Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (134)

132.
Магът-император Джора’х

Хилядите вражески бойни кораби висяха в небето като звезди от Хоризонтния куп. Джора’х си даваше сметка, че трябва да се изправи срещу тях сам.

Тъй като все още не бяха атакували, той предполагаше, че Осира’х е открила начин да комуникира с тях. Че е успяла да разкрие ума и душата си на хидрогите. Беше ги довела тук, точно както се бяха надявали предишните магове-императори. Сега всичко зависеше от него.

Изведнъж се сети, че сред присъстващите има и чужденци. Съливан Голд, неговият зелен жрец, всички небесни миньори на Ханзата, дори човешкият книжник Антон Коликос. Даваше си сметка, че това, на което ще станат свидетели, не бива да достига до Ханзата — колкото и да бе ужасна тази мисъл. Никой не трябваше да знае, че хидрогите са пристигнали в Илдирийската империя.

Спря и заговори тихо на Язра’х:

— Телохранителите да отведат човешките гости. Не бива да им позволяваме да се върнат в Ханзата. И без това вече видяха прекалено много.

— Разбрано, господарю. — Язра’х незабавно даде нужните заповеди.

„С всеки ден все повече заприличвам на баща ми и ставам същия интригант“ — помисли си Джора’х.

Отпрати телохранителите и се качи до платформата на най-високата кула на Призматичния палат. Никой, нито дори целият Слънчев флот, не би могъл сега да го защити от чуждоземците от дълбините на газовите планети. Джора’х се изправи така, че хидрогите да го виждат. Лекият ветрец развяваше туниката му. Той зачака, завладян от усещането, че е пионка в ръцете на неизбежната съдба.

Из целия град илдирийците ужасено се взираха в небето. След бунта на Хирилка водачът им бе заплел отново мрежата на тизма и ги бе накарал да се почувстват частица от възстановеното цяло. Сега, с помощта на тизм-връзката, той се опитваше да внуши спокойствие на поданиците си.

Джора’х стоеше пред армадата хидрогски кораби. Една малка прозрачна сфера се отдели от близкото бойно кълбо. Той усещаше в тизма близостта на Осира’х — тя се приближаваше към него.

Прозрачният мехур увисна пред платформата и Джора’х видя вътре дъщеря си. Изглеждаше напрегната и изтощена, но бе невредима. Изражението й бе прекалено сериозно за толкова малко момиче.

Джора’х си пое дъх, за да се успокои. Странно променената Осира’х пристъпи към предната стена на малката сфера.

— Хидрогите се съгласиха да разговарят с теб — каза тя. Всяка дума звучеше като смъртна присъда. — Може би ще се съгласят и да станете съюзници, но имат условия. Ако не ги приемеш, татко, никой от нас няма да оцелее.

Джора’х жадуваше да прегърне дъщеря си, но не смееше да помръдне.

— И какво искат в замяна на мира с Илдирийската империя?

Докато предаваше отговора, Осира’х не смееше да го погледне в очите.

— Помощта ни, за да унищожат човеците.