Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (9)
Оригинално заглавие
Жизнь после смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Живот след смъртта

Руска, първо издание

 

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Не е посочен.

История

  1. — Добавяне

44.

Глигана беше готов да се застреля от отчаяние. Спря го единствено безпределната му любов към самия него. Ала най-добрият изход от положението, в което сам се бе поставил, минаваше през прозореца на тринайсетия етаж. Ситуацията бе като в приказката за барон Мюнхаузен. Зад себе си имаше лъв, а пред себе си — крокодил. Ако не беше Белов, значи щеше да е Шмит — все някой от двамата със сигурност щеше да го докопа.

Проклинаше деня, когато се отправи да търси журналиста. Хубавичко му отмъсти покойникът от онзи свят, няма що! Сигурно сега гледаше Глигана от небесата и се веселеше. Макар че, предвид греховете му, драскачът най-вероятно в момента се пържеше в някой адов казан…

Глигана напрегна малкия си, но много полезно устроен мозък. Кого, кого от влиятелните хора още не бе успял да настъпи по мазола? Нямаше такива. И всичко беше заради алчността му. Колко пъти, когато беше слагал поялник в задното отверстие на жертвата, Глигана си казваше, че човек не бива да е стиснат, а да поделя имането си с другите. Учеше всички, а самият той си остана невежа. Такъв щеше и да си умре. А не му се умираше. Ах, как не му се умираше на Глигана. Затова стисна остатъците от своята гордост в юмрук и тръгна на поклонение при дълбоко уважавания си враг Виктор Петрович Зорин.

Той беше умен човек и сигурно щеше да намери достойно приложение на Глигана. Но пак не му провървя. Зорин беше заминал за Швейцария…

Какво да направи? Изход имаше, не можеше да няма. Щом не му бяха останали приятели, значи трябваше да се обърне за помощ към враговете си и толкова!

А подобни хора съществуваха. Врагове на целия свят, на всички криминални групировки, на такива изобщо не им пукаше нито за Шмит, нито за Белов, нито за Зорин… Но в този случай Глигана щеше да скъса връзки с целия останал свят. Все едно продаваше душата си на дявола. Майната й. Когато слагаш на дръвника собствената си глава, е глупаво да се тревожиш за драскотини по плешивото си теме.

И той се напрегна да си спомни къде би могъл да намери Муса Джохаров, с който навремето щеше да участва в някаква много яка сделка. Тогава Глигана се отказа, а по-късно посредникът между двама им го намериха с прерязано гърло. Чеченците изобщо не обичаха да делят имането си с белите колонизатори. Имаше риск, но и надежда…

 

 

Лена или спеше, или се правеше, че спи. Белов лежеше на леглото и прекарваше нощта в размисли. Главата му се пълнеше с всевъзможни глупости. Шмит, заводът, бизнесът, нефтеният гигант. Спомни си приятелите си — те бяха като остров на сигурността в морето от подлост и предателства. Колко му липсваха сега! Беше забравил всички обиди и цялото си презрение към Пчелата и Космос. Останало бе само всепоглъщащото чувство за вина пред тях и пред Фил. И все същото усещане, че е попаднал в задънена улица…

Едва доловимото скърцане на стъпалата отвън го накараха да наостри уши. Извади пистолета изпод възглавницата си, без да вдига шум, стана и се приближи до Лена. Тя се събуди и уплашено го погледна. Саша сложи показалец пред устните си и насочи дулото към вратата…

Тя се открехна с леко скърцане. Отвън нахлу хлад. В пролуката се появи силует на човек, чието дишане беше хрипкаво и… познато. Белов свали оръжието.

— Докторе, ама така можех да те убия! — скара му се той.

Във фургона влезе Доктор Уотсън. Изглеждаше ужасяващо, целият се тресеше, а от голия череп по лицето му се стичаха едри капки пот.

— Имам нужда от помощ — тихо каза той. — Вече едва се удържам…

— Защо сега? — учуди се Белов. — И защо си решил, че мога да ти помогна? Доколкото зная ти си нашият доктор Ох-боли.

— Сега или никога. Ще ти кажа какво да направиш. Ела с мен — жално го помоли той.

Белов имаше представа какво означава да си в състояние на студена пуйка. Много добре си спомняше, че навремето Космос се мъчеше с това. Погледна към Лена, търсейки подкрепата й. Тя кимна.

Белов и докторът излязоха навън и се отправиха към резиденцията му. Тук всичко беше подготвено за лечението. На табуретката до входа имаше кофа с вода, на пода бе оставена друга кофа за нечистотии. Прозорецът беше закован. От стената до леглото стърчеше яка метална конзола.

— Е, хайде — въздъхна докторът, — завържи ме. — И подаде на Белов белезници. — Ако почна да крещя, не ми обръщай внимание. Нека Лена идва да ме вижда. Но вие с момчетата не идвайте. — Той изтри потта от челото си и се насили да се усмихне. — Закови вратата.

Белов сложи едната гривна на белезниците върху китката на доктора, а другата закопча на конзолата. Дълбоко в душата си той одобряваше постъпката му. Стремежът към свобода беше хубаво нещо! А наркотиците бяха най-страшната зависимост от всички възможни! Саша отново си спомни как Космос ловеше заедно с баща си извънземни в кухнята и се усмихна одобрително на Уотсън.

— Е, докторе, дръж се! — Щом излезе от фургона, взе двете предварително приготвени дъски и чука и закова на кръст входа. Пироните се забиваха в дървото с леко скърцане, а ударите на чука прозвучаха в нощта неочаквано звънко и пронизително.

„Като че ли заковавам гроб“ — помисли си Саша, мушна чука под прага и се отправи към своя фургон с чувство за изпълнен дълг…

Когато се върна, завари Лена да седи на леглото и безгласно да плаче. Белов се приближи и седна до нея. Помълча малко, сетне протегна ръка и я хвана за рамото.

— Не плачи, недей. Хайде, стига…

Но вместо да престане, тя се разрева още по-силно и го отблъсна.

— Защо? Защо ме мъчиш? — изкрещя Лена. — Какво си се хванал за мен? Та ти никога няма да ми простиш! Това клеймо винаги ще си стои между нас! — И тя извърна към него обляната си в сълзи обезобразена буза.

Саша не се впусна да я убеждава, а просто я прегърна и притисна до себе си. Тя постепенно се успокои. Останаха така до изгрева.

След закуска Белов намери Витя, разказа му за среднощното посещение на Уотсън и го помоли да пази фургона му, та когато доктора започне да крещи и да се тресе, никой да не влиза при него.

— И ти не влизай — предупреди го той. — Запуши си ушите с нещо.

Сетне докара колата до своя фургон и нареди на Лена да се облече по-прилично, тъй като бе планирал пътуване до града.

— Къде? Защо? — Лена тънеше в догадки, но изпълни това, което й каза Саша…

 

 

Пристигнаха в Москва. След относително спокойния живот край града, белокаменният град се стори на Лена като гигантски мравуняк, като сборище на луди, постоянно търчащи нанякъде и вечно закъсняващи хора. Изцяло бе отвикнала от градския живот.

За разлика от нея Саша се чувстваше прекрасно в каменната джунгла и лавираше като автопилот сред колите, които се носеха хаотично като браунови частици и непрестанно си пречеха. Не му се наложи да търси клиниката за пластична хирургия. Той много добре помнеше този адрес. Навремето на него също му беше минавало през ума да промени външността си, дори бе обсъждал този въпрос с московския медицински авторитет в областта на пластичната хирургия доктор Абдулатипов. Старецът вършеше чудеса, но тогава не се стигна до това.

Когато Лена разбра къде са я довели, не можа да отрони нито дума. Бе обзета от странно безразличие, безпрекословно се подчиняваше на всички заповеди на Белов и не направи нито една самостоятелна крачка. Той сам я регистрира и плати на касата парите за операцията и лечението. Обади се и на лекаря и помоли да отделят на Лена по-специално внимание… Даде и сто долара на сестрата, която дойде да я заведе в стаята й.

Щом излезе от клиниката, той погледна към прозорците. Откри Лена. Тя стоеше, притиснала чело до стъклото и го гледаше. Белов й махна с ръка, без да очаква ответен жест. Но тя му отвърна… И притисна ръка към прозрачната и навярно студена повърхност.

В този миг на Саша му се стори, че тези години на раздяла и омраза към нея сякаш не са съществували. Че никога не е преставал да я обича. Вярвал бе, че не ще й прости нанесеното му оскърбление, дори не оскърбление, а обида… А ето, сега й прости…

 

 

В „Ковент-Банк“ посрещнаха Белов малко резервирано. Особено охранителите. Дългите му коси и евтиният му дънков костюм от Черкизовския пазар не предразполагаха към доверие. Въпреки това веднага повикаха очилатия чиновник, на когото произнесената от Саша парола подейства като вълшебната думичка „Сезам“. Чиновникът го заведе в хранилището и го остави насаме със сейфа му. Белов благодари наум на покойния Пчела за предвидливостта.

Намери в сейфа пакет с документи, а под него няколко дебели пачки с долари. Отказа се да разглежда документите тук, в банката. Извика чиновника и онзи — ето какво означаваше капитализъм в действие! — го изпрати до изхода, благодари на клиента, че е избрал тяхната банка и любезно се сбогува с него.

Саша отново седна зад волана и се отдалечи на прилично разстояние от банката. По пътя непрекъснато проверяваше дали някой го следи. Изглеждаше чисто.

Спря колата на Хороводния прелез до малко кафене със символичното име „Минутка“. Беше типичен кафеджийски аквариум, надживял всички бури и революции от смутните времена на Елцин, на практика без промени в дизайна и най-вече — в обслужването. На вратата дори бе запазена табелата, върху която беше посочено работното време и обедната почивка.

Почти нямаше посетители. Белов влезе, седна на масичката до прозореца, за да наблюдава улицата, и си поръча двойно кафе. Запали бавно цигара и отвори пакета. Най-отгоре имаше сгънат на четири лист. Когато го разгърна, едва не заплака с глас, а сълзите неволно напълниха очите му. На целия лист бе нарисувана весела раирана пчела. Последен поздрав от приятеля му, изпратен от близкото и едновременно с това толкова далечно минало!

Под листа имаше документи. Книжа за четири банкови сметки. Бяха открити на името и на четиримата — Белов, Космос, Фил и самия Пчела. В екстремни случаи всеки от приятелите можеше да се възползва и от четирите сметки. Към документите беше приложена по една кредитна карта „Виза“.

Белов реши веднага да изпробва платежоспособността си. Изпи кафето си, плати и излезе навън. Точно срещу аквариума се мъдреше малък хотел, който, ако се съдеше по прясно боядисаната фасада и новата табела „Англетер“, беше направен съвсем наскоро в хубава постройка от началото на миналия век. Над входа й още си личаха цифрите 1913. Нещастно число!

Вътре го очакваше неприятна изненада. Както можеше да се очаква, в хотела имаше банкомат. Но когато постави картата и набра кода, установи, че сметката е блокирана. Същото стана и с другите три карти. Белов разочаровано сви рамене, обърна се и се отправи към колата си.

В същия момент служителят на банката звънеше на полковник Веденски, за да му съобщи, че е направен опит да се изтеглят парите и от четирите блокирани карти.

Полковникът веднага помоли администрацията на банката за разрешение да изземе видеозаписа от камерата за наблюдение, която контролираше работата на банкомата. След половин час майор Коноваленко донесе малко пакетче в кабинета на Веденски.

Мълчаливо му посочи видеото, включено към системата за домашното кино с огромен екран, която отскоро красеше кабинета на полковника. Двамата седнаха в креслата. Веденски развълнувано — нещо, което изненада дори самия него — взе дистанционното и натисна копчето за старта.

На екрана се появи многократно увеличеното лице на Александър Белов…