Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (15)

13.
Орли Ковиц

Отчаяна и объркана, Орли се скиташе из обгорените останки на колонията Корибус. Беше съвсем сама сред нашепващия вятър, който излезе веднага щом се спусна тъмнината. Вятърът се плъзгаше покрай стените на тясната клисура, пораждаше страховити звуци, носеше миризмата на дим и изгоряла плът, а заедно с това стонове, които звучаха като писъци на духове.

Орли бе напълно и безнадеждно сама — единственият оцелял на цялата планета. Всички, които познаваше, бяха мъртви, събратята й колонисти, децата на нейната възраст, дори баща й.

Доскоро средище на мечти и възможности, сега колонията бе димящо пепелище, разтопени отломки, около място, което трябваше да олицетворява надеждата за по-добър живот. Дори древните кликиски руини бяха напълно унищожени. Орли нямаше къде да отиде. На всичко отгоре непрестанно я измъчваха картини от това, което бе преживяла.

Сутринта беше излязла да изследва няколко пещери в една изолирана клисура в другия край на каньона. От една височина бе спряла да се полюбува на човешкото селище, построено на този безлюден свят — част от новата транспортална инициатива за разселване на Ханзата.

А после без предупреждение смъртоносните кораби на Земните въоръжени сили се спуснаха от небето и използваха най-мощните оръжия на Ханзата, за да разрушат постройките и да избият колонистите. И когато се приземиха, за да огледат нанесените щети, отвътре излязоха черни кликиски роботи, придружени от бойни компита. Безжалостните роботи претърсиха методично района, издириха неколцината оцелели, повечето от тях ранени, и ги избиха един по един.

Твърде далече, за да може да помогне, изплашена за живота си, Орли можеше само да гледа безпомощно. Част от нея жадуваше да слезе долу и да се бие с нападателите, или поне да им закрещи — но тя бе достатъчно разумна и си даваше сметка, че това ще е чисто самоубийство. Остана горе, в планината, сгушена и трепереща, докато злите машини не се натовариха на корабите на ЗВС и не отлетяха. И сега тя беше съвсем сама.

Дали наистина беше сама? Знаеше, че планетата е съвсем безлюдна — с изключение на малката колония. Групата им бе първата, пристигнала през транспорталната врата и установила се на Корибус. Макар че още не беше проверила, Орли предполагаше, че роботите са унищожили и портала и с това бяха блокирали всички възможни връзки с останалата част на човешката цивилизация. Никой нямаше да дойде, за да я спаси. Никой отвън нямаше как да узнае за атаката.

През първата нощ откри стърчащия ъгъл на фиброзна циментова стена, издигната преди хилядолетия от насекомоподобната кликиска раса. Макар и почерняла и разронена, тя представляваше поне някакво убежище и Орли се сгуши вътре. Почти през цялата нощ трепери неудържимо. Страхът изопваше до краен предел нервите й и не й позволяваше да заспи. Често чуваше ужасни пукащи звуци — шум от догарящи пожарища и рушащи се постройки. Нищо живо не помръдваше в околността.

Плака дълго, макар да знаеше, че няма кой да я чуе, и накрая съвсем пресипна и изгуби глас. Не беше прекалено емоционална личност, но ужасно й липсваше баща й — и приятелите й също. Ян Ковиц умееше да измисля решения на всички проблеми, макар че понякога самият той създаваше проблеми. Мнозина го харесваха, но малко от тях разчитаха на него.

Ако сега беше тук и я прегърнеше, тя със сигурност щеше да заспи. И той щеше да знае какво трябва да се направи.

Тази мисъл я накара да въздъхне и устните й се разтвориха в измъчена усмивка. Всъщност, кой знае, може би Ян също като нея щеше да се чувства отчаян и изоставен. Но това сега нямаше никакво значение. Орли искаше да е до нея — нищо повече.

„Ако желанията бяха коне, момиче — често казваше баща й, цитираше една стара поговорка, — всички щяхме да ги яздим“.

В най-тъмната част на нощта, все още съвсем будна, Орли чу шум, който наподобяваше шепнещи гласове, идещи от руините на отдавна изоставения кликиски град. Скочи, изтича навън и се препъна в някакви камъни.

— Ехей? — опита да извика, но вместо това излезе само хрип. От прекалено много плач и погълнат дим гласът й бе съвсем прегракнал/Опита отново и този път беше малко по-добре. — Кой е? Обадете се?

Затича отново, този път внимаваше за препятствия, право към руините. Изпод краката й хвърчаха камъчета.

Внезапно я обзе съмнение. Ами ако не бе чула гласа на друг оцелял? Ако някои от зловещите роботи бяха останали тук? Смъртоносните машини бяха ефикасни убийци — бяха й го демонстрирали съвсем недвусмислено. Някой от тях можеше да се спотайва наблизо, в случай че се появят оцелели като Орли. И щеше да я убие.

Сърцето й запърха изплашено. Тя спря съвсем неподвижно в мрака — чакаше и чакаше, изплашена дори да си поеме дъх, да издаде какъвто и да било звук. Защо бе извикала? Глупаво момиче. Трябваше да е по-предпазлива. Ако продължаваше да се държи така, със сигурност нямаше да оцелее дълго.

Опита се да преглътне, но имаше чувството, че някой е натъпкал в гърлото й парцал. Преброи наум до сто, ала откъм руините не долетя никакъв звук. И после, когато почти се бе отказала, се чу нещо като стържене.

Реши, че някоя постройка се досрутва. Нищо не се показа от мрака — във всеки случай нямаше и следа от бързите и безпощадни бойни компита. Ако нещо въобще можеше да помръдва през нощта, навярно бяха някакви дребни гризачи.

А може би гладни хищници?

Върна се в скривалището си, взе един доста тежичък камък и реши, че ще свърши работа за защита. После втренчи очи в мрака и зачака да изгрее слънцето…

На сутринта очите й бяха зачервени, а цялото тяло я болеше. Тя се надигна схванато и тръгна към останките на разрушената колония. Първо се приближи към мястото, където се бе издигала ретранслационната кула и където бе работил баща й. Често бе седяла до него, докато той чакаше да получи съобщения, следеше движението на корабите на Ханзата, проверяваше списъците с налични припаси и съставяше списъци с най-важните товари.

Мъчеше се да поддържа пламъчето на тлеещата в душата й надежда, макар че след огромните разрушителни експлозии надежда нямаше. Точно както предполагаше, предавателят на баща й бе напълно унищожен. Имаше съвсем малко останки, главно метални късове и полимерни парчета. Добре поне, че не откри никакви следи от баща си — ако въобще бе седял тук по време на атаката.

Температурата на оръжейните импулси бе превърнала почвата в стъкло. Напомняше й малко за захарната глазура върху любимия й крем карамел.

Изкатери се на една димяща купчина и стигна до стената, зад която трябваше да се намира кликиският портал. Както и предполагаше, чуждоземната машина бе превърната в отломки. Съвсем преднамерено. Никога нямаше да успее да се измъкне от Корибус.

Всеки път, когато се натъкнеше на някое разочарование, губеше частица от надеждата си.

Накрая се приближи към постройката, където се бяха настанили двамата с баща й. Опустошението на колонията бе толкова пълно, че можеше да определи мястото само по някои ориентири, по останките от основите или като проследи затрупаните пътища. На самото място имаше опушено скеле и натрошени тухли. Откри сред останките парцаливи дрехи, две тенджери и — по милостта на съдбата — шест пакета храна. Разкъса един и лакомо залапа ароматните протеини. Не си бе давала сметка колко е гладна.

До една паднала стена намери два плика с консервирани гъби, от онези, които с баща й бяха отглеждали на Дремен. Още един от многобройните планове на Ян Ковиц за бързо забогатяване. Гъбите растяха неудържимо, но понеже никой от колонистите не пожела да ги яде — имаха вкус на гума, — Ян и Орли бяха принудени да изоставят фермата и да сграбчат спасителното въже на Ханзата за колонизиране на други планети. Отпърво онзи студен, влажен и потискащ свят никак ней хареса… но това поне бе възможност за баща й да разгърне способностите си.

Орли притисна пликовете към себе си и усети как гъбите вътре се смачкват. Стомахът й се разбунтува и тя стисна зъби и запреглъща, дишаше през носа, за да прогони внезапно изникналото гадене. Точно сега, когато хранителните й запаси бяха така ограничени, повръщането беше излишен лукс. Трябваше да задържи на всяка цена храната в стомаха си, ако искаше да оцелее. А бе твърдо решена да оцелее.

Прибра пликовете за по-късно, надигна се и се огледа. Не се беше сещала за дребничкия козинест гризар, миниатюрното космато същество, което държеше за домашен любимец, докато не откри разбитата клетка под една рухнала греда.

Това вече беше прекалено. Орли отново си позволи няколко безкрайни минути на неутешими ридания — не само за гризарчето, но и за баща си, за всички колонисти, за цялото опустошено селище. Постепенно прибави към тях изгубения дом, самотата и предстоящите трудности. Изведнъж хлипанията й секнаха. Нямаше кой да чуе мъката й, нито да се погрижи за нея. Така че тя реши да прерови останките за всички предмети, които биха могли да са й от полза.

Започна от разрушената им къща. Докато ровеше там, неочаквано се натъкна на музикалния си синтезатор. Колкото и да бе странно, инструментът все още работеше и в акумулатора имаше достатъчно заряд за една, дори за две седмици.

Почти през целия следващ ден преравя методично къща след къща, събираше всякакви неща — комплект за оказване на първа помощ, малка купа, още хранителни пакети, късове метализиран плат, жици — човек не знае кое от тези неща може да му потрябва. Привечер успя да пусне една от автоматичните водни помпи и жадно загълта първите струйки вода. Зачуди се дали да не се върне сред хълмовете, където се бе крила от роботите-убийци, но те бяха твърде далече, а тя не искаше да е изолирана, макар че почти не се надяваше някой дай се притече на помощ.

Направи си бивак близо до разрушената им къща и остана там да чака — ден след ден. Вечер обикновено включваше синтезатора и изтръгваше от клавишите му тъжни тонове, които се издигаха към небето като печалните крясъци на самотна птица.

По-малко от седмица, след като Орли престана да отброява времето — първите няколко дена все още й се губеха в мъгла, — откъм тревистите равнини изникна фигура.

В сумрака наподобяващият плашило силует крачеше из високите треви без никакви опасения от съществата, които обитаваха планетата. Спря и вдигна ръка, сякаш за да засенчи очи, но изглежда, не я видя. Приближи се. Стискаше дълга тояга — приличаше на жезъл на магьосник.

Орли се притаи сред руините, уверена, че човекът е убиец, свързан по някакъв начин с роботите. Но от друга страна, ако се съдеше по походката и силуета му, непознатият несъмнено беше човек. Още един корабокрушенец на тази планета, превърната в гробница?

Или роботите-убийци разполагаха с помощници хора? Тя потрепери и се сниши зад стената, твърдо уверена, че никой, освен нея не е оцелял след атаката. А може би човекът бе забелязал светлината от огъня й, бе чул музиката или я бе видял? И сега идваше да я убие, както бяха направили с всички останали.

От друга страна, изглеждаше стар. Въпреки това тя стисна дългото желязо, което бе използвала при разравянето на останките. Беше достатъчно тежко и й придаваше увереност. И като се мъчеше да изглежда заплашително, доколкото това бе възможно за изплашено и отчаяно четиринайсетгодишно момиче, излезе от скривалището си и тръгна право срещу непознатия.

И тогава го позна — бе старият отшелник Хъф Стайнман, който се бе сприятелил с нея и баща й на Рейндик Ко, преди групата колонисти да бъде прехвърлена тук. Още щом пристигнаха в новата колония, той се бе отправил към пустошта — не искаше да се смесва с тълпата. Разбира се! Навярно бе оцелял в своя далечен бивак сред прерията.

Още преди да помисли какво прави, Орли започна да вика и да маха и се втурна към отшелника. Гласът й приличаше на птичи крясък:

— Господин Стайнман! Господин Стайнман!

Той спря, изумен от изгледа на разрушеното селище и изплашен от призрака, който се носеше към него. Опря тоягата в земята и зачака Орли да се приближи към него. Тя се хвърли в обятията му с такава сила, че едва не го събори на земята.

— Видях дим и големи кораби — каза той и я побутна да стои на ръка разстояние. — Какво стана, дете?

— Оглеждах пещерите горе в клисурата, когато дойдоха корабите на Земните въоръжени сили. И разрушиха цялата колония — сградите, хората…

— Земните въоръжени сили? Да не си се побъркала?

— Кацнаха и отвътре излязоха компита и кликиски роботи. Убиха всички. — Гласът й затрепери. — Всички! Нищо не остана…

Стайнман оглеждаше входа на каньона, в който някога бе имало цветуща кликиска метрополия, а доста по-късно бе създадена новата колония на Ханзата.

— Май трябва да останеш с мен, хлапе. Не обичам компанията, но с теб ще се разберем. Пък и виждам, че имаш нужда от помощ.

Орли нямаше какво да възрази. Взеха припасите, които бе събрала в руините, и се отправиха към равнините на Корибус.