Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (100)

98.
Джес Тамблин

Джес стоеше на замръзналата луна, влажната му коса се развяваше. Въпреки че бе заобиколен от вледеняващ вакуум, кожата му блестеше, покрита от тънък воден слой, а босите му крака бяха стъпили право върху леда. Кипящата в тялото му енергия поддържаше постоянна топлина и го защитаваше.

Благодарение на изострените си от водните същества сетива той можеше да гледа право надолу през дебелия слой лед. В момента се опитваше да си спомни мястото, където се бе случил фаталният инцидент с майка му.

Не знаеше точно къде ровърът й бе попаднал в ледената цепнатина. Извървя около километър и забеляза широк сребрист белег, като зле зараснала рана в ледената кора.

Преди много години ровърът на Карла Тамблин бе пропаднал в леда и кишата. Тя не бе успяла да се измъкне и бързо замръзващата вода я бе задържала в ледената си прегръдка. Цели два часа Карла бе поддържала връзка, бе излъчвала прощалните си послания, преди акумулаторът на ровъра да се изтощи. След това ледът бе смачкал и пробил кабината и гласът на майка му бе замлъкнал завинаги. Тялото й бе останало там, недостижимо за семейството, без да му бъде отдадена последната скитническа почит.

Сега обаче той, нейният син, можеше да я стигне.

Изправен на ръба на замръзналата цепнатина, Джес стисна ръце и почувства как по тялото му минава вълна от концентрирана вентална енергия. Той можеше да направи невъзможното.

Пожела го и започна да потъва през слоевете разнороден лед. Този път имаше цел — малкия, смазан от ледовете ровър. Спускаше се като през желатин и погледът му стигаше все по-надолу. Въпреки защитния слой, който го обгръщаше, усещаше нарастващия студ.

Най-странното бе, че долавяше и близостта на майка си. Твърдо решен да я издигне на повърхността дори само за да й осигури подобаващо погребение, Джес започна да се движи хоризонтално. Замръзналата вода се разтваряше пред него и се събираше отзад, а той пърхаше из нея като насекомо в още невтвърден кехлибар. Скоро пред него изникна ровърът, с разбити от огромното налягане люкове и кабина, изпълнена с невероятно твърд лед.

Но Джес се шмугна вътре, сякаш не срещаше никаква преграда. И видя кристализиралото тяло в креслото. Ръцете на майка му бяха разперени, сякаш искаше да го прегърне. По някаква причина в последните мигове от живота си Карла бе вдигнала лицевото стъкло на шлема си. Джес бе чувал, че когато се задушават, хората изпитват нетърпима горещина — това би могло да обясни подобна реакция.

На лицето на Карла нямаше страх от смъртта. Беше се предала с мир на неизбежния край. Беше имала достатъчно време да се сбогува, да приеме съдбата си, съзнавайки, че няма никакъв начин да я спасят. Джес помнеше този ден, най-дългия в живота му, бяха се скупчили, Рос, Тасия, той и баща им около предавателя. Долавяха в гласа й единствено щастие, че ги чува за последен път…

Сега, когато наелектризираната вода се разтваряше пред него, Джес протегна ръце и описа с тях фигура, като скулптор, който се готви да извае нещо от мрамор. И само със силата на мисълта си освободи Карла Тамблин от ледените окови. След това понесе тялото й, все още заобиколено от ледена обвивка, нагоре към повърхността.

Ледът пред него се топеше мигновено и също така бързо се втвърдяваше отзад. За него водата бе естествена среда. Заобикаляше ги прозрачен мехур, който се издигаше право нагоре. Няколкостотин метра твърд лед ги деляха от озарената от слънчева светлина повърхност. Достатъчно бе само да пожелае и издигането им се ускори. Никога не бе изпитвал такава силна благодарност за венталните си способности. Най-сетне можеше да ги използва за нещо, което нямаше да навреди на другите човешки същества.

На повърхността запази майка си в солиден блок лед — след толкова време не искаше крехкото й тяло да бъде изложено на вакуум. После тръгна към сондите, отново се спусна надолу и се появи под кората.

Под светлината на изкуствените слънца положи тялото на Карла върху ледения шелф. Прокара ръце по ледения блок, сякаш оформяше глина, но използва съвсем малка част от венталната си енергия, за да му изглади страните. Водата около нея заблестя като диамантени капки.

Тримата му чичовци бързаха към него откъм топлата къща.

— В името на Пътеводната звезда! — извика Уин. — Това е Карла!

— Как я извади, Джес? — попита Торин.

— Венталите ми помогнаха. Оставих ги да докоснат…

И млъкна, внезапно споходен от видения, думи и мисли, послания, пратени от другите водни същества. Един от неговите доброволци… Нико Чан Тайлар! Беше открил Ческа, но бяха в голяма опасност.

— Трябва да тръгвам! — извика Джес. — Базата на Йон 12 е разрушена. Ческа е в беда!

Чичовците му го гледаха изплашено.

— Но… какво да правим с нея, Джес? — Торин посочи топящия се блок.

Все още под впечатление на тревожното съобщение Джес спря и се извърна.

— Не се тревожете за нея. Прекарала е така години наред. Просто не оставяйте леда да се стопи.

— Е, това не е трудно. — Уин намръщено погледна ледения блок.

— Ще се върна — обеща Джес и забърза към водно-перления кораб, обзет от тревога за Ческа и изпълнен с надеждата, че ще успее да стигне при нея навреме.