Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (54)

52.
Антон Коликос

Беше им студено. Обгръщаше ги мрак. И бяха съвсем сами.

Макар че също бе изплашен, Антон бе единственият, който поддържаше духа и движението на групата оцелели илдирийци. Единственият, който им вдъхваше сили.

Антон бе обикновен учен, тих и кротък, и никога не си се бе представял в ролята на герой или водач, какъвто вероятно щяха да го представят някои бъдещи историци — красив, безстрашен, мускулест. Беше изучавал митовете и легендите и имаше представа за склонността на разказвачите към преувеличаване и разкрасяване на историята. Не се и съмняваше, че настоящото им премеждие — безнадеждно пътешествие през един тъмен свят, преследвани от неизвестни саботьори — е от онзи тип разкази, които лесно биха влезли в някоя бъдеща версия на Сагата за седемте слънца.

Странна прищявка на съдбата — Антон обаче не сподели това с никого, дори с Вао’сх. В края на краищата той бе дошъл тук, за да изучава епоса, а не да се превърне в част от него. Беше си представял, че ще седи в някой топъл и уютен кабинет и ще чете за приключенията на други — истински и въображаеми. Не си бе и помислял, че може да стане главно действащо лице. Учен, станал ключова част от експеримента…

Да можеха само да го видят сега родителите му. Маргарет и Луис Коликос бяха изчезнали преди години на едни археологически разкопки. Бяха открили трупа на баща му в пустите руини на Рейндик Ко — бе убит заедно с група зелени жреци. От майка му нямаше и следа.

Ако Антон и групата му не успееха да се доберат до Марата Секда, те също щяха да „изчезнат“. Той преглътна мъчително, питаше се дали последните дни и мигове на майка му не са били също толкова ужасяващи. Кой би могъл да знае?

Изведнъж си спомни най-важния урок от разказваческото изкуство: нито една история, независимо от ползата й, не може да бъде предадена, ако поне един от участниците в нея не оцелее. Той трябваше да се измъкне на всяка цена. И да спаси колкото се може повече илдирийци.

Зловещата кончина на Сил’к и Мхас’к бе лишила останалите и от последната надежда. Крачеха отчаяно в тъмнината, спъваха се в стърчащите камъни. Губернаторът Ави’х не спираше да говори за страховете си и за шана рей, които щели да ги нападнат от мрака.

Накрая Вао’сх каза малко троснато:

— На Марата няма шана рей. Няма никакви чудовища в мрака.

Но още докато го казваше, другите си спомниха за ужасните растения, които бяха разкъсали двамата им другари. Наоколо имаше доста подобни горички.

— Не е нужно шана рей да ни унищожават — промърмори Вао’сх на Антон. — Ще го направят собствените ни страхове.

Без достатъчна бройка, за да оформят отломъчна колония, илдирийците бяха объркани. Скоро щяха да ги налегнат сковаващи страхове и Антон щеше да е единственият в състояние да продължи. Нямаше да има никакъв начин да им въздейства.

— Какво е това? — възкликна Ави’х и посочи.

Помощникът му вдигна светителя си. Широк конус светлина очерта една черна сянка, която подскачаше от скала на скала. Беше с масивна конструкция, движенията й бяха като на едър хищник.

Съществото се вмъкна в най-близката горичка исполински анемонии и започна да разкъсва стеблата и да гризе бронираните клони. Те се съпротивляваха, но пантероподобната сянка явно знаеше как да се справя с тях — сграбчваше ги с яките си лапи и ги изтръгваше с корен. След това ги разчупваше и поглъщаше меката им сърцевина, сякаш изсмукваше костен мозък.

Щом светлината от прожектора на Бхали’в попадна върху чудовището, то сякаш замръзна. А после извърна глава и очите му засияха като диаманти.

— Какво е това? — провикна се Ави’х. — Това трябва да е шана рей!

Чудовището внезапно скочи към тях.

— Бягайте! — извика Антон.

Губернаторът сграбчи Бхали’в.

— Не позволявай да ме убият!

— Привлича го светлината — викна инженер Нур’оф. — Изключи светителя!

Но изплашеният чиновник продължаваше да стиска сияещия фенер, сякаш търсеше в него спасение. Ави’х блъсна помощника си към сянката и с ужасени писъци хукна след останалите. Бхали’в изкрещя от ужас, но викът му секна в мига, когато хищникът го повали на земята и го разкъса, както бе правил с бронираните анемонии.

Тичаха между камънаците, като от време на време осветяваха за кратко пътя си. Антон зърна още една черна сянка в близката горичка ч’канх и извика:

— Не спирайте!

Вторият хищник вероятно бе доловил телесната им температура, а те нямаха оръжия, за да се защитят.

Антон хвърли поглед през рамо и с неприятно за самия него облекчение видя, че вторият хищник се е присъединил към първия над все още топлото тяло на Бхали’в.

Губернаторът рухна изтощен и Антон обяви почивка. Вече бяха далече от хищниците. Всички насядаха задъхани. Антон единствен остана прав, макар краката му да трепереха.

— Мракът ще ни погълне! — проплака Ави’х. — Трябваше да откажа, когато магът-император ми заповяда да дойда на Марата. Но как да откажеш на заповед? Ако бях останал на Илдира, сега щях да се къпя в сиянието на седемте слънца. Щях да съм на светло, в безопасност…

— И ние също — присъедини се Нур’оф. — Никой от нас нямаше да е в това положение.

— Работи, докато не свършиш каквото ти е възложено — обади се копачът Вик’к. — Никога не се отказвай.

Антон си пое дъх и погледна към хоризонта. И внезапно изпита облекчение. Продължи да гледа, докато не се увери, че не греши, после каза високо:

— Погледнете нататък. Забелязвате ли съвсем слабо сияние? Наближаваме дневната страна. Ако тръгнем натам, светлината постепенно ще се усилва и скоро ще сме в безопасност.

Вао’сх бе първият, който го подкрепи.

— Да, виждам слаба светлина. Слънцето е нататък. Сиянието все още е слабо, но няма никакво съмнение.

Нур’оф се изправи.

— Стига сме се мотали тогава. Само надеждата ще ни държи оттук нататък. Да вървим. — И тръгна през камънаците към едва забележимото сияние.

Чакаше ги още много път.