Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (53)

51.
Ческа Перони

Все повече черни роботи се пробуждаха зад тях. Докато тичаха по коридора, Ческа и Пърсъл усещаха как стените се тресат — кликиските роботи излизаха от ледената си гробница.

— Ще ни убият! — крещеше Пърсъл по радиото. — Колко ли са там долу?

— Не можах да видя нататък в галерията. Може да е цяла армия. — Освен гласовете им радиото предаваше и странен ритмичен шум — езика на роботите. — По-добре да запазим радиомълчание. Мисля, че ни подслушват.

— Но дали мога да ни разберат?

— По-важното е дали могат да ни проследят — отвърна тя.

Най-сетне стигнаха изхода и изхвърчаха на открито.

Задъхана от преследването в ниска гравитация, Ческа спря и се обърна. Далече зад нея по стените на коридора трепкаха червеникави отблясъци. Мяркаха се зловещи сенки, кошмарни елипсоидни корпуси с плоски глави, святкащи оптични сензори, десетки ръце-убийци. Кликиските роботи изглеждаха лениви, мудни машини, но постепенно набираха скорост и скъсяваха дистанцията. „Как е възможно да се движат толкова бързо?“

Пърсъл вече тичаше към булдозера. Ческа още не можеше да се съвземе от ужасната сцена на убийството в подземието.

Стигнаха до булдозера тъкмо когато първите роботи излязоха от тунела. Черните машини се поколебаха: сканираха терена наоколо… или диреха жертвите си. Отзад прииждаха още.

Пърсъл наруши радиомълчанието:

— Бързо! Идват!

Ческа се хвърли към шлюза и затвори капака. Той обаче не поддаваше — трябваше да изпълни серия задължителни програми. Накрая все пак се отвори и двамата с Парсъл се напъхаха в шлюза — нямаше време да минават през него един по един. Добре, че се побраха. Ческа тупна с юмрук по вътрешния люк и задейства програмата.

Светлините на мониторите изпълняваха някакъв ужасно бавен танц. Херметизацията течеше с мъчителна скорост. Пърсъл ругаеше.

— Трябваше да отворим вътрешния люк, за Бога! Нали сме със скафандри! — В този момент неудобството от дългото пътуване със скафандри не им се струваше чак толкова досадно.

През малкото прозорче на външния люк Ческа видя няколко черни машини само на стотина метра от тях. Екзоскелетите им изглеждаха причудливи на фона на черното небе… и тя изведнъж осъзна, че са опръскани с черна засъхнала кръв. Четирите робота започнаха да се катерят по склона към булдозера.

— Хайде де! — извика тя със стиснати зъби, сякаш инсталацията можеше да я чуе.

Най-сетне люкът се отвори със свистене. Ческа го изблъска и усети как скафандърът й се свива от изравненото налягане.

— Давай, Пърсъл! Можеш да караш тази машина по-добре от мен.

Той се шмугна през отвора и се настани на седалката. Ческа започна да включва енергийните системи, докато той палеше двигателите. Булдозерът изрева и се понесе напред. Инженерът го подкара в широк полукръг.

Ческа погледна задния монитор. Един робот се приближаваше към тях с обезпокоителна бързина. Вдигна клещовидните си ръце и ги стовари върху задната част на мудната машина. Целият булдозер се разтресе.

— Ще ни разкъсат като пакет със суха храна — извика Пърсъл.

Още три робота се скупчиха около задната част на машината и започнаха да я удрят.

Пърсъл даде газ и веригите изтеглиха булдозера нагоре по склона, през билото и сетне надолу. Чу се пронизителен звук от стържене на метал. Роботите се бяха уловили за булдозера, за да могат да го удрят по-добре.

Двигателят ревеше, булдозерът набираше скорост. От ауспуха изхвърча огромен облак и покри един от роботите със скреж. Той разтвори клещите си и се пусна. Другите продължаваха да удрят машината. Пърсъл подаде още мощност.

Ческа долови ново стържене — наподобяваше метален стон — и изведнъж булдозерът подскочи и се понесе напред.

— Отървахме се!

— Да, но какво ли изгубихме?

Булдозерът набираше скорост. Беше тежък и не бе предназначен за надпревара, но все пак се движеше по-бързо от ракоподобните кликиски роботи.

Ческа вдигна лицевото стъкло на шлема си. Пърсъл последва примера й. По челото му се стичаха едри капки пот.

На задния монитор се виждаха скупчените роботи. Един държеше голям къс от изолационната обшивка, отпран от задната част на машината. Роботите се бяха навели над него като ловци, оглеждащи плячката си.

— Какво е това, Пърсъл? Какво са откъснали?

Той погледна за миг към монитора и възкликна:

— О, не! Това е изолационният щит на двигателя. Предпазва движещите се части от космическия студ. Кото го проектира. — В гласа му се долавяше нарастваща паника.

— Ще успеем ли да се приберем в базата?

Той повдигна рунтавите си вежди.

— Шегуваш ли се? Дотам е поне един ден път при нормални условия.

— Тогава докъде ще стигнем без този щит?

— Съвсем скоро ще разполагаме с точен отговор. Но без щита двигателят няма да издържи още дълго.

Далече зад тях четирите робота се отказаха от преследването и тръгнаха към входа на тунела.

Пърсъл насочи булдозера по склона на следващия хълм. Изведнъж машината се закашля и започна да прекъсва.

— Радиото поне работи, нали? — попита Ческа. — Трябва да предупредим базата.

— Да. Ще получим ясен сигнал веднага щом излезем от сянката на хълма.

Булдозерът се разтресе и подскочи. Пърсъл му говореше и го увещаваше, сякаш е малко дете, и засега поне машината го слушаше. Макар и мъчително, булдозерът продължаваше да се катери по склона. Стигнаха билото и тъкмо когато го прехвърляха, двигателят угасна. Всички части бяха сковани от неимоверния студ. Машинното масло се бе превърнало в цимент.

Ческа подсмръкна… и изведнъж долови мирис на дим.

— Изключи всичко! Ако се подпалим, ще отиде целият ни резервен кислород.

— И без това никъде няма да стигнем. — Пърсъл изключи всички системи, Ческа взе пожарогасителя и насочи струята към един отвор в задната част на кабината, откъдето струеше дим. Справиха се с непосредствената опасност, но не можеха да помръднат нито сантиметър.

Ческа огледа мониторите. Бяха успели да се отдалечат достатъчно, та роботите да не им обръщат внимание. Виждаха ги в далечината — приличаха на насекоми, щъкащи пред тунела.

Пърсъл се надигна от седалката.

— Няма смисъл, говорителке Перони. Двигателят издъхна. Не може да работи при толкова ниска температура.

Ческа продължаваше да гледа роботите.

— Ще ми се и онези там да имаха същия проблем. Защо ни нападнаха? Скитниците никога не са имали контакти с кликиските роботи. Джак Еббе е бърникал в системата за летаргия. Дали това не е автоматичен отговор, нещо като роботски вариант на рефлексивно действие?

— Или може би са очаквали да ги събуди някой друг? Прекрасният принц?

Ческа използва енергия от акумулатора, включи системата за връзка и излъчи предупреждение до базата. Там веднага обявиха обща тревога и всички булдозери получиха нареждане да се приберат в базата. Изпратиха и екип да спаси Ческа и Пърсъл.

— Само че ще трябва да почакаме — каза Пърсъл. — Доста сме далече.

— Няма страшно, стига да не ни забележат роботите. — Обаче не се чувстваше толкова спокойна, нито в безопасност. Все пак разполагаха с достатъчно въздух и храна.

— Не може ли да се приберем пешком? — попита Ческа.

Той поклати глава.

— Скафандрите ще издържат най-много три-четири часа. След това ще замръзнем.

Зачакаха на билото на хълма, Ческа използваше системата за наблюдение, за да следи действията на роботите. Известно време Пърсъл прослушваше механичните им разговори по предавателя, после го изключи, за да пести енергия.

Ческа беше наистина разтревожена — роботите бяха цяла армия! Продължаваха да бълват от тунела и се подреждаха в безброй редици. Огромна и страшна военна сила.

А щом се построиха, роботите се отправиха към базата на скитниците.