достатъчна, за да се вдигнат на бунт или да обявят гладна стачка не само отделни затвори, но и цели лагери. Той дори имаше право сам да коронова крадци. Но в момента се бе оттеглил от активната работа и бе отстъпил път на младите.

Елмаз седеше в шезлонга, плътно загърнат в голяма хавлиена кърпа и опитваше да задържи топлината в костите си, мръзнали десетилетия наред по карцерите и горските сечища… Но въпреки всичко съветската държава с нейната неограничена мощ така и не успя да го застави да работи! Елмаз не погази честта на крадците!

Старият крадец стискаше в длани голяма метална чаша с гъста отвара от чай и се топлеше. Върху китките му се виждаха безброй белезникави белези. Следи от борбата му с администрацията в лагерите и затворите, тъй като единственото, което можеше да противопостави на могъщата система на държавното насилие в неравната битка за своите права, беше това да си среже вените…

Голите момичета излязоха от басейна, изчезнаха за малко и скоро отново се появиха с шишове, отрупани със сочни горещи парчета месо.

— Приятен апетит, Тариел Автандилич… — Нимфите се бояха да се обръщат към Елмаз, тъй като той много им приличаше на Кашчей Безсмъртни, случайно отскочил за малко от страшната приказка до сауната.

Тариел свойски потупа с обраслата си с тъмни косми лапа едната от тях по изящното бедро.

— Хайде, момичета, идете да хапнете нещо — каза им мило той с кавказкия си акцент, — ние тук трябва да си поговорим малко!

Когато жриците на любовта се скриха зад вратата, Тариел си наля чаша водка и я изпи до дъно. Потръгнеше ли му в живота, той му се наслаждаваше и не се стесняваше да го демонстрира. Живееше с еднакъв комфорт и в затвора, и на свобода. А в сауната пристигна от собствената си триетажна къща на „Рубльовско шосе“. Беше крадец от новата школа. Търгуваше с нефт и произведена на черно водка, набъркваше се и в политиката. Имаше не едно, а цели три семейства. Едното живееше в Москва, другото — в Тбилиси, а третото — в Париж.

За разлика от много свои земляци Тариел не беше самозванец, който се е сдобил с титлата на крадец срещу пари или я бе получил незаслужено. Тъкмо обратното, самозванците се страхуваха от Елмаз като от огън, тъй като той ги развенчаваше един подир друг като ги караше да работят в затвора или ги изхвърляше от бандите, а някои направо ги пускаше на „обратните“.

Тариел беше спечелил високата си титла с пребиваването си в карцера и наказателния изолатор в течение на години. Във всички конфликти със затворническата администрация заставаше на страната на крадците и нито веднъж не излезе на свобода предсрочно. Тариел също не се задържаше дълго навън и водеше романтичен начин на живот: ядеше черен хайвер с лъжици, не си миеше зъбите, а ги жабуреше със скъп коняк и си палеше цигарите с едри банкноти с образа на американския президент. И скоро се връщаше в „родния дом“. Осъждаха го по един достоен за уважение член — за джебчийство.

Но сега Тариел се бе променил. В затвора не се влизаше току-така. А старите крадци имаха принцип, според който поне веднъж на пет години трябва „да се отбиеш в кауша“. От известно време беше създал разни фирми и бе завъртял бизнес.

Това не се харесваше на Елмаз, но като цяло той не можеше да предяви сериозни претенции към Тариел. Сам го бе короновал на Владимировския разклон. За такова поведение можеше да го осъди единствено върховният им съд. Та по тази причина Елмаз само се мръщеше и по всевъзможен начин му демонстрираше недоволството си…

Крадците чакаха Глигана. Той закъсняваше. Това беше явно неуважение. Но какво уважение можеха да очакват от един бандит? За него понятието „честта на крадеца“ дрънчеше на кухо. Сигурно му звучеше като моралния кодекс на строителя на комунизма за бивш комсомолец. Все едно бе подочул нещо за неговото съществуване колкото и за съществуването на живот в океанските дълбини. Но и едното, и другото не го засягаха по никакъв начин. На Глигана му беше все едно дали ще работи с крадци или с ченгета. А, ако му паднеше сгода, щеше да продаде и едните, и другите. Казано с една дума — отрепка…

Глигана се появи в сауната, сякаш нищо не се е случило — с нахална усмивка на свинската си мутра.

— Заседнах в задръстване — обяви той първото, което му хрумна. — Нашите почитания на крадците!

— Влизай, уважаеми! Добре, че не се оправда със засядане в асансьора — изобразяваше радушие Тариел в качеството си на домакин, докато Елмаз дори не си направи труда да го дари с дежурната си усмивка. — Шишовете отдавна изстинаха!

Глигана отиде в преддверието да се съблече и след няколко минути се появи в целия си блясък: гол, тлъст и нагъл… И веднага посегна към масата.

„Добре, че Тариел отпрати момичетата — помисли си Елмаз с отвращение. — Този шопар веднага щеше да започне да ги чука“.

— Поканих ви, за да обсъдим едно важно събитие — подхвана Тариел, без изобщо да осъзнава, че в момента пародира Городничий на Гогол. — От известно време при нас стават разни странни неща. И това е свързано със Саша Белов, когото всички ние много добре познаваме. Познавахме — поправи се той.

— Не см го убил аз — тутакси го прекъсна Глигана, както си мляскаше като същински нерез пред корито с помия.

— Знаем, че Саша беше нападнат от Каверин — продължи Тариел. — Ние го помолихме да не предприема ответни действия и да изчака с отмъщението. Но въпреки това някой пречука Каверин. Кой направи това? Ние не знаем. В крайна сметка в този момент Белов и семейството му вече не бяха сред живите…

Тариел имаше сериозни претенции към Каверин. Навремето след завръщането на Каверин от Чечня, когато бе разгромен конвоя с оръжието за бунтовниците, той буквално вдигна от калта ранения Каверин, помогна му да стъпи на краката си и да се утвърди в нефтения бизнес. Но вместо благодарност, бившето ченге едва не измести от нефтената тръба самия Тариел…

Ала от време на време имаше неприятности и с Белов. Понеже бизнесът си е бизнес.

Глигана си напълни догоре чаша с водка и я опразни, без да трепне, като че ли пиеше вода. Сетне метна в устата си голямо парче месо. И още преди да го е преглътнал, започна да говори:

— Мамка му, нещо не мога да вдяна докрай за какво става дума? За това кой кого е пречукал, така ли? Че ние да не сме ченгета, та да се ровим в тези лайна? Сега трябва да помислим за друго. След Белов остана не една фирма, а цяла империя. Как ще си я поделим? Предупреждавам ви, аз не съм алчен, но и няма да позволя да ме пързалят.

— Никой няма намерение да те пързаля — успокои отрепката срещу себе си Тариел. — Но първо трябва да си изясним нещата. Впрочем, Каверин също остави солидно имане. Боя се, че сега ще настане голяма караница. Всеки ще иска да докопа нещо.

Беше прав. Напоследък Глигана също си мислеше за това. Смъртта на Каверин и Белов сигурно щеше да провокират поредната вълна от престъпни войни за преразпределение на собствеността.

При Каверин нещата стояха просто. Неговите структури бяха обезглавени, така че всеки можеше да ги завземе, стига да поиска. Целият проблем се изчерпваше с това да подхвърлиш някакъв пай на вълците и да разпъдиш палетата. Но от хората на Белов беше останал Шмит, а той беше сериозен човек. И не си струваше да се влиза във война с него.

Глигана също не се крепеше на гранитен постамент. Макар да бе с огромен авторитет, и в неговата групировка растяха вълчета-бригадири, показваха си зъбите и се оглеждаха настрани. Ако не следеше всичко зорко или направеше някакъв пропуск, щяха да му оглозгат костите за миг. Та затова сега, вместо да изпрати по един куршум в челата на двамата крадци, той съсредоточено ги гледаше в устата и ловеше всяка тяхна дума.

Впрочем, на този етап говореше единствено Тариел. Елмаз си седеше мълчешком, търкаляйки в ръцете си чашата с отдавна изстинал чай. И гледаше мрачно Глигана.

— На тази територия беше извършено безчинство, нали така? — попита най-сетне старият крадец.

Глигана знаеше, че независимо от всичко ще потърсят сметка за това и на него. Но се опита да избегне отговора. Никога не се бе дънил и отстояваше дори най-безнадеждните си позиции. Това неведнъж му бе спасявало живота.

— Аз не бях тук, когато безчинствата започнаха — измънка той. — Шматках се из Швейцария по работа. Нали самите вие дадохте на Белия да разбере, че не бива да закача Каверин…

Но Елмаз продължи, сякаш не чуваше оправданията на криминалния бос:

— Когато поискаха да короноват Белов, аз бях против. За да бъдеш крадец, трябва доста години да търкаш наровете в затвора. Но беше принципно момче. Не погазваше правилата и заделяше щедър пай за благото на крадците. Самият той никога не безчинстваше. Когато се налагаше, си уреждаше сметките като по учебник. А Каверин още от самото начало се държеше като звяр. Имали били обща работа с него! Каква работа може да имаш с такъв боклук?

Глигана разбра, че разговорът не тръгва в добра посока. А той, идиотът, беше дошъл гол. Поне да си бе метнал един чаршаф, та да си скрие срамотиите. Ей го на — Елмаз седи наежен. Замотал се е като в саван, направо мяза на египетска мумия и само мига с очи. Дали пък отдолу не криеше някакво пушкало? Не, Елмаз никога не би извършил такава „гадория“. Докато Тариел като нищо може да го направи! А пък добитъците на Глигана сега си седяха в джипа и си слушаха затворнически шлагери. И изобщо не усещаха, готованковците му с готованковци, че ей сега ще очистят боса им за една щипка кокаин. От страх Глигана мина в настъпление.

— Какви грехове ми приписвате? Ако според вас Белия е бил принципно момче, а Каверин — боклук, да се бяха разбрали помежду си. А пък вие сте им давали съвети кой кого да закача и да не закача! Знаете ли какво бяха за Белия приятелите му? Благодарете на бога, че след всичко това Белия не ви сложи в един кюп с Каверин. А пък иначе, общо взето, сте прави, човек не бива да има работа с боклуци.

Елмаз се навъси. Глигана му беше неприятен, но сега не си струваше да си изостря отношенията с него. Кой знае дали преразпределението на имуществото на Белия и Каверин нямаше да прерасне в голяма война? За предпочитане бе да има в лицето на Глигана и неговите говеда съюзници, макар и несигурни, отколкото открити врагове.

Освен това в думите на този боклук имаше известна логика и това не можеше да му се отрече. Най-важното от всичко в създалата се ситуация беше изводът. Каверин не беше жив. Белов, вероятно, също. Последен оставаше човекът на Белов — Шмит. И от него трябваше да се потърси сметка поне за убийството на Каверин.

Елмаз си изясни ситуацията като бял ден.

— Е, аз се позаседях тука. Благодаря на благородната компания — стана Елмаз и тръгна към съблекалнята да се облече.

Глигана се развесели. Той осъзна, че облаците, които бяха започнали да се сгъстяват над главата му, в миг се разсеяха. И се огледа настрани с похотлива усмивка.

— А къде са момичетата? — сети се да попита той.

И моментално се хвърли в басейна, вдигайки облак от пръски. Тариел даде сигнал. Нимфите с весело писукане се втурнаха в залата и също влязоха във водата.