Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (83)

81.
Орли Ковиц

След три дни отдих в базата на ЗВС Орли усещаше, че й писва. Адмирал Стромо трябваше да се върне днес с анализа на атаката срещу Корибус — не че там се очакваха някакви изненади.

Генерал Ланиан беше приключил с нея и Хъф Стайнман и очевидно двамата щяха да бъдат изпратени на Земята. Въпреки упоритите издирвания в мрежата никой не бе успял да открие майка й. Орли не знаеше какво я чака, но смяташе, че все ще измисли нещо. Винаги успяваше да се справи.

През седмиците след разрушаването на колонията скърбеше за баща си, но в момента се чувстваше някак празна и замаяна. Щеше дай отнеме много време да свикне с всичко, което й се бе случило. Често свиреше на синтезатора си, опитваше се да заглуши болката си с музика.

Войниците най-сетне я отведоха при совалката. Там я чакаше Стайнман, небръснат и чорлав, въпреки че бе имал възможност да се приведе в ред, както и да си смени дрехите. Орли подозираше, че е от онзи тип хора, които винаги изглеждат занемарени — независимо от обстоятелствата.

Щом я видя, лицето му светна.

— Здрасти, хлапе. Май са решили да ни смесят с хората от Крена и да ни пратят на някой друг кликиски свят.

— Татко често казваше, че няма по-хубаво нещо от новата възможност за старт.

— Само че няма много хубави планети като Корибус. — Стайнман поклати глава. — Дано новата си я бива.

Орли седна до него и се облегна на стената.

— И да не стане така, че да я гръмнат малко след като пристигнем. — Подпря брадичка на коленете си и въздъхна.

— Дръж се, хлапе. Отдавна свикнах да скачам от едно място на друго. И гледай все да си усмихната. Казват, че така късметът все ще е на твоя страна. — Той замълча за миг, после продължи да бърбори: — След всички опити да си живея сам, ето, че пак съм сред хората.

— А какво ще кажеш за капитан Робъртс? Той се опита да ни помогне, а виж как загази. — Орли погледна към транспортния кораб, който трябваше да ги откара на Земята. — Кога отпътуваме?

— Военните решават — сви рамене Стайнман. — Потегляме, когато ни наредят, през останалото време седим и чакаме.

— Исках да се сбогувам с капитан Робъртс. — Тя стана, отиде до един от войниците и му каза, че иска да се срещне с БиБоб.

— Той е в ареста, госпожице. Никой не може да го посещава. След няколко часа ще го изправят пред военен трибунал.

— Само за минутка! Сигурна съм, че генерал Ланиан ще направи изключение. — Орли продължи да настоява и накрая войникът се предаде и я препрати при началника си.

— Разполагаш само с десет минути — заяви навъсеният офицер.

— Зная. Совалката трябва да излети скоро.

Намръщеният капитан Робъртс седеше на койката, а една едра жена — Орли позна Рлинда Кет, която бе летяла на „Настойчиво любопитство“ и ги бе откарала с баща й от Дремен — обикаляше нервно около него.

— Разбира се, че те помня, госпожице — отвърна тя на поздрава на Орли и се засмя. — Но като гледам какво се случи, съжалявам, че тогава не ви откарах на Рейндик Ко. Щяхте да сте по-добре.

Орли погледна Робъртс и каза:

— Съжалявам, че се забъркахте в това заради мен, капитане.

— Това няма нищо общо с теб, госпожичке. — Гласът му беше уморен и прегракнал. — И без теб щях да постъпя по същия начин. Очаквах обаче поне малка благодарност от тях.

— Мога ли да помогна с нещо? Да свидетелствам, че сте добър човек?

— Че е добър, няма съмнение — потвърди Рлинда. — Но военният трибунал не играе по тези правила. Единственото, което ги интересува, е да го осъдят за назидание на другите.

— Чувствам се като перо, попаднало в струята на космически двигател — оплака се Робъртс. — Защо не изчакат адмирал Стромо да се върне с доклада си? Дано тогава в главите им светне, че ситуацията е извънредна.

— Наистина съжалявам — повтори Орли.

— Не се тревожи. — Рлинда я потупа по рамото. — Всичко ще се оправи.

— Не я лъжи, Рлинда. И без това е преживяла много, горката.

Докато извеждаше Орли навън, Рлинда се мъчеше да задържи усмивката на лицето си.

— БиБоб, време й е да се качва на совалката. Ние с теб пък имаме да обсъдим още много неща.