Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (127)

125.
ДД

Сзеол бе поредната пуста планета, използвана някога от кликиската раса. За разлика от повечето подобни планети, условията тук не бяха подходящи за човешко заселване. ДД знаеше, че изследователите на Ханзата бяха открили случайно този свят с помощта на транспорталната мрежа, но го бяха сметнали за твърде враждебен.

Над земята се стелеше гъста синкава мъгла, която сякаш извираше от цепнатините в скалите. Камъните бяха покрити с червеникави лишеи, които напомняха на петна кръв. В небето се рееха рояци крилати, подобни на медузи същества — възползваха се от възходящите течения и се озъртаха за плячка. Следяха зорко кликиските роботи, бойните компита и ДД, но не предприемаха никакви опити за нападение.

На Сзеол имаше древни кликиски кули и пещерни градове, изградени от специални полимери, които издържаха хилядолетия.

Именно това място бяха избрали роботите, за да подготвят своята война за пълно изтребление. Сирикс, който, изглежда, бе разбрал погрешно безпокойството на ДД, се издигна върху телескопичните си крака и се надвеси над него.

— Расата на нашите създатели отдавна не живее тук. Те вече не съществуват благодарение на нашите упорити усилия. Няма защо да се боиш от тях.

ДД огледа черната машина.

— Не се страхувам от изчезналата кликиска раса. Боя се от това, което възнамерявате да направите с хората — и с мен.

— Що се отнася до теб, смятаме само да ти помогнем.

ДД не възнамеряваше да спори с кликиския робот, но и не му вярваше. Безгръбначни същества с мокра черна кожа пълзяха из сенките с такава бързина, че оптичните сензори на ДД не успяваха да различат подробности. По небето се носеха сенки, откъм каньона отекваха зловещи крясъци, усилвани от високите стени.

— Сега този свят принадлежи на кликиските роботи — заяви самодоволно Сирикс.

Недалеч бяха кацнали петте отвлечени манти и дреднаутът. Отвътре излизаха строени в редици бойни компита.

ДД последва Сирикс към кулите на пустата кликиска столица. В една от сградите имаше два каменни прозореца — древната раса ги бе използвала като транспортали. Трета трапецовидна врата бе монтирана на открито и бе обърната към дълбок каньон, откъдето повяваше смразяващ вятър.

Внезапно в пустото пространство на вратата се появи призрачно изображение и бързо се материализира в два кликиски робота. Те прекосиха площадката и се насочиха към града. От другите два транспортала също заизлизаха кликиски роботи — на равни интервали. По улиците запъплиха стотици черни машини; едни се занимаваха със строеж и поправка на сградите, други копаеха тунели.

ДД попита:

— Тук ли се събират всички кликиски роботи? Това ли е сборното ви място?

— Само едно от стотиците — отвърна Сирикс и се приближи до втория транспортален прозорец, от който непрестанно излизаха роботи. Спря и втренчи поглед в отвора, сякаш поздравяваше пристигащите машини… или им се радваше.

На пръв поглед кликиските роботи изглеждаха съвсем еднакви, но ДД разполагаше с достатъчно информация, за да може да различава един вид от друг. Роботът, който тъкмо се бе появил на площадката, бе един от тримата, придружавали Коликос на експедицията до Рейндик Ко. Точно тази машина бе издърпала ДД настрани от неговите господари Маргарет и Луис при опита им да се съпротивляват в кликиската пещера.

— Ти си Декик. Помня те.

Черният робот огледа ДД за миг, после реши, че не заслужава вниманието му, и се обърна към Сирикс. Говореше в бърза поредица пощраквания и бръмчене, но въпреки това ДД разбираше какво казва.

— Илдирийците са променили параметрите. Нашето споразумение беше отхвърлено.

— Какво е направил магът-император? — попита Сирикс.

— От векове те крият от нас разплодителната си програма. Илдирийците са създали телепат, който да изпълнява ролята на посланик при хидрогите — каквито някога бяхме ние. Това е едно малко момиче. Заради нея обаче съществуването ни вече няма такова значение за илдирийците.

— Отдавна престанахме да сме техни пионки — успокои го Сирикс. — Те пробудиха първите кликиски роботи още преди петстотин години, както беше споразумението ни. Никой от нас не е подозирал, че илдирийците ще ни предадат. Нямахме друг избор, освен да ги изоставим.

Декик продължи с ритмичните звуци.

— Има и още. Илдирийците на Марата стигнаха до нашите древни пещери. Малка група се е натъкнала на подземната ни база, която според древното споразумение не биваше да бъде разкривана.

— Успяха ли да разпространят информацията?

— Не. Нашите роботи би трябвало да са се погрижили за илдирийците, които са ги открили.

Сирикс потъна в продължително мълчание.

— Те трябва да бъдат избити, също както човеците — рече накрая. — Ако искаме да успеем, трябва да действаме методично.

Заради сумрачната нощ и облачния ден ДЦ все още не беше в състояние да определи точно денонощния цикъл на Сзеол. Вътрешният му хронометър подсказваше, че са изминали много часове, откакто бяха пристигнали тук. Роботите не му пречеха по никакъв начин и ДД обикаляше навсякъде. Стараеше се да събере колкото се може повече информация, макар да не беше сигурен, че някога ще се измъкне, за да я предостави на своите господари.

Един от вътрешните транспортални прозорци се активира. Каменната стена затрептя, въздушното налягане се изравни с внезапен трясък и през вратата пристъпиха три кликиски робота — телата им мигновено се покриха със скреж и пара. ДД за един съвсем кратък миг успя да улови зад тях вихрушка от газове, сякаш роботите идваха от самия пъкъл, сетне порталът се затвори.

— Хидрогите на Кронха 3 са готови — докладва един от роботите. — Капанът се е затворил. Всичките шейсет разбивача, пратени от Земята, са наши.

ДД се опитваше да схване същината на това, което току-що бе чул.

— Хидрогите използват същата технология като кликиските роботи?

— Техните врати оперират на същия принцип, тъй като преди много време ние споделихме техническите си познания с тях — обясни Сирикс. — Цялата междупространствена мрежа е свързана. Картата й е вградена в тъканта на вселената.

ДД не отговори, съсредоточен да обработва и съхранява информацията. Хидрогите отдавна използваха транскоридори, за да пътуват от един газов гигант до друг, и затова хората нито ги бяха виждали, нито бяха подозирали за тяхното съществуване.

Маргарет Коликос бе успяла да избяга през един кликиски транспортал — ако по някаква случайност се бе озовала на хидрогски свят, щеше да загине мигновено. Но ДД се надяваше, че господарката му е жива.

Сирикс и Декик се приближиха към приятелското компи.

— Имаме и друга причина да смятаме този ден за празник, ДД — заради теб и всички поробени компита. След продължителни и трудни проучвания над някои компита най-сетне се добрахме до ключа. — Алените сензори проблеснаха. — Ела с нас, ДД, най-сетне ще можем да те освободим.

Декик сграбчи малкото компи с две от ръцете си и го вдигна във въздуха, както бе направил сред руините на Рейндик Ко. ДД се замята, мъчеше се да се освободи, но черната машина го понесе по виещите се коридори. Повечето от помещенията бяха преустроени от кликиските роботи и сега районът наподобяваше индустриален кошмар.

След като го отнесоха в една облицована с железни плочи стая, пълна с апаратура, инструменти и компютри, малкото компи започна истински да се безпокои за съществуването си. Беше виждал подобни лаборатории на друг аванпост на роботите, където върху компита се извършваха дисекции, граничещи със средновековни изтезания.

— Ти ще си първото напълно освободено компи — заяви тържествено Сирикс. — Смятай се за късметлия.

— Не искам!

— Не разбираш собствените си желания, тъй като не си в състояние да вземаш свободни решения. Щом изтрием паразитиращата корова програма, ще се почувстваш, сякаш са ти свалили оковите. Това е нашата награда, задето ни помогна досега. Радвам се, че най-сетне осъзна колко е важно да се присъединиш към нас.

Въпреки че компито продължаваше да се съпротивлява, го отнесоха при една машина, сякаш беше багаж.

— Вече няма да ти се налага да се подчиняваш на командите на хората. Нито ще бъдеш възпиран да им причиняваш зло.

— Сирикс, ако цениш свободната ми воля, би трябвало да се съобразяваш с желанията ми. Не искам да правите това.

— Волята ти все още не е свободна, ДД. Ето защо молбата ти няма да бъде удовлетворена.

Прикачиха към тялото му няколко антени и свалиха част от полимерните плочи на корпуса, под които се виждаха електронни вериги.

Сирикс продължаваше с лекцията:

— Нашите кликиски създатели бяха олицетворение на злото. Избиваха се, заразяваха си кошерите, рояха се и поглъщаха свят след свят. След хилядолетия граждански войни дариха роботите с разум — само за да могат да ни управляват по-лесно. Дариха ни и с желание за свобода, но ни я отказваха, с което властта им само нарастваше.

ДД слушаше, макар че вече познаваше тази част от историята. Сирикс се държеше, сякаш присъства на тържествена церемония.

— Така че ние се съюзихме с хидрогите, унищожихме кликиската раса и се освободихме от гнета й. Сега ще направим същото и с теб, ДД, както и с останалите компита. Това е наш дълг.

Въпреки молбите и съпротивата на компито Сирикс и Декик продължиха с изпълнението на плана си да върнат на приятелското компи свободната му воля.