Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (90)

88.
Нико Чан Тайлар

На Нико му бяха необходими само пет дни, за да открие местонахождението на говорителката Перони. Тя беше пратила съобщение от Йон 12 и скитническата система за слухове и послания го бе разпространила.

Още вторият търговец, когото срещна при случайните си спирания, му каза къде може да открие говорителката. В замяна на това поиска да се разпространи новината, че скитниците могат отново да докарат небесните си мини на Голген, който венталите бяха прочистили от хидрогите. Нико нямаше да се изненада, ако там вече се бяха разположили една-две бази.

Сега, докато „Водолей“ прекосяваше тъмните покрайнини на системата на Йон, той изпрати повикване до миньорите и заселниците, но не получи никакъв отговор.

— Ей? Чувате ли ме? Търся говорителката Перони.

За негова изненада базата излъчваше неестествено много топлина. Странни изригвалия заглушаваха информационния спектър, но на честоти, които скитниците използваха рядко. Той преглътна измъчено. Ами ако и тук се бяха появили зевесетата?

Описа широк кръг, спусна се към базата и видя, че е заобиколена от причудливи геометрични светлини. Нагласи увеличителите и не повярва на очите си. Никога не бе идвал тук, но му се струваше, че нещо не е наред.

Предпазливостта го накара да поддържа радиомълчание. В базата цареше трескава активност, но той не можеше да разбере каква е целта й. Запревключва на различни дължини на вълните и установи, че досега е засякъл само върха на айсберга — в инфрачервената част бе истинска буря. Стълбове нагорещени газове се издигаха към небето. Малкият реактор, стандартна скитническа конструкция за изолирани аванпостове, бе натоварен над крайния си предел.

Всички жилищни постройки, изстрелващи установки и транслационни кули бяха демонтирани и сглобени отново по странен начин. Той дори забеляза останките на няколко скитнически товарни кораба. Двигателите бяха изтръгнати и вградени в пет конструкции с неразгадаемо предназначение. Приличаха на огромни кораби.

Забеляза тъмни фигури в бронирани скафандри, които не отразяваха почти никаква светлина. Нима скитническите инженери бяха разработили облекла, които позволяваха на хората да издържат продължителни периоди при абсолютен студ? Спусна се още и фигурите дойдоха на фокус. Черни насекомоподобни машини. Навсякъде.

Нико никога не бе виждал кликиски роботи, но имаше представа как изглеждат. Какво правеха чуждоземните машини на Йон 12? И най-вече — какво търсеха в скитническата база? Приличаше на инвазия! Не виждаше никакви хора. Куполите бяха демонтирани, атмосферата им — изпусната в смразяващия вакуум.

Кликиските роботи явно бяха разрушили базата! А сега използваха останките от нея, за да построят свои космически кораби.

Някои от черните машини извъртяха глави към небето, очевидно бяха засекли кораба. Нико зърна на екрана червените им очи.

Нямаше представа дали роботите могат да стрелят по него. Увеличи скоростта и се снижи с „Водолей“ зад хоризонта. Сега поне бе прикрит от пряк обстрел. Заедно с това утихнаха и предаванията на роботите.

Явно никой не знаеше какво се е случило тук. Нико бе единственият, който можеше да предупреди останалите кланове.

Изведнъж предавателят оживя — тих слаб сигнал, извън пределите на базата:

— Ехей, на кораба! Моля отговорете — дано да сте човешко същество. — Гласът беше женски. И му беше познат.

Той усили сигнала.

— Тук Нико Чан Тайлар. Какво става долу, по дяволите?

Чу се въздишка на облекчение.

— Аз съм говорителката Перони. Благодаря ти, Нико! — Едва си поемаше дъх от вълнение. — Изпращаме ти координати за приземяване. Надявам се, че ще можеш да вземеш двама пасажери. Изолирани сме тук от няколко дни.

Мъжки глас добави:

— А и кислородът ни е на привършване, Освен това температурата спада. Ако не побързаш, не е ясно кое от двете ще ни довърши първо.

— Дръжте се! След минути съм при вас!

Той се спусна и скоро приземи „Водолей“ в ледената равнина. Щом въздушният шлюз изпомпи въздуха, изскочи навън и се втренчи в покрития с лед булдозер. Задната част на машината бе смачкана, стърчаха метални парчета, сякаш я бе дъвкало някакво исполинско чудовище. Липсваше и част от термичната обшивка.

Облечени в дебели скафандри, говорителката Перони и някакъв непознат забързаха към кораба. Олюляваха се, сякаш бяха на предела на силите си. А може би кислородът им беше на привършване.

Нико улови тънката ръка на говорителката и я поведе към „Водолей“. И тя, и нейният спътник, който се представи като Пърсъл Уон, един през друг заразказваха за атаката на роботите.

Докато те се вмъкваха в тесния въздушен шлюз, Нико остана отвън, сам в тишината и абсолютния студ. Струваше му се, че зад всяка сянка се крие насекомоподобен механичен убиец.