Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (45)

43.
Осира’х

От няколко дни най-голямата дъщеря на мага-император се грижеше за изплашената и развълнувана Осира’х в Призматичния дворец. Трите котки на Язра’х кръжаха около тях, докато сестрите крачеха из града. Всичко удивяваше момичето, което досега не бе виждало нищо друго, освен сухите хълмове и плата на Добро — ако не се брояха, разбира се, пробудените спомени на майка му. Блъскащият по всички сетива водовъртеж от звуци, ухания, вкусове и цветове на Миджистра караше Осира’х да се оглежда замаяно. Извисяващите се величествени сгради й даваха нова представа за могъществото на Илдирийската империя и пример за това, за което й предстоеше да се сражава, да изпълни своето предначертание… макар да знаеше, че сред седемте слънца има много мрачни и злокобни кътчета.

Преди четири дни крал Питър и кралица Естара бяха отпътували, без да научат за битката между хидроги и фероуи край Дурис-Б. Язра’х бе горда, че магът-император бе попречил на хората да открият някои от тревожните тайни на Илдирийската империя.

Осира’х си спомни за пленената си майка и за всички останали роби на Добро и каза:

— Много ни бива да пазим тайните си от хората, нали?

Мускулестата й сестра прие думите й като комплимент.

— Разполагаме с няколко дни, преди всички да са готови за твоята мисия, после трябва да открием подходяща група хидроги, с която да осъществиш връзка.

— Видях хиляди да се сражават край Дурис.

Язра’х отметна назад медночервената си коса.

— Твоят кораб не би могъл да издържи в подобни условия. Ела да ти покажа сферата, с която ще се спуснеш дълбоко в облаците на газовия гигант.

Отведе Осира’х при един хангар при новия причудлив съд. Корпусът му бе изработен от прозрачна бронирана сплав. Вътре не беше просторно, но пък и Осира’х бе дребничка.

— Този кораб ще те защити от налягането, но не и от самите хидроги. Останалото зависи от теб. — Язра’х я потупа по гърба. — На теб разчитаме всички, сестричке. Можеш да направиш неща, които не би могъл никой друг.

Осира’х не възрази. Огледа прозрачния съд, после докосна обшивката с пръсти.

— Да. Да, мога.

Осира’х не пропускаше нито една, дори най-малката подробност и се стараеше да запомни всичко със своя чудесно организиран ум. Трябваше да познава добре Призматичния палат и илдирийците, които очакваха да ги защити. Някои от придворните, между които и Язра’х, забелязваха странната й склонност към продължително мълчание. Осира’х ги наблюдаваше, обмисляше това, на което ставаше свидетел, и съхраняваше информацията.

За разлика от останалите илдирийци, тя бе родена с огромно бреме на плещите. Губернаторът Удру’х нито за миг не й бе позволявал да отклонява мислите си от очакванията и надеждите, които й възлагаха, нито да забравя, че той вярва в уменията и способностите й за изпълнението на тази задача. И въпреки това веднага щом я бе отвел в Призматичния палат, й бе обърнал гръб и се бе върнал на Добро, за да се подготви, в случай че тя се провали.

Осира’х прикри разочарованието си и запълни преградите с тухли, изработени от спомените на майка си — как Нира е била затворена в тъмна килия, за да не може зелената й кожа да събира светлина, и как след раждането на дъщеря й Удру’х продължавал да я държи в разплодителните бараки, докато не заченала сина му Род’х, как след това я подложил на серия от хладнокръвно премерени зачевания от други илдирийски касти.

Майка й помнеше всяко от тези изнасилвания — като нажежени въглени върху кожата. През прозрачния прозорец на споделените спомени и опит момичето също бе станало свидетел на всяка разкъсваща болка, тласък и рана.

Осира’х лесно можеше да се изпълни с ненавист към губернатора Удру’х, стига само да позволеше на спомените на майка й да я завладеят. Но не забравяше своята мисия и напълно разбираше желанието на Удру’х да спаси своя народ от хидрогите дори с цената на няколко пленени човеци. Много добре помнеше как Удру’х се бе грижил за нея, колко много обич бе проявявал.

Чувстваше се, сякаш я разкъсват на две…

Когато баща й я повика в личните си покои, Осира’х застана колебливо на прага. Джора’х пристъпи усмихнато към нея и тя забеляза в държането му спотаено притеснение — странна реакция за император на великата Илдирийска империя.

— Заповядай. — Джора’х я докосна по рамото. — Чакай, чакай да те погледна… — Осира’х не отговаряше, гледаше менящите се настроения на лицето му. — Приличаш на майка си. Виждам в очите ти Нира.

Осира’х изведнъж се почувства смутена и объркана. Тук, в покоите на Джора’х, спомените на майка й придобиха нова сила. Въпреки че човекът пред нея й беше баща, в ума си тя виждаше и множество други сцени — нежни любовни ласки в леглото, разговори и съкровени мигове, които караха сърцето й да се топи. Колко различно бе всичко това от разплодителните бараки на Добро — любов вместо примитивно осеменяване, екстаз на мястото на болката и ужаса.

Но ако Джора’х я беше обичал, защо не я бе спасил от Добро? Защо бе повярвал на лъжите, без да ги подлага на съмнение, без дори да заподозре, че Нира е била отвлечена? Ако наистина бе държал на нея, защо я беше изоставил толкова лесно?

— Защо мълчиш? — попита Джора’х, докато я водеше навътре в покоите си.

Осира’х инстинктивно потрепери, макар да знаеше, че в намеренията му не е скрито сексуално желание. Той беше баща й, кастрираният маг-император, а не приятелят и любовникът, когото познаваше Нира. Въпреки това тя непрестанното виждаше от две страни. Трябваше да уравновесява и двата образа, без да разкрива какво и колко знае. Колко странно, от друга страна, че тъкмо благодарение на ужасните експерименти на Удру’х бе създадена тя — единствената надежда на Илдирийската империя. Не, Осира’х не биваше да подведе баща си, не биваше да подведе никого, не биваше да им позволи да узнаят тайната й.

Преди да успее да му отговори, зърна в ъгъла саксията с фиданката. Очите й блеснаха от радост и изненада и тя пристъпи към нея.

— Мога ли да я пипна? — И изведнъж си припомни какво бе чувствала Нира, докато бе свързана с телемрежата, с останалите зелени жреци и със световните дървета. Утеха, която сетне й бе отнета за дълго. — Майка ми е била зелена жрица.

— Разбира се. — Джора’х се усмихна.

Осира’х протегна крехката си ръка към деликатните листенца. Златистите люспи, покриващи кората на стъбълцето, бяха като искрящи скъпоценни камъни. Тя ги докосна като магьосник, който свири на нежен инструмент.

Не беше сигурна какво да очаква. Усети леко бодване, сетне разтърсване, което я прониза чак до сърцето. В ума й изникна видение — отчаяната Нира протяга ръце към бодливите шубраци на Добро, докато дланите й се обливат в кръв, и изстрелва мислите си към глухите растения, неспособна да се свърже с мрежата на световната гора.

Сетне, сякаш в отговор на това, отнякъде се появи друг спомен. Беше денят, когато световните дървета приеха Нира като нов зелен жрец, обгърнаха я с нежната си прегръдка, свързаха се с клетките й, промениха метаболизма на тялото й така, че да стане частица от този огромен и всеобхватен ум.

О, каква радост бе изпитала, когато вселената се бе разтворила пред нея…

Момичето бавно отдръпна ръка. Дръвчето сякаш потрепери за миг, но тя не постигна пълна връзка, не и като някой истински зелен жрец. Въпреки това на устните й трепна учудена усмивка.

— Виждам, че дръвчето те прави щастлива — рече Джора’х. — Ще ми се да направя всичко, което е по силите ми, за да запазя това щастие поне докато… не дойде време да ме напуснеш… А това ще е скоро. Все още очаквам да получа доклад от моите разузнавателни кораби, които пратих да проверят какво става на Хирилка. — Той поклати глава. — Но това няма значение за теб. То е просто още една грижа на империята.

Тя го чакаше мълчаливо да продължи.

— Искам да прекарам още време с теб, да те опозная. Ти си моя дъщеря, а аз положих такава тежест на раменете ти. Смятам да обиколим Миджистра, да посетим музеите, да се разходим сред природата.

— Язра’х вече ми показа всичко това.

Магът-император се отпусна върху възглавниците.

— Значи остава най-важното, което мога да направя за теб — за двама ни. Да ти разкажа за майка ти. Нира беше… беше всичко за мен.

— А сега е мъртва.

— Да. — Той въздъхна.

Въпреки че Осира’х вече знаеше всичко за майка си директно от нейните спомени, реши да подложи баща си на изпитание. Искаше да види доколко ще се приближи до истината и го остави да й разкаже всичко — от своята гледна точка.