Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (9)
- Оригинално заглавие
- Жизнь после смерти, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Живот след смъртта
Руска, първо издание
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Не е посочен.
История
- — Добавяне
4.
Освен генерал Хохлов и полковник Веденски, още един много важен човек не на шега се вълнуваше от съдбата на Александър Белов. Това беше високопоставеният чиновник и отскоро член на Съвета за безопасност на Русия Виктор Петрович Зорин.
Той посрещна пролетта на деветдесет и осма година силно разтревожен. Времената бяха нестабилни. Положението на президента беше несигурно, а позициите на комунистите — тъкмо обратното, от ден на ден укрепваха все повече. Войната в Чечня като че ли вървеше към своя край, но бунтовниците нямаха никакви намерения да се предават, а дялът на чеченския капитал в руския бизнес непрекъснато нарастваше. Съмнения предизвикваше и платежоспособността на държавата по кредитните й задължения. Това положение напомняше на Зорин една добре позната финансова пирамида, която е готова да рухне всеки момент. И той трябваше да направи максимално точна сметка, за да не загине под отломките й, но и за да не насочи към себе си огъня на своите хора с преждевременното си бягство.
И ето, часът удари. Президентът смени премиера. На мястото на солидния, макар и омразен политик той изведнъж измъкна като фокусник от ръкава си някакъв хлапак. Това означаваше само едно — че държавата е готова да обяви хиперинфлация. А също и това, че старият политически зубър Черноморов никога не би допуснал такова нещо от чувство за елементарна гнусливост, докато този младок щеше да го направи и окото му нямаше да мигне. Че на това отгоре щеше и да тропне един казачок. Без да го е срам и без да го гризе съвестта.
Зорин неволно си спомни за Саша Белов. Той също беше млад и на това отгоре — нямаше защо да го крие — беше бандит. Но в него имаше почтеност поне колкото за стотина политици и министри. Самият Зорин невинаги се бе държал почтено по отношение на Белов, но сто и петдесет процента беше сигурен, че той никога нямаше да го подведе. А тези бяха отрепки, същинска измет. Макар и с чисти ръчички. Нали уж никога не ги бяха цапали с кръв.
Вече кой ли ден подред Зорин тънеше в предположения за смъртта на Белов и семейството му. Не беше много наясно и с обстоятелствата около разстрела на Каверин и приятелите му на строежа. Ето защо и днес, след като пристигна на работа в кремълския си кабинет, Зорин не успя да се отърве от тази натрапчива идея. Той натисна бутона на интеркома и заповяда:
— Серьожа, ела при мен.
Пренебрегвайки законите на йерархията, Зорин си беше създал собствена служба за безопасност. Предвид нещата, с които се занимаваше, тя му стана просто необходима. След минута неговият телохранител, който беше и началник на службата му за безопасност, прекрачи прага на кабинета.
— Викали сте ме, Виктор Петрович? — поинтересува се младежът с физиономия на Шерлок Холмс. Интелигентното му изражение странно контрастираше на тялото му на боксьор тежка категория, с което щедро го бе надарила природата.
— Да, седни… — Виктор Петрович му посочи стол. Зорин не бързаше да издаде заповедта, тъй като обмисляше как по-добре да я формулира.
— Знаеш ли какво, Серьожа, спомняш ли си убийството на Саша Белов? — попита най-сетне той. — Май че по повод на смъртта му имаше някакъв репортаж с документални кадри?
Телохранителят кимна.
— Точно така, Виктор Петрович. Имаше нещо такова. Инцидентът случайно беше заснет от преминаващи наблизо журналисти.
— Случайно, казваш? Не, Серьожа. Нищо на света не става случайно. Я ми намери тези журналисти или в краен случай поне един от тях. Само че нека да бъде най-приказливият. Ще ми се да му задам няколко въпроса. А сега да идем да обядваме.
Виктор Петрович Зорин обядваше в компанията на един изключително важен човек от апарата на Държавната Дума. Той много силно се интересуваше от съдбата на депутатското място на Александър Белов.
— Какво да се прави, докато няма потвърждение за смъртта на депутата Белов, неговото място се пази — каза събеседникът на Зорин. — Ако смъртта му бъде потвърдена или той не се появи до изтичането на посочения от закона срок, ще бъдат насрочени извънредни избори.
Този отговор удовлетвори Зорин. Твърдо бе решил, че в периода на смутове, чието начало очакваше да настъпи всеки момент, най-спокойното място за него щеше да бъде депутатското кресло в Държавната Дума. И това кресло му беше в кърпа вързано.
Най-важното, което се изискваше от Зорин сега, бе да намери и огласи доказателства за смъртта на депутата Белов, и то в момента, в който самият той щеше да бъде максимално готов да се яви на избори. А ако се окажеше, че Белов е жив, трябваше да го открие и да го убие. Но се налагаше да извърши това с ръцете на някой бос от престъпния свят. Например, с ръцете на онзи — Глигана.
Освен това Зорин имаше всички основания да се страхува от Белов. Навремето Саша беше събрал доста сериозен компромат срещу Виктор Петрович, но не го извади на бял свят, тъй като партньор на Зорин беше приятелят на Белов Виктор Пчьолкин. Ако тогава Белов се бе опитал да унищожи Зорин, ударът му щеше да засегне и Пчьолкин. Затова Белов използва своя компрометиращ материал не като средство за разобличаване, а като средство за гаранция. Чрез него той възпираше Виктор Петрович от изкушението да нанесе удар в гърба на своя партньор.
Но сега Пчьолкин беше мъртъв и като опитен политик Зорин очакваше от Белов ако не удар, то поне същата политика на натиск, което го дразнеше. Естествено, в случай че Белия бе жив.
През годините на техните близки отношения той неведнъж бе „залагал“ въпросния Саша Белов и не се срамуваше от това. Политиката и бизнесът като цяло бяха подли занимания и в тях нямаше място за сантименталности. Точно затова Виктор Петрович щеше да възприеме ответните действия на Белов като нещо напълно закономерно.
По принцип те не го плашеха, винаги беше готов за борба. Но необяснимото изчезване на Белов объркваше всичко. То не стряскаше Виктор Петрович, но предизвикваше в него някаква смътна тревога. Дали отсъствието на Белия не слагаше началото на някаква дълга комбинация, насочена срещу него — срещу самия Зорин?
Зорин не обичаше да се среща с бандити, освен ако не бе крайно наложително, особено когато ставаше дума за такива нецивилизовани и „немити“ — както ги наричаше той — хора като Глигана. Но в момента нямаше друг избор. Щом се налагаше, щеше да го направи…