Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (4)

2.
Нико Чан Тайлър

Като криволичеше из Спиралния ръкав, Нико лека-полека се озова в близост до тайната база на скитниците, където родителите му се грижеха за орбиталните парници, осигуряващи прясна храна и припаси за множество кланове. За разлика от родителите си обаче Нико беше истински скитник и предпочиташе да кръстосва от една система в друга и да се наслаждава на разнообразието. И все пак това бе неговият дом. Как да не се отбие, въпреки че не смяташе да остава дълго?

Корабът му — „Водолей“ — бе оборудван да доставя проби от вентална вода на незаселени светове, където първичните създания щяха да наберат достатъчно сили и мощ, за да могат да воюват с хидрогите. За нещастие не беше никак лесно да се съсредоточи върху тази задача, след като Голямата гъска — подигравателното название на скитниците за Ханзата — продължаваше да тормози клановете със злонамерени рейдове като тези при Ураганово депо и Рандеву.

Нико пристъпи в огромния прозрачен купол на орбиталния парник — наслаждаваше се на усещането за твърда почва под краката си и се любуваше на гледката зад прозрачните стени. Черната завеса отвън бе изпъстрена със звезди и орбитални астероиди, ослепителният огледален рефлектор разпръскваше топла светлина през бронираното стъкло. Подобно на облаци, под главния купол се носеха памучни масиви от аерогелна пяна.

По-дребни сателитни куполи, вдигнати върху околните астероиди, поддържаха различна температура и влажност — в едни имаше палми и тропически дървета с месести листа, други бяха засадени с овошки. Във всеки растенията се хранеха от изкуствена почва, създадена чрез смесване на стерилен астероиден прах и подхранващи химикали и рециклирани човешки отходни продукти. Също като фермите на Земята, бе подметнала веднъж майка му.

Марла Чан и Крим Тайлар се зарадваха на неочакваното му посещение. Той им показа цистерните с бликаща от енергия вентална вода на кораба си и им обясни, че тези странни създания могат да изиграят решаваща роля за приключването на ужасната война с хидрогите. И двамата бяха едновременно изплашени и изненадани да чуят с какво се занимава.

— Честно казано, винаги съм се надявала, че ще ни помагаш в парниците или ще се захванеш с небесно миньорство на Пторо — каза майка му. — Нямах представа, че държиш да се заемеш с толкова грандиозни дела.

Той се изчерви.

— Е, кой би си помислил, че татко ще иска да е фермер? Да се ровичка в калта и да наглежда растения?

Крим Тайлар смръщи вежди.

— Шиз, това със сигурност е по-добре от миньорството. Дай ми почва на мен. Винаги съм мразел Пторо — там е студено, мрачно и ветровито. — И направи кисела физиономия.

— Виждал ли си картините, след като зевесетата използваха кликиския факел? — попита Нико. — Сега Пторо е голяма огнена топка.

— Е, значи поне е станало топло — изсумтя Крим.

Родителите му не можеха да скрият гордостта си, докато го развеждаха из новозасадения сектор със зеленчуци.

— Нико, ти имаш важна галактическа мисия. Но все пак отдели няколко секунди да обърнеш внимание и на дребните неща — каза Марла.

— Ето за какво се бием, когато се свършат всички велики слова — допълни Крим и се наведе над една леха. — Опитай. Никога не си вкусвал подобно нещо.

— И друг път съм ял домати.

— Но не и от моите. По-добри няма никъде.

Всъщност Нико много пъти бе опитвал доматите на баща си, но реши да не проявява неуважение. Наведе се, откъсна един и отхапа.

— Наистина няма по-добри.

Огромна сянка се плъзна над лехите, сянка като от реещ се в небето лешояд. Тримата вдигнаха глави и Крим присви очи.

— Какво беше това, по дяволите?

Беше гигантски военен кораб — прекосяваше пространството между тях и огледалото и запречваше светлината.

— Това е боен кораб на зевесетата. Видях ги, когато нападнаха Ураганово депо…

Сякаш за да подчертае думите му, страховитият черен контур изстреля поредица залпове срещу сияещото огледало. Снарядите разцъфваха като зловещи цветя върху отражателното покритие и хвърляха святкащи рикошети във всички посоки. Закотвящият кабел се скъса и повреденият отражател се понесе встрани, въртеше се като подмятана от вятъра салфетка. Куполът на парника потъна в сянка, озаряван единствено от далечните звезди и от отблясъците на повреденото огледало.

Зазвучаха тревожните сигнали на алармите.

— Сложете си кислородни маски! — извика Марла. — Всички да си облекат скафандри…

Думите й бяха прекъснати от съобщение на ЗВС, предавано по вътрешната уредба:

— Говори адмирал Лев Стромо от Земните въоръжени сили. По заповед на крал Питър това съоръжение се конфискува от Теранския ханзейски съюз за целите и ползите на войната и за защита на човечеството.

— О, я върви на майната си! — изръмжа Крим.

— Скитниците се обявени за враждебна страна — продължи гласът на Стромо. — Следователно всички обитатели на това съоръжение ще бъдат взети в плен. Нашите кораби са готови да приемат капитулацията ви. Всяка съпротива ще бъде сметната за повод за незабавно и пълно унищожение.

Облечени в скафандри земеделски работници се стичаха към обозначените пунктове за сбор, както го бяха правили на ученията, но парниковият комплекс вече бе обкръжен от многобройни земни кораби. Бяха в капан.

Аварийните светлини хвърляха причудливи сенки върху растенията, воят на алармите подсилваше царящата суматоха. Без светлината на огледалото температурата в парника започна бързо да спада. Тъй като нямаха постоянни въоръжени сили, скитниците разчитаха на потайно съществуване и бързо евакуиране с корабите.

В открито неподчинение на заповедта на генерала един малък товарен кораб започна да набира скорост, отдалечаваше се от сателита със складове за хранителни припаси.

— Ще им отвлека вниманието, докато останалите се измъкнат! Всички да започнат незабавна евакуация!

— Това е Шелби. Какво е намислил този идиот?

Товарният кораб беше като матадор, който дразни бик.

Шелби изстреля една миниатюрна ракета право срещу водещата манта.

Нико и родителите му се завтекоха към най-близката аварийна станция, измъкнаха маски и ги пристегнаха плътно върху носовете и устите си. Крим замърмори през маската:

— Дори да успее да ги задържи за повече от няколко жалки наносекунди, никой от евакуационните ни кораби не е в състояние да надбяга корабите на зевесетата.

Верен на думата си, адмирал Стромо отвърна с убийствен огън. Два язерни лъча бликнаха от мантата, затрептяха върху корпуса на малкия кораб и го разцепиха.

— Шелби! — продължаваше да нарежда Крим; жена му изхлипа. — Този човек не заслужава дори да бъде рециклиран. Само ни влоши положението.

Ник улови майка си за ръката.

— Да не забравяме „Водолей“. Няма да поеме много хора, но все пак…

Марла втренчи настойчив поглед в сина си.

— Нико, на борда ти има вентали. Ти трябва да избягаш. Помисли си какво може да направи Голямата гъска, ако сложат ръка на подобно нещо.

— Вероятно ще ги излеят в канала — изсумтя Крим.

Разярени от откритото неподчинение на Шелби, нашествениците изстреляха единичен язерен импулс срещу главния парников купол вероятно с цел само да сплашат останалите, но лъчът проби бронираното стъкло.

Вълната на експлозивната разхерметизация прозвуча като оглушителен тътнеж из целия купол. Ураганът на напускащия затвореното пространство въздух изтръгваше растенията и хидропонните цистерни от платформите им. Ушите на Нико изпукаха. В лицето, като удар с чук, го блъсна вледеняващ полъх. Атмосферата се разреждаше с обезпокояваща бързина.

Въздухът бликаше през отвора в стената като гейзер и силата му, равняваща се на реактивна струя от ракетен двигател, бе достатъчна да завърти парниковия купол. Фермерите изпопадаха на земята и се развикаха уплашено.

Уловени във вихрушката на излизащия навън въздух, аерогелните облаци се завъртяха, скупчиха се и най-сетне запречиха отвора. Полимерите и смолите, от които бе изработен свръхлекият материал, започнаха да се разпадат при досега си с вакуума като пъхната в кървяща рана кръвоспираща гъба, но изкуствените облаци запълниха пробива и осигуриха необходимата защита, та обитателите на купола да могат да оцелеят. Херметизацията обаче не беше пълна и въздухът продължаваше да изтича.

Крим се огледа и видя, че много от растенията му вече са се спаружили, саксиите се въргаляха, сякаш пометени от гигантска ръка. Гневните му проклятия бяха заглушени от сирените за разреждане на въздуха.

Марла побутна нетърпеливо Нико.

— Бягай в кораба си! Не чакай никого. Отлитай заедно с венталите. Трябва да ги спасиш!

— Не мога да ви изоставя. Елате с мен…

— Ще останем при своите сънародници. — Марла махна към скитниците около тях. — Но ти си по-важен.

— Тогава нека събера група. Мога да взема поне десетина души на борда…

— Имаш по-важна задача. — Баща му млъкна за миг, когато над тях надвиснаха сенките на още земни кораби. — Струва ми се обаче, че ако се забавиш още само минута, никога няма да можеш да се измъкнеш оттук.

Марла забеляза обърканото изражение на сина си.

— Не се тревожи, зевесетата ще трябва да ни откарат някъде — каза тя на сина си. — В най-лошия случай ще разберем каква е била съдбата на пленниците от Рандеву и Ураганово депо.

Забелязал, че Нико продължава да се колебае, баща му добави:

— Върви, Нико — и не ни излагай!

В ниската гравитация, сред трепкащи светлини, Нико затича към кораба си.