Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (89)

87.
Антон Коликос

След като се бяха влачили дни наред из заледената пустош, сега отчаяните бежанци бяха изпълнени с надежда, че спасението ги чака в Секда.

— Последвайте ме! — викна Ави’х и посочи града. — Роботите ще ни помогнат.

Антон обаче, загледан в рояка кликиски роботи, каза високо:

— Внимавайте! Трябва да разберем какво…

Губернаторът хукна право към града, крещеше и размахваше ръце. Изкопчията Вик’к го последва, обикновено разумният инженер Нур’оф също. Дори паметителят Вао’сх се затича към познатите роботи.

Антон го догони и го улови за ръката.

— Почакай малко, Вао’сх. Нека разберем първо какво правят тук.

— Прекосихме половината континент, паметителю Антон — отвърна задъхано Вао’сх. — Виждам убежище и закрила. Защо се колебаеш?

Антон му посочи множеството входове на тунели, които напомняха на гнезда на насекоми.

— Не мисля, че Секда трябва да изглежда така. Нещо тук не е наред.

Но изплашеният паметител си издърпа ръката, неспособен да надмогне зова на надеждата.

— Ще научим отговорите веднага щом установим контакт с роботите. Ела! — И пак се затича. Въпреки съмненията си Антон го последва.

Можеше да разбере защо се държат по този начин след ужасите, на които бяха подложени през последните седмици. Бяха изоставени, самотни, губещи бавно разсъдък.

Въпреки това не можеше да им позволи да попаднат във възможна клопка.

Вгледа се напред и видя, че роботите се движат с механична прецизност. От едната страна на купола имаше хангар, идентичен с този на Марата Прайм. Вътре имаше три космически кораба, предназначени да прекарват припаси и материали.

Най-сетне кликиските роботи забелязаха малката група бежанци и като по даден сигнал застинаха и завъртяха едновременно глави.

Губернаторът Ави’х бе успял да изпревари миньора и инженера.

— Ехей! — извика той. — Тук сме! Успяхме да прекосим нощната страна. — Спря пред най-близкия черен робот. — Трябва да ни помогнете.

Роботите се раздвижиха едновременно, приближиха се в полукръг. Антон погледна наляво и надясно.

— Откъде се взеха толкова много?

— Ще ги питаме, когато ни приберат вътре на безопасно място — отвърна Вао’сх.

Най-близката машина се извиси над губернатора и протегна механичните си ръце — всяка завършваше с режещ инструмент.

Във внезапно възцарилата се тишина Антон чу съскащия глас на робота:

— Илдирийците нарушиха нашето старо споразумение.

Губернаторът Ави’х вдигна глава.

— Какво споразумение?

Кликиският робот замахна и отсече главата му. Губернаторът дори не успя да извика, от врата му бликна кръв.

Вик’к и Нур’оф се втрещиха от ужасната гледка. Откъм роботите долетя ниско бръмчене — машините активираха защитните си системи. После бързо започнаха да се приближават към четиримата.

— Бягайте! — викна Антон. — Ще ни избият.

Вао’сх поклати глава.

— Това е невъзможно. — Старият паметител, изглежда, бе на ръба на припадъка. — Кликиските роботи винаги са били наши съюзници. Ние ги изкопахме от леда преди петстотин години. Те са…

Антон го дръпна за ръката и се затича. Работната площадка на Секда бе изпълнена с всякакви съоръжения. Все щяха да намерят подходящо скривалище или поне да се барикадират някъде. Но без оръжия нямаше да издържат дълго срещу кликиските роботи. Трябваше да открият някакъв друг начин.

Вик’к бе видял убийството на губернатора и не се нуждаеше от повече обяснения. Сви юмруци и ги заразмахва. Инженерът Нур’оф грабна някакво желязо. Двамата бяха готови да се бият със свирепите роботи.

Нур’оф замахна с желязото. То отскочи от корпуса на първия робот, без да му нанесе никаква вреда. Втория път Нур’оф стовари желязото върху оптичните сензори. Въпреки че стъклените очи потъмняха, роботът продължи да напада.

Безстрашният Вик’к също се хвърли срещу роботите, но страховитите им клещи веднага го разкъсаха.

Антон се оглеждаше да открие подходящо убежище. През целия си живот бе изучавал разкази за храбри командири и водачи, които винаги успявали да намерят най-подходящото решение в опасен момент. Сега той бе в същото положение, но не му хрумваше нищо.

Вао’сх, последният жив илдириец на Марата, бе зашеметен и объркан. Но Антон нямаше никакво намерение да го изоставя.

— Към хангарите! Зад купола! Там има кораби.

Старият паметител промърмори нещо, но когато Антон го дръпна за ръката, го последва покорно.

Кликиските роботи продължаваха да излизат от тунелите като мравки от разтревожен мравуняк. Антон криволичеше, та машините да не се сетят какво е намислил. В противен случай сигурно щяха да се опитат да му пресекат пътя.

— Ще успеем, Вао’сх. Оттук. Само не спирай. — Вече бяха наближили хангара и хукнаха право към него. — По-бързо, Вао’сх!

Вече виждаха съвсем ясно трите илдирийски товарни кораба. Единият бе разглобен, но този в дъното на хангара беше напълно запазен и готов за полет. Антон се молеше машините да работят.

— Вао’сх, можеш ли да управляваш тези кораби?

Паметителят едва си поемаше дъх.

— Стандартно управление… почти автоматизирано… И ти ще се справиш.

— Май ще се наложи.

Преследващите ги роботи издължиха телата си, разгънаха крилата на слънчевите си колектори и се издигнаха във въздуха.

— Не е честно! — Антон наведе глава и се шмугна под крилото на кораба. — Влизай, Вао’сх!

Бе относително малък кораб, предназначен за транспорт на ограничен брой хора и припаси. Антон си помисли, че ако координатите на полета не са зададени предварително, няма да може да се справи с навигацията.

Докато изтощеният паметител се вмъкваше в кораба, се чу застрашително тракане. Пет тежки робота кацнаха пред вратите на хангара, сгънаха крилата си и пристъпиха напред, разгънали ръце.

Антон се шмугна след паметителя и се огледа, търсеше трескаво контролното табло на люка. Докато го намери и натисне бутона, първият робот бе вече при люка. За щастие той вече се затваряше.

Вао’сх рухна в едно от креслата. Антон плъзна поглед по приборите и светлините на контролното табло. Всички илдирийски букви, които бе изучавал толкова внимателно, изведнъж се изпариха от ума му. Не можеше да прочете нито едно обозначение. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се съсредоточи.

Роботите блъскаха по металния люк. Още четири кацнаха при вратите на хангара.

Антон знаеше, че ако не успее да вдигне совалката навреме, кликиските роботи ще намерят начин да пробият корпуса.

Вао’сх полагаше отчаяни усилия да се овладее. Наведе се над контролното табло и посочи няколко бутона.

— Ето… тези.

Антон реши, че с тях се задейства главният двигател. Занатиска ги и от соплата бликнаха пламъци. Една от машините полетя назад, напълно обгорена.

— Чудесно! — засмя се Антон. — Един по-малко. Остават само още няколкостотин.

Погледна индикаторите и когато достигнаха нужните стойности, мина към следващия цикъл. Отвън кликиските роботи се бяха вкопчили в подпорите. Корабът се разлюля.

— Тръгваме. — Антон натисна главния бутон и корабът се раздруса. Двигателите изреваха и совалката най-сетне се отдели от земята и започна да набира височина. Понесе се ниско над пода на хангара, поваляше изпречилите се на пътя й кликиски роботи, които се опитваха да затворят изхода към небето на Марата.

Един от роботите бе увиснал на подпората. Антон излетя от хангара и продължи да набира скорост, роботът се поклащаше под тях. Заради разредената атмосфера и неравномерната работа на двигателите целият кораб се тресеше. След малко ръката на робота се откъсна и той полетя надолу, и се разби на парчета на земята.

Антон се отпусна в креслото.

— Измъкнахме се, Вао’сх! Успяхме!

Стрелнаха се през яркото дневно небе, излязоха от атмосферата и продължиха в космоса. Антон се надяваше, че все някак ще се справи.

Погледна паметителя. Вао’сх не изглеждаше добре. Лицето му бе посивяло, той трепереше и хлипаше.

— Да, избягахме им — прошепна той. — Но аз съм сам. Съвсем сам. Никой илдириец, който се е изправял пред подобна самота, не е оцелявал. — Той затвори очи. — Не зная колко ще издържа.