Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (136)

134.
Рлинда Кет

— Затваряли са ме и на по-лоши места с по-неприятни хора — рече Рлинда на БиБоб и махна с ръка към пещерата под замръзналата кора на Плумас. — Въпреки това съжалявам, че нямаме някакво занимание. Дали пък да не се захванем с вододобивен бизнес?

— И да ни направите някой саботаж, а? — Кейлъб Тамблин вдигна глава от помпения генератор, който поправяше, духна на замръзналите си пръсти, хвърли й смръщен поглед и отново почна работа. — Това е война, не е ваканция. Набий си го в главата.

— Не мога да я разбера аз тази война — съмнявам се, че и някой от вас я разбира. — Нямаше нищо против скитниците, освен Ранд Соренгаард, задето й бе нападнал кораба.

— Ще ми дадете ли още едни ръкавици? — попита БиБоб и потърка зиморничаво ръце. — Все ми е студено.

— Ами намираме се на ледена луна — нормално е да е студено. — Кейлъб отново се намръщи и зачовърка нещо. Когато се изправи, коленете му изпукаха. — Ще свикнете. Пък и тук е много по-добре, отколкото във военнопленническите лагери за скитници.

— Отнасям се скептично към хората, които ме убеждават, че ми е добре, като намекват колко по-зле можело да е — заяви смело Рлинда. БиБоб седна върху някаква метална машина, но веднага скочи, усетил, че студът прониква през тънките му панталони.

След като се запозна с еднообразния живот на малката луна, Рлинда не се съмняваше, че няма да е никак трудно да избягат, може би дори да си върнат „Любопитство“, ако Ден Перони и братята Тамблин не го бяха повредили по-сериозно, докато го „поправяха“. За момента обаче нямаше наложителна причина да прибягват до подобна мярка, а и освен това зевесетата ги преследваха. По-добре бе да останат тук и да видят как ще се развият събитията.

Вечер нямаха кой знае какви забавления — най-често играеха игри, популярни сред скитниците. Денем се навличаха с всички дрехи, които имаха, и се разхождаха по заледения бряг на подземното море.

Беше повече от ясно, че Тамблинови не знаят какво да правят с пленниците си. Идеята в началото им се бе сторила интересна, но никой не бе помислил за последствията.

БиБоб не спираше да проси дрехи от миньорите. Малцина обаче имаха едрия ръст на Рлинда. Налагаше й се да носи капитанските си дрехи и да се увива в одеяла.

Бе заинтригувана от мащабите на начинанието на Плумас. Скитниците очевидно бяха печелили добре няколко поколения от добива и продажбата на прясна вода, макар че никой в Ханзата не бе чувал за това място.

Сега двамата с БиБоб се разхождаха из комплекса, хрущяха с обувки по замръзналата земя и зяпаха равната повърхност на морето. Скоро спряха пред една жена, скована във вътрешността на масивен леден блок. Стоеше изправена и неподвижна като статуя, но несъмнено бе истинска жена, замръзнала при някакъв инцидент преди много години и поставена тук, като изваяна от лед фигура. Никой от скитниците не им бе обяснил какво се е случило с тази жена, нито какво възнамеряват да правят с нея.

Ледената фигура неочаквано заблестя, като че ли ледът започваше да се топи, и Рлинда и БиБоб се взряха в лицето на Карла Тамблин. Бледата й кожа изглеждаше напълно обезкървена. Под краката й обаче се беше образувала локва.

— Ей! — извика Рлинда. — Я елате тук! Бързо!

Някаква непозната енергия действаше в замръзналите тъкани на жената, искра, която караше ледената обвивка да сияе. Съвсем бавно, както се сменя кожа на влечуго, водата се отделяше слой след слой.

— Може би ще й трябва термоодеяло, като се събуди — подметна БиБоб. — Или горещ чай.

— Ако питаш мен, ще й е нужно нещо по-силно.

Дотичаха Уин и Торин и застанаха до Рлинда и БиБоб.

— Тя се промени доста през последните дни — рече Уин на брат си, сякаш говореха за товар. — Жалко, че Джес не ни каза какво да правим с нея… или поне какво да очакваме.

— Нещо се случва обаче — това поне е сигурно — изръмжа Торин.

БиБоб пъхна ръце под мишниците си.

— Тук е толкова студено, че не мога да разбера как така се топи.

Рлинда плъзна поглед по лицето на жената, оцени изящните й черти, високите скули и гордото чело. Очите й бяха отворени и сякаш гледаха през ледената обвивка.

Забелязал любопитството на двамата пленници, Уин въздъхна и рече:

— Няма как да знаете, но Карла и Брам много се обичаха. Не че брат ми беше от хората, дето лесно се дават на жените, но Карла беше много умна. Знаеше как да си го върти на пръста, и толкоз.

— Ей затова никога няма да се оженя. — Торин поклати глава. — Стига ти да видиш един нещастник, за да си наясно какво те очаква.

Уин го погледна намръщено.

— Значи не си разбрал колко се обичаха. По-добре да имаш възходи и падения, отколкото да живееш еднообразно като теб.

— Ще ти го припомня следващия път, когато започнеш да се оплакваш…

Тънкият лед, обгърнал тялото на Карла, се разпука и започна да пада. Близнаците спряха да се карат и извикаха едновременно. Тялото на жената бе покрито със ситни пукнатини, приличаха на паяжини. Пукнатините се разширяваха със звук като трошене на кости. Торин насмалко да побегне.

Вратата на една от бараките се отвори и отвътре изскочи Ендрю.

— Тя се топи! — викна му Уин.

Ръцете на Карла помръднаха, едната се изви, после се изпъна напред. Ледът продължаваше да пука и да се троши, едри парчета падаха на земята. Рлинда улови БиБоб за рамото и го дръпна назад.

— Да оставим на дамата малко повече място.

Най-сетне и последните късчета лед тупнаха на земята.

Карла завъртя глава и от косата й се заръсиха ледени бучици. Кожата й излъчваше причудливо фосфоресциращо сияние, влажната й коса запомръдва и се затърчи като косата на Медуза. Гърдите й се повдигнаха.

Ендрю гледаше невярващо. Карла повдигна единия си крак, откъсна го от мястото, където бе замръзнал за земята, и пристъпи крачка напред. Движенията й бяха несръчни и вдървени. Фосфоресциращата енергия в тялото й караше дрехите, косата и плътта й да светят.

— Карла, познаваш ли ни? — попита Уин и пристъпи уплашено напред. Оглеждаше я, търсеше някакви следи, че го чува и разбира. — Джес те донесе тук, обаче не ни каза какво да правим.

— Оставаше да се появи с брошурка с инструкции! — подметна отзад Кейлъб.

Жената ги огледа, но очевидно не ги позна. Направи още една крачка.

— Тя е жива! — извика Ендрю. — Карла, ти си жива!

Кипяща от вентална енергия, тя продължи да пристъпва.

При всяка крачка енергията бликаше от тялото й като хладни пламъци и напукваше леда под краката им. Около нея започна да се вдига пара.

Рлинда погледна БиБоб.

— Това хич не ми се нрави. Прилича ми на ужасно хладно посрещане… без намек за подигравка.

— Карла, моля те, кажи нещо. Не ни ли помниш? — Ендрю протегна ръка към Карла с намерението да я накара да го погледне.

Но в мига, когато пръстите му докоснаха пукащата кожа на вледенената жена, той изкрещя, ударен от бликналия от нея заряд. Карла завъртя небрежно ръка и го отхвърли настрани, сякаш беше ненужна вещ. Ендрю се преметна, свлече се на леда и остана да лежи неподвижно.

На Рлинда й бе достатъчен един поглед, за да установи, че е мъртъв — изгорен или поразен от електрически заряд.

Съживилата се жена спря и завъртя глава. Очите й бяха черни, бездънни, кухи дълбини. Около нея продължаваше да се вдига пара — образуваше мъглява завеса. Карла едва сега осъзна какво е направила, вдигна ръка и погледна учудено пръстите си. После сведе очи към тялото на убития Ендрю. На устните й затрептя доволна усмивка.