Александър Белов
Живот след смъртта (51)

50.

Олга подписа договора и го подаде на Шмит. Той внимателно прочете текста, взе химикалката и също постави подписа си. Те отдаваха — понеже езикът им не се обръщаше да го нарекат „продажба“ — значителна част от своите акции в строящия се нефтен завод. И на това отгоре ги отдаваха неизвестно на кого. Веденски взе документа и потупа Шмит по рамото.

— Не се разстройвай. Днес вие направихте най-добрата инвестиция в живота си. Купихте си спокойствие и сигурност. Сега имате такива партньори, за които само бихте могли да мечтаете. И вече забравете за чеченците.

Въпреки увереността на Веденски Шмит не споделяше неговата убеденост в собственото си розово бъдеще. Дори напротив, очакваше тази сделка да му донесе нови проблеми, в сравнение с които старите щяха да му изглеждат като детинска забава.

Предстоеше му да си изяснява отношенията с Асланбек и Муса, които нямаше да оставят това просто така. За тях едва ли имаше значение, че те първи се опитаха да го преметнат.

Заставайки на страната на Веденски, Шмит сам се обявяваше за противник на Зорин. Това също не предвещаваше нищо хубаво. При всички случаи беше за предпочитане да имаш в лицето на господин Зорин лош приятел, отколкото добър враг.

И не на последно място минусът на тази сделка се състоеше в това, че, доколкото Дмитрий схващаше, сега техни партньори ставаха държавните чиновници от най-висок ранг. Същински зориновци на квадрат! Тези момчета се интересуваха само от едно — от пари, които да получат в колкото се може по-големи количества и колкото е възможно по-бързо, докато не са ги изхвърлили от местата им. А предвид ръководната роля на чиновниците, Шмит предполагаше, че на нефтения проект ще бъде сложен кръст. С всички произтичащи от този кръст последствия. За съжаление, сама по себе си държавата беше много лош стопанин, което бе неопровержимо доказано от историята на социализма в Русия.

Но въпреки всичко той и Олга бяха успели да се измъкнат от една много опасна ситуация и Шмит се чувстваше неописуемо доволен. Бяха живи, на свобода, дори запазиха част от акциите. А това само по себе си вече не беше лошо.

Специалните части обкръжиха фермерското имение само половин час след като полковник Веденски уточни мястото. Обсадата затвори кръга си, дори и мишка не можеше да влезе или да излезе от къщата. Е, мишка може би щеше да се промъкне, но нещо по-голямо от нея в никакъв случай не би успяло. Точно така доложиха на ръководството горе.

С щурмуването на къщата се заеха професионалисти. Щабът на полковник Веденски бе представен от майор Коноваленко.

Както бе прието в такива случаи, предложиха на терористите да се предадат. Те отговориха на предложението им с изстрел. Куршумът строши прозореца на колата на Коноваленко. Той се обиди и нареди на командира на специалната част Иванов веднага да започне щурма. Но макар също да беше с чин майор, Иванов се държеше като началник. И не даде заповед да се щурмува, а предостави на терористите един час за размисъл.

— Това не е пехота, ние не сме обучени да атакуваме с голи гърди — отсече. — Ще почакаме, докато дойдат бетеерите.

— Но те ще убият заложника! — убеждаваше го Коноваленко.

— Вече на няколко пъти имаха възможност да го убият — възрази му Иванов. — Ние с нищо не можем да му помогнем. Местността е много открита.

Коноваленко се ядоса и започна да сочи с пръст картата, където през имението преминаваше пунктирана линия.

— Може да се мине по този проход. Той води право в краварника.

— Това не е проход, а изкоп — поправи го командирът на специалната част. — По него изкарват оборския тор в отходната яма. Да не искаш момчетата ми да пълзят в лайнопровода? Ами ако вече ги причакват в този краварник? Не се притеснявай, ами се премести настрана.

Но Коноваленко не се успокои. Обади се на полковник Веденски. На свой ред той пък се свърза с ръководството и получи заповед да се щурмува.

Майор Иванов неохотно се подчини. От три посоки хората му започнаха да се приближават на къси прибежки към бетонната ограда, която заобикаляше имението. Никой не им докара бели маскировъчни дрехи и те се открояваха върху снега като ято врани.

Обсадените с лекота можеха да ги изпозастрелят, но кой знае защо не откриваха огън.

„Изчакват ги да се приближат“ — помисли си Коноваленко.

Но изстрели не последваха дори когато момчетата от специалните части проникваха зад периметъра на оградата. Коноваленко допусна, че терористите са решили да се предадат. Доколкото разбираше, бойците от специалните части бяха получили инструкции да не оставят никого жив освен заложника. Но те също не стреляха.

„Да не ги колят с ножове? — недоумяваше Коноваленко. — Какви садисти!“

Единственият гръм се разнесе, когато момчетата стреляха по портата на имението с противотанков гранатомет. След това се възцари угнетяваща тишина. На Коноваленко му омръзна да чака. Намести кръглата каска, която преди началото на операцията му бяха дали заедно с една бронежилетка, и тръгна към къщата. Снегът под краката му весело хрущеше. Но сега това не го радваше. Всяка секунда той очакваше изстрел, но такъв не дойде и Коноваленко спокойно стигна до обекта.

Дворът беше празен. Нямаше нито трупове на терористи, нито отнето от тях оръжие. Коноваленко влезе в къщата. Вътре се чуваха гласовете на момчетата от специалните части. Когато стъпи на пруста, майорът се спъна в чувал, пълен със захар, както стана ясно от надписа на него. С такива чували беше затрупан целия под и в съседното помещение.

„Трябва да взема един-два чувала за отдела“ — помисли си майорът.

Той тръгна в посоката, от която се разнасяха гласовете, и се озова в голяма стая. Прозорците й бяха избити, а студеният вятър свободно нахлуваше вътре. В стаята седеше шишкото Вили Шнапскопф, залепен с тиксо за един стол. Жив и като че ли невредим, само леко поизмръзнал. До него стърчеше командирът на специалната част Иванов с цигара в уста.

— Къде са бандитите? — попита го Коноваленко.

В отговор той само сви рамене.

— Че къде биха могли да се дянат? — недоумяваше Коноваленко.

— Май са избягали по твоя лайнопровод — подсмихна се майорът.

В стаята дотърча някакъв боец.

Всички се обърнаха към него. В дланта си боецът държеше купчинка бял прах.

— Според мен, това е смес от захар и хексоген — каза майорът от специалната част — плюс метален прах. Много силно взривно вещество. Провървя ни, че не е избухнало.

Присъстващите се спогледаха. Не е избухнало, така ли? Но можеше да избухне!

— Да изчезваме бързо оттук! — изрева Коноваленко с цяло гърло.

Двама бойци подхванаха господин Шнапскопф и заедно със стола го понесоха към изхода. Съобразителният Коноваленко се метна като Ихтиандър през прозореца, тъй като това беше по-краткият път.

Сапьорите, които пристигнаха малко след това, откриха взривното устройство. То трябваше да произведе взрив, в момента когато времето, дадено на терористите за размисъл, изтечеше. Стана ясно, че инициативата на Коноваленко е спасила живота на всички участници в операцията… И най-вече — на господин Шнапскопф…

Виктор Петрович Зорин чу позвъняването на телефона и недоволно вдигна слушалката. Дисплеят му показа номера на Асланбек.

— Нали заповядах повече да не се обаждаш! — ядосано избоботи в слушалката чиновникът, но събеседникът му най-безцеремонно го прекъсна.

— Разкриха ни — обяви той. — Наложи ни се да изоставим германеца, но успяхме да се измъкнем без загуби.

Асланбек премълча факта, че на сбогуване заредиха къщата с експлозив. В крайна сметка нищо не избухна.

— Някой ни е предал — не можеше да се успокои планинецът.

— Ако намекваш за мен, добре знаеш, че аз нямах представа къде се криете — охлади страстта му Зорин. — Днес службите не са това, което бяха преди пет години. Много лесно биха могли да ви открият, стига да имат желание за това. А по всичко личи, че вие страшно сте ги ядосали.

Зорин замълча за малко, сетне продължи:

— Значи оставам без акции в нефтения завод, така ли? Е, какво да се прави, благодаря ви за помощта, момчета. Ако ви се появи друга възможност за подобно предложение, обадете ми се. Винаги сте добре дошли.

Зорин яростно прекъсна връзката. Колко странно бе устроен човекът! До неотдавна Виктор Петрович дори не беше чувал за строежа на нефтения завод. После дълго мисли дали има смисъл да се забърква в тази авантюра. А сега му се струваше, че целият смисъл на неговия живот се съдържа в този завод. Трябваше да се сдобие с акциите на всяка цена.

Липсата на чувство за хумор превръщаше Зорин във велик анализатор. Той винаги обмисляше сериозно дори най-нелепите и смешни варианти и често пъти точно те му донасяха победата.

Глигана! Ето кой беше нужен в момента на Виктор Петрович. Той отново сграбчи слушалката. Свърза се с бившия бос от престъпния свят веднага.

— Зорин е насреща — започна веднага и без увертюри Виктор Петрович. — Намери ми Белов, чуваш ли? Намери го на всяка цена! Той ми трябва жив и невредим. Убеди го да се срещне с мен. Ако го откриеш, ще те позлатя! Ако не го откриеш, ще те предам на прокуратурата.

— Разбрах, ще го направя. Аз такова… Ще се обадя веднага, след като… — Този път Зорин постигна своето, защото Глигана беше повече от изплашен…