Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (73)

71.
Нира

Добро бе твърде голяма и необятна планета, за да може една жена да я прекоси пешком.

Много отдавна, в много по-радостни дни, когато дойде от Терок на Илдира, Нира бе впечатлена и странно потисната от променените звездни конфигурации в небето, от непознатите съзвездия. Като дете в световната гора никога не се бе замисляла за огромните разстояния между световете в космоса, да не говорим да ги прекоси. Светлинни години, парсеци, астрономически единици. Спомняше си как бе надзъртала уплашено от илюминаторите на „Ненаситно любопитство“, как галактиката й се бе сторила океан, изпълнен с незаселени светове. Но сега, след като бе прекарала почти месец в скитосвания из тези непознати земи, Нира започна да приема разстоянията по съвсем различен начин. В това нямаше нищо лошо. Зареяла поглед из безкрайната равнина, тя бе оставила на ума си да пътува сред звездите и спомените й.

По време на затворничеството си непрестанно бе страдала от задушливото усещане за клаустрофобия, неспособна да общува с Джора’х, отделена от собствената си дъщеря. Тук, на открито, мислите й сякаш бяха намерили възможност да дишат и да процъфтяват.

Все още се чувстваше отрязана от световните дървета, глуха за телевръзката, сляпа за възможността да общува с дъщеря си. Но дори глуха и сляпа тя пак беше в състояние да преживява. След всичко, което бе понесла, отказваше да се предаде точно сега. И продължаваше да се надява.

Изгуби два дни да пресече верига ниски хълмове. В една просторна долина се натъкна на най-гъстата гора, която бе срещала на Добро. Дърветата се издигаха по-високо от нея и горните им клони се бяха сплели като пръсти. Миризмата на влажни листа и на мокра кора я накара да си поеме радостно дъх, пробуди спомените й. От години не бе изпитвала такъв покой.

Блазнеше я мисълта да остане тук, да си направи колиба и да доживее дните си. Знаеше, че шансовете й да открие цивилизация са нищожни, а и да откриеше нещо, най-вероятно щяха да са разплодителните лагери и омразният Удру’х. Защо да не се засели тук?

Обаче знаеше защо няма да го направи — защото искаше да намери дъщеря си и да се върне в любимата си световна гора.

Остана да си отдъхне един ден, подпряна на един дънер. Говореше на глас, разказа историята си, но за разлика от световните дървета, тези тук не записаха думите й, за да останат в един по-могъщ ум. Може би не я разбираха — или пък не знаеха как дай отговорят. Или просто не умееха да слушат.

А тя не биваше да си позволи да забрави онова, което й се бе случило, независимо от неприязънта, с която бяха свързани повечето спомени. Трябваше да помни всичко, ако не за друго, то заради дъщеря си…

След седмица се натъкна на терен, който изглеждаше, сякаш някога е бил обработван. Откри обрасла пътека и основите на стари порутени сгради. Приличаше на изоставено призрачно градче, заобиколено от занемарени ниви.

Спря в средата на нещо, което определи като площад, и заслуша тихия шепот на вятъра и шушненето на храсталаците и тревите — сякаш й говореха призраците на онези, които някога бяха живели тук.

Провикна се, но гърлото й се бе свило и от устата й излетя дрезгав крясък. Никакъв отговор. Нито един боящ се от самотата илдириец не би останал тук.

Разрушеното селище бе мъртво от много време. Не откри нищо, което да й е от полза. Вероятно бяха изминали векове от времето, когато Добро е била процъфтяваща колония, поддържаща останалите в съседство.

Нира плъзна длан по покритата с мъх стена на една от малкото сравнително запазени постройки и за миг й се стори, че долавя забравените мечти, които някога са я обитавали. Но нямаше нищо повече, нито за нея, нито за никоя зелена жрица.

Отново пое на път, надалеч от призрачния град.