Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (38)

36.
Ческа Перони

Йон 12 се връщаше към ежедневието си. Повечето работни групи действаха с удължено време, за да наваксат изгубеното, докато течеше погребалната церемония. Ческа си помисли, че го правят в неосъзнат опит да почетат Ихи Окая или може би, за да занимават умовете си с разни неща, докато скитническото общество привикне с новия ред.

Всеки имаше ясни и точно определени задължения. Въпреки че повечето работници горяха от нетърпение да узнаят нещо повече за закопаните кликиски роботи, те знаеха, че това не е тяхна работа. Криоинженерният специалист Джак Еббе, един от двамата откриватели на гробницата на роботите, вече от няколко дни не напускаше района на разкопките, а неговият партньор подготвяше новата експедиция. Всъщност само Ческа и новият администратор Пърсъл Уон имаха свободно време да прескочат до другия край на планетоида.

Ческа не искаше да напуска Йон 12, докато старата говорителка бе жива, но сега бе готова да замине и да потърси разпилените кланове. Първо обаче трябваше да се върнат разпратените със съобщението кораби. Докато ги чакаше, двамата с Пърсъл решиха да се присъединят към групата, която отиваше да огледа древното находище.

Все още кипящият от ентусиазъм миньор Данвие Стъбс прегледа булдозера, зареди наново енергийните клетки и кислородните бутилки, попълни запасите от храна и се наспа, преди да заяви, че е готов за продължително пътуване.

— Джак сигурно вече губи търпение — каза им. — Оставих го да копае лагер, да монтира осветление и да събира информация. Всъщност предложих му да се върне с мен, но той бе толкова развълнуван от находката, че категорично отказа. Не знам дали си представяте какво е да съжителстваш с него дни наред в тясната кабина…

— Тогава най-добре да тръгваме — прекъсна го Ческа. — Пътят е дълъг, а и той навярно вече има с какво да се похвали.

Тримата лесно се побраха в кабината на подобното на костенурка превозно средство, конструирано да прекарва петима души и допълнително снаряжение. Тъй като щяха да пътуват дълго, Данвие затвори люковете и херметизира помещението, за да могат да си свалят шлемовете.

Булдозерът запълзя по ледената повърхност. Заподскачаха по неравния терен; заобикаляха тресавищата и езерата с течен водород. Данвие почукваше с пръсти по контролното табло — не си беше свалил ръкавиците.

— Тези машини не са конструирани за високи скорости, но пък са надеждни.

Като парен миньор, Данвие бе специализиран в обработката на замръзнали газове и извличането на полезните елементи и молекули от тях. Докато пътуваха, обясняваше подробно в какво се състои работата му и Ческа го слушаше внимателно.

Двамата с Джак били на рутинна сондажна експедиция — и се натъкнали на роботите.

— Намерихме ги в една замръзнала непроучвана галерия. Сензорите засякоха нещо странно, но не можехме да определим какво точно, тъй като са настроени да ловят предимно леки елементи. Отначало Джак реши, че е забит в леда метеорит, но данните не го потвърждаваха и аз се усъмних. — Данвие се ухили доволно. — Всъщност разчитането беше затруднено заради полимерното покритие на стените на гробницата, или каквото е там. Роботите са изолирани в нещо като мехур, изкуствена защитна мембрана. Сензорите засякоха метала в телата им и полимера на обвивката. Казах на Джак: „Ей, това е много странно“. И за първи път от началото на смяната той не ми възрази.

Джак предложил да остане няколко дни сам и да продължи изследванията. Ческа не се съмняваше, че донякъде причината е и в прекомерната бъбривост на Данвие.

— Но защо им е трябвало на кликиските роботи да се потапят в този естествен хладилник накрай света? — попита Пърсъл; имаше навика да клати глава, докато говори.

— Не знам — отвърна Данвие. — Ти си ученият. Аз съм обикновен бачкатор.

— Жалко, че Кото не е тук — въздъхна Пърсъл. — Вероятно вече щеше да е открил причината.

Ческа познаваше добре Кото Окая и неспособността му да се задържа дълго време на едно място. Кото бе помогнал за благоустройството на Йон 12 и сетне бе отлетял за Оскивъл, за да изследва останките на хидрогския кораб. Някои скитници дори се шегуваха, че Пътеводната звезда на Кото сигурно е някое бягащо слънце.

През по-голямата част от деня караха по следите, оставени от Данвие. Най-сетне в далечината се появи странно сияние, което скоро се превърна в участък, заобиколен от прожектори. В средата на участъка зееше дълбока тъмна яма.

— Да видим какво е изкопал Джак — каза Данвие. — Може би вече разполага с някои отговори.

— Чудя се дали ще можем да спасим някой от тези роботи — каза Ческа.

— Ако ще ги продавате, двамата с Джак очакваме да си получим дяловете.

— Съмнявам се, че ще можем да ги програмираме, както правим с компитата — възрази Пърсъл. Скитниците нямаха нищо общо със загадъчните черни машини, които от време на време се появяваха на световете на Ханзата. Древните роботи бяха създадени от отдавна изчезналата кликиска раса и преоткрити преди близо пет столетия от илдирийците. — Първите роботи не са ли били открити на една замръзнала луна в системата Хирилка? Може би ще се натъкнем на подобно находище.

Спряха булдозера, облякоха скафандрите и минаха един по един през тесния шлюз. Малко по-нататък Данвие и Джак бяха изкопали външния слой от метанов и водороден лед и бяха пробили отвор в защитната полимерна обвивка.

След тръгването на Данвие криоинженерът бе поставил светещи химични ленти на стените на тунела и бе включил малък генератор, за да си осигурява нужния комфорт. Данвие ги поведе към отвора и се провикна:

— Ей, Джак! Водя ти компания!

Криоинженерът отвърна по интеркома:

— Надявам се да си довел някоя важна клечка. Няма да повярваш на какво сме се натъкнали.

— Доведох самата говорителка и Пърсъл. Това ще свърши ли работа?

— И още как!

Тунелът изглеждаше като прогорен с киселина. Данвие прокара ръкавица по стените.

— Няма съмнение, че е с изкуствен произход. Сякаш роботите сами са си приготвили гнезденце.

Тримата свиха зад завоя и Джак им помаха да се присъединят към него.

— Елате да видите. Стотици са. Галерията слиза още по-надълбоко.

Ческа рязко пое дъх, когато видя наподобяващите бръмбари черни метални фигури. Криоинженерът бе коленичил до екзоскелета на първия кликиски робот, от който започваше редицата.

Плоската лицева плоча на робота завършваше с остри ръбове, а под нея се виждаха издатини и устройства, наподобяващи клапи. Двойка гладки сензори се подаваха от горния край на плочата.

— Системите им са удивително добре съхранени — отбеляза Джак, докато ровичкаше в разтворения корпус на робота, и се ухили зад прозрачното стъкло на шлема си. — Казвам ви, ще научим страшно много за тия чудовища, ако ги разглобим.

— Кото ще се разсърди — отбеляза Пърсъл.

— Той сега е щастлив от хидрогската находка — рече Ческа. — Джак, ти ще решаваш този случай.

— Не бих отказал. — Той доближи малка термична лампа до леда, покрил отворения корпус на кликиския робот, и прикачи нещо, което наподобяваше диагностичен апарат. Екранът мигом се озари от бледа светлина. Блесна синкава искра. — Шиз, не зная какво е това, но май ще се окаже доста по-лесно да събудим тия нещица, отколкото предполагах.

Внезапно стъкловидните очи на робота се отвориха и в тях загоря хладна червена светлина. Откъм корпуса се разнесе бръмчене.

— Ей, това май свърши работа. — Джак се надигна.

Геометричната глава се завъртя. Бръмченето се усили. Зад първия робот се размърда втори, после трети. Яркочервени оптични сензори се извръщаха към човека със скафандър пред тях.

— Добре, Пърсъл, а сега какво да правим? — попита Данвие, стоеше зад Ческа. — Май си имаме сериозен проблем.

— Ами… нека говорителката да каже.

Но Ческа не можа да промълви нито дума… защото първият робот внезапно се раздвижи. На гърдите му се появиха няколко отвора и оттам се показаха механични ръце.

— Това пък какво е… — Джак се наведе към робота.

Една от ръцете изхвърча от отвора си като изстреляна от арбалет стрела. И се заби право в лицевото стъкло на Джак, и го разтроши. Шлемът на криоинженера избухна и въздухът вътре в миг се превърна в замръзнала пара. Издължената ръка на робота се въртеше като побесняла бормашина. Кръв, кожа и костици се разхвърчаха във всички посоки. Джак дори не успя да извика.

Пробуденият кликиски робот подскочи върху късите си, наподобяващи пръсти крака. Зад него се размърдаха другите два. Вътрешността на тъмния тунел се озари от червеникавото сияние на хиляди пробуждащи се очи.

Данвие изкрещя от ужас и пристъпи напред, но вече бе твърде късно да помогне на другаря си, който се свличаше на пода. Едва сега, когато трите робота се извърнаха към него, парният миньор осъзна, че също е в опасност, но преди да успее да се обърне, и трите робота протегнаха ужасяващите си манипулаторни ръце, снабдени с всякакви остри инструменти. И скочиха към него по заледения под.

Това, което последва, стана за частица от секундата. Роботите го уловиха, разкъсаха го и го заблъскаха. Скафандърът му зейна разцепен, шлемът му бе смазан само с един удар. За разлика от криоинженера обаче, Данвие имаше достатъчно време да извика, преди роботите да прекъснат предавателя му.

Ческа улови Пърсъл за ръката и го задърпа назад.

— Бързо! В булдозера!

Докато първите три робота довършваха кървавото си дело, още десетина се събудиха от летаргичния си сън и се насочиха към изхода.