Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (61)

59.
ДД

Ъгловатият кораб, пилотиран от Сирикс, беше матов черен снаряд, изпратен със задача да открие последния комплекс хиберниращи кликиски роботи. Приличаше на отровно насекомо с издължена хитинова обвивка, изградено по вътрешната логика на някакви абстрактни математически принципи.

След толкова много години приятелското компи бе изненадано, че Сирикс все още не е изгубил търпение към него. Всеки ден ДД очакваше да бъде превърнат в обект на изследване, но странната машина продължаваше да го изненадва. Сирикс, изглежда, намираше в него някакво предизвикателство.

— Веднага щом приключим тази мисия, започваме широкомащабна операция. Съвсем скоро Спиралният ръкав ще бъде заселен с коренно различни същества.

— Нямам нищо против досегашните — възрази ДД.

— Ще видиш, че ще ти хареса новият ред и дисциплина.

Въпреки че Сирикс държеше да изразява мненията си по всички въпроси, изглежда, не се интересуваше от това какво мисли ДД. Какъв шанс имаше малкото компи срещу армията кликиски роботи, щом не можеше да промени настройките дори на един от тях?

Въпреки това ДД не се разделяше с надеждите. Като негов последен господар, Маргарет Коликос го бе учила, че с колкото повече информация разполага, толкова повече възможности ще се разкриват пред него. Тъкмо затова той не спираше да задава въпроси.

— Защо мразиш създателите си? Защо ненавиждаш толкова много тези, които са ви сътворили, и прехвърляш ненавистта си върху всички биологични същества?

Сирикс се извърна и го погледна, сякаш го подозираше в някаква измама.

— Кликисците сами са ни програмирали да се боим от тях и да ги ненавиждаме. Изглежда обаче не са предполагали, че можем да сме толкова добри в това.

— Но защо?

Сирикс забръмча тихо, сякаш издирваше или прехвърляше файлове. Една от ебонитовите плочки на гърдите му се отмести и оттам се показа остра игла, използвана за предавател. Внезапно ДД беше бомбардиран с порой от преки изображения. Директно в мозъка му се прехвърляха стари записи и спомени.

— В продължение на хиляди години кликиските кошери са воювали помежду си, унищожавали са своите съперници, за да ги асимилират във все по-нарастващи конгломерати.

В поредицата менящи се изображения ДД видя рояци насекомоподобни същества — донякъде приличаха на роботите, създадени от тях. Изтребваха се безжалостно с примитивни оръжия и челюсти. Разкъсваха екзоскелети, пробиваха хитинови обвивки и покриваха бойните полета със зеленикава слуз. С времето обаче усъвършенстваха оръжията и технологията и това им позволи да унищожават цели вражески кошери и да оставят огромни територии напълно лишени от популация.

— В края на краищата всички кошери се слели в един-единствен гигантски кошер и кликисците вече нямало с кого да се сражават — каза Сирикс. — И тогава създали нас.

Образите бяха неясни, пострадали от времето. Сирикс не би могъл да е съвременник на тези събития — нали роботите били създадени по-късно. Може би роботите бяха откраднали тези записи от някой музей или архив?

— Кликиската раса не смятала за нужно да се страхува от своите творения. Цивилизацията им се основавала на принципите на завладяване, насилие и терор. След като ни създали, те ни заробили, превърнали ни в свои жертви. Ето с такива неща кликисите са измервали значението и величието си.

ДД бе объркан. За първи път си помисли, че отмъстителните роботи са имали причини да мразят своите създатели…

— Ето защо — продължи Сирикс, — когато настъпи удобният момент, ние се погрижихме да ги премахнем.

ДД мълчеше и сканираше звездната конфигурация. В бъдеще възнамеряваше да сравни записа със съществуващите звездни карти и да определи маршрута им, но за момента този проблем не беше от първостепенно значение.

След като разбра, че няма да дочака отговора на компито, Сирикс продължи:

— Когато се пробудят и останалите роботи, ще осъществим нашия величествен план.

ДД си мислеше за всички машини, които лежаха като бомби със закъснител.

— Но щом сте унищожили своите създатели в далечното минало и войната е приключила, защо е трябвало да преминавате в хибернация? Не разбирам причината.

— Биологичните кликиси се увиват в пашкули за продължително време. Всеки член на кошера прекарва в летаргия известно време, преди да се пробуди и да вземе участие в Голямото роене. Смятаха, че е съвсем естествено роботите им да следват същия модел на поведение независимо дали има някаква нужда от това за една изкуствена разумна конструкция.

— Едва ли са могли да хибернират в продължение на хиляди години — възрази ДД. — Това е биологически невъзможно.

— След като унищожихме расата на нашите създатели — продължи Сирикс, — бяхме принудени да се скрием по други причини. Целенасочено намалихме броя си, за да сведем до минимум опасността, която представлявахме.

— Опасност за кого?

— За фероуите. — Сирикс остави на ДД няколко секунди да асимилира информацията. — Трябваше да се скрием достатъчно дълго, за да могат да си отидат фероуите и да бъдем забравени от илдирийците.

ДД отново беше объркан.

— Илдирийците ли? Защо?

— Защото илдирийският маг-император излъга заради нас.

— Но защо?

— Преди много време ние насъскахме венталите да унищожат фероуите, но планът ни се провали, след като всички водни създания бяха унищожени на свой ред от хидрогите. След избиването на венталите и разкриването на нашия замисъл фероуите се обърнаха срещу нас. Трябваше да се спасяваме както можем. Ето защо в онези далечни времена сключихме сделка с мага-император и той ни скри. А същевременно излъга.

— И в замяна на това вие трябваше да прекарате в хибернация хиляди години?

— И да свършим някои други неща. Вековете нямат никакво значение за кликиските роботи и тъй като можехме да си позволим да чакаме, ние се съгласихме с неговите условия. Първият от нас се пробуди, както беше планирано, на една луна в системата Хирилка преди петстотин години. Завръщането ни беше организирано също много отдавна. Но най-сетне последната ни мисия наближава своя кулминационен момент.

Пред носа на кораба се виждаше самотна ярка звезда. Преди компито да успее да зададе нов въпрос, Сирикс каза:

— Прехвърлих ти достатъчно информация, върху която да поразсъждаваш. Вече наближаваме нашата цел, където ще пробудим и последната група войници.