Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (32)

30.
Крал Питър

По време на обратния път от Илдира Питър бе безпомощен свидетел на сутрешните пристъпи на кралицата. В покоите им се опитваше дай помогне, докато тя лежеше с пребледняло лице, спохождана от чести пристъпи на гадене. Можеше само да се моли никой да не ги наблюдава от мониторите. И двамата бяха убедени, че ги следят постоянно.

Играеха на различни игри и си приказваха за незначителни неща. Всеки път, когато се втурваше към умивалника, кралицата промърморваше достатъчно високо оправданието, за което се бяха уговорили:

— Ах, тази илдирийска храна! Добре, че останахме само един ден.

— И мен ме боли корем — отвръщаше Питър. — Сигурен съм, че магът-император има прекрасни готвачи, просто обмяната на веществата ни е различна.

Можеха само да се надяват, че оправданията им звучат достатъчно искрено.

Питър й каза да си легне, после се приближи към затворената врата на каютата на председателя. Позвъни два пъти, изпълнен с увереността, че прекъсва Венцеслас по време на важна работа.

— Базил, исках само да ти кажа, че с удоволствие бихме хапнали с теб, но полетите никога не се отразяват добре на кралицата. Тя си почива, за да е свежа за приема на Земята. Съжалявам.

Председателят вдигна глава от екрана с документите и изгледа хладно Питър.

— Да ядем заедно? Тези опити за сближаване трябва ли по някакъв начин да ме размекнат? Не виждам смисъл да се преструваш, когато наоколо няма публика.

Питър се поклони, за да прикрие усмивката си.

— Както желаеш, Базил.

Твърде зает, за да продължи разговора, председателят само махна с ръка и се върна към работата си.

Разбира се, Питър искаше да държи кралицата колкото се може по-далече от този човек. Но ако упорстваха в прикриването си, със сигурност щяха да събудят подозренията му. По един или друг начин председателят бе научил Питър на много способи за манипулиране.

В първия миг си помисли, че отново е пробудил омразата на председателя, после се сети, че Венцеслас не губеше време и енергия за подобни чувства. Като председател на Ханзата, той очакваше от краля да изпълнява точно ролята и задълженията си. Нищо повече. Ядосваше се само когато младият крал излизаше от очертаната граница или отправяше предизвикателство към властта му. През останалото време вероятно изобщо не се сещаше за него. Председателят нямаше време за приятели и врагове. Смисълът на неговия живот бе властта, вземането на решения и управляването на човешката цивилизация.

През време на краткото им посещение в Призматичния палат Питър бе останал изненадан от искрения интерес на мага-император към Естара и Терок. Джора’х очевидно бе привлечен от кралицата и се интересуваше повече от разговорите за брат й Рейналд и зелените жреци, които бяха идвали при него на Миджистра, отколкото от дипломатически въпроси.

Сякаш прочела мислите му, Естара вдигна глава и го погледна.

— Ще ми се Рейналд да беше с нас сега.

Питър приседна до нея на леглото и я притегли към себе си. С потайната помощ на учителското компи ОХ двамата бяха създали свой таен език: ключови жестове с ръце, знаци и кодирани думи — надяваха се, че никой не може да ги разгадае. Сега той я успокояваше и й казваше колко много я обича.

— Магът-император не ти ли се стори угрижен? — попита тя. — Изглеждаше обезпокоен, сякаш е претрупан с проблеми.

Той погледна към тавана, където предполагаше, че е монтирана скритата камера.

— Помисли си колко неща се случват зад декорите на Ханзата — тайни сделки и решения, силови действия. Илдирийците не са човеци, но предполагам, че подобни неща са бреме и за мага-император.

— Надявам се да успее да ги реши — рече кралицата.

— Както и ние — нашите.

Когато се върнаха на земна орбита, председателят им каза, че ще се измъкне скришом със совалката, преди да зазвучат фанфарите, за да се срещне с другите чиновници от правителството и да обсъди с тях преговорите с мага-император. Думите му бяха по-скоро хладно съобщение, отколкото любезно извинение. Совалката му се отдели от дипломатическия кораб и се понесе надолу към Дворцовия квартал.

А Питър и Естара трябваше да издържат официалното посрещане. Преди да тръгне, Базил даде на Питър готовата вече реч и му нареди да я запише. Отдавна бе забранил на краля да прави каквито и да било изявления на живо. Речта беше съвсем повърхностна, нищо, което Питър не би могъл да понесе, както се бе случвало някой път.

Кралят и кралицата покорно заеха местата си в записващото студио на кораба, заобиколени от изкуствен фон, който изобразяваше района, над който се носеха.

— Съюзът между илдирийците и Ханзата остава силен — поде Питър, стараеше се гласът му да звучи твърдо и уверено. — С кралицата посетихме мага-император, който, също като баща си, е твърдо решен да се бори срещу хидрогите. Заедно с илдирийския Слънчев флот Земните въоръжени сили ще са сигурна защита срещу вражеските чуждоземци, които ни причиниха толкова много нещастия.

Включи се и Естара:

— Хидрогите почти разрушиха моята планета. Убиха и двамата ми братя.

Питър продължи:

— Трябва да се бием с тях, но не е необходимо да го правим сами. Илдирийците изпитват същите чувства към тях. С кралицата се връщаме на Земята, след като укрепихме нашето приятелство и договора за взаимопомощ.

Като следваше стриктните инструкции на председателя Венцеслас, протоколният министър ги накара да запишат речта три пъти и монтира окончателния вариант от най-добрите части.

Над града дипломатическият кораб бе посрещнат от огромен покрит с орнаменти дирижабъл. Питър и Естара се прехвърлиха на него с помощта на свързващия ръкав и корабът се отдалечи. Огромният дирижабъл беше бавен и тромав, идеален, за да може колкото се може повече хора да наблюдават краля и кралицата.

Кралският дирижабъл се придружаваше от бързо летящи ескортни кораби, които щъкаха наоколо като пчели над поле с цъфнали цветя. Докато дирижабълът се спусне над Дворцовия квартал, записът на речта вече беше готов за излъчване. Гладката тъкан на исполинския дирижабъл сияеше, върху страничните стени се проектираше видеоизображението с лицата на краля и кралицата в едър план.

„Съюзът между илдирийците и Ханзата остава силен…“ — прокънтя мощният глас на крал Питър. Докато излъчваха записа, двамата с кралицата стояха в церемониалната гондола отдолу, сякаш говореха в реално време. От такова разстояние, разбира се, никой не можеше да различи лицата им. Въпреки голямата височина те чуваха възторжените възгласи на тълпата. Гласовете им ехтяха и от високоговорители по улиците.

За Питър и Естара най-важното бе, че поне за малко никой не можеше да ги наблюдава и подслушва. Можеха да разговарят, тихо и припряно, закриляни от ехтежа на речта и шума на тълпата.

Естара стисна ръката на мъжа си.

— Не смятам, че е забелязал нещо нередно. Поне не го показа с нищо. Мисля, че тайната ни е запазена.

— Човек никога не може да е сигурен, когато става въпрос за Базил. Но всичко е само въпрос на време. Отлагаме неизбежното, нищо повече. Скоро бременността ти ще си проличи.

— Ако успеем да спечелим достатъчно време, решението ще бъде взето без него. Още месец и ще е твърде късно, за да предприеме нещо.

— Не бих разчитал на това. Може да поиска да махнем бебето въпреки рисковете за теб…

Очите на Естара се напълниха със сълзи.

— Защо ще иска подобно нещо? Какво ще спечели от това?

— Ще го направи от злоба, не по някоя логична причина. Никога няма да позволи подобна подигравка с властта му.

— Но ще кажем, че е станало случайно! Че не съм искала да забременея.

— Базил няма да го приеме по този начин. Той иска да държи всичко под свой контрол. Щом сме сгрешили, ще настоява да си получим наказанието. — Питър изведнъж се сети нещо друго и се намръщи. — Освен ако не реши, че детето е чудесен начин да ни контролира. Пионка в играта.

Естара го погледна разтревожено.

— Достатъчно е да ни заплаши, че ще му направи нещо, и няма да имаме друг избор, освен да го слушаме.

А през това време изображенията на лицата им продължаваха да излъчват силни и оптимистични послания за здравия съюз на хората и илдирийците срещу хидрогите.

Питър си спомни как Базил бе използвал самата Естара — бе заплашил неговата красива млада кралица, ако той не изпълнява каквото му се нареди.

— В краен случай ще се опитаме да му покажем какви са предимствата. Това може би ще е единственият начин да опазим детето.

Кралицата се облегна на рамото му.

— Може би просто трябва да му кажем и да се надяваме, че няма да предприеме нищо лошо.

— Да се надяваме? — Той я погали по бузата и се усмихна горчиво. — Има и по-добри възможности.

Дирижабълът обиколи три пъти огромния дворец. Междувременно добре обучените гвардейци се построиха покрай овалната площадка за приземяване. Здрави въжета закотвиха летящия кораб към стълбовете и с помощта на асансьор Питър и Естара се спуснаха на платформата с посрещачите, където ги очакваше брадатият архиотец на Църквата на единството. Вдигнал високо жезъла си, официалният религиозен водач на Ханзата се изправи до краля и кралицата.

Питър никога не бе разговарял свободно с архиотеца, който, също като него, изглежда, заемаше само церемониален пост и бе лишен от реална власт. Бузите на архиотеца бяха неестествено зачервени — вероятно му бяха сложили грим, — а бледосините му очи бяха заобиколени от мрежа от бръчки, но погледът му беше празен. Той произнесе очакваните думи, измърмори кратка молитва и поведе процесията, която трябваше да придружи Питър и Естара в Двореца на шепота.

Величествено, пъстроцветно и шумно представление, предназначено да убеди обществото, че всичко в Теранския ханзейски съюз е наред.

Крал Питър изпитваше безкрайна умора.