Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (60)

58.
Орли Ковиц

Орли настояваше да й кажат какво е станало с капитан Робъртс, но всички я убеждаваха, че няма никакъв повод за притеснение.

Дадоха й нови дрехи, нахраниха я, после я отведоха в малка топла уютна каюта и я оставиха да си отдъхне няколко часа — въпреки че самотата бе допълнителна възможност за лошите спомени да си проправят път в съзнанието й. Докато лежеше по гръб, втренчила очи в тавана, тя очакваше да я повикат при генерала, който сигурно вече преглеждаше записите.

Сега, когато беше в безопасност, страховете й се пробудиха. Какво я очакваше оттук нататък? Баща й, единственият й близък човек във вселената, бе мъртъв. Майка й я бе напуснала много отдавна — Орли се чудеше дали служителите не биха могли дай помогнат да я открие. С други думи, сега си беше кръгло сираче, макар че на четиринайсет вече бе свикнала да е напълно самостоятелна.

Една жена почука на вратата на каютата й.

— Генералът е готов да ви разпита… госпожице. — За миг се поколеба: изглежда, не знаеше как да се обръща към нея.

Орли се надигна от койката.

— Трябва ли да нося нещо? Или да се подготвя?

— Достатъчно е да разкажете всичко така, както е станало. Генералът иска да научи всички подробности.

Орли я последва по коридора. Миришеше на прах, на полимерна изолация и на миялни препарати. Орли не знаеше какво да попита, а жената, изглежда, не бе склонна да завързва разговор.

Сърцето й се свиваше. Боеше се, че ще й се скарат, макар че нямаше никаква вина, задето бе оцеляла. Военните може би щяха да я пратят да живее при настойници.

В кабинета беше топло и задушно, генералът седеше срещу вратата. Беше импозантен широкоплещест мъж с късо подстригана черна коса и квадратна брадичка. Носеше сив комбинезон, на който бе изписано името и чинът му.

Трима негови помощници се бяха разположили около масата. Всички вдигнаха глави, когато Орли влезе. Разполагаха със записващи устройства, камери и инфобележници за записки и анализи. Тя се поколеба, после пристъпи към масата.

— Мога ли да седна, сър?

— Да, разбира се, госпожице Ковиц. Надявам се, че са се погрижили добре за вас.

— Ами… да, сър. Какво стана с капитан Робъртс?

— Това не е ваша грижа сега. Прегледах записите от колонията и освен това току-що приключихме продължителния разговор с господин Стайнман, който потвърди информацията от капитан Робъртс. Няма съмнение, че на колонията се е случило някакво нещастие. Въпросът е какво по-точно. — Той се наведе напред и разплете пръсти. Помощниците си водеха бележки, но генералът се преструваше, че не са тук.

Орли разказа всичко, което бе видяла, кошмарните си събития, на които бе станала свидетел от скалите. Описа експлозиите, паникьосаните колонисти, безпощадния огън от корабите, взривовете на оръдията. Разрушаването на сградите, изпепеляването на кликиския портал, хората, които бягат и крещят… рухналата кула на баща й сред пламъците.

Генералът я гледаше като дете, което му разказва сънищата си. Тя забеляза недоверието му и за миг изпита омраза към него.

Но не се поддаде на гнева. В гласа й се доловиха ледени нотки.

— Това бяха кораби на Земните сили, сър. Видях гербовете на корпусите им. Пет големи плоски кораба и един огромен. Пет манти и един дреднаут. Долитаха отново и отново. — Тя преглътна и си пое мъчително дъх. — Не спираха да стрелят. Никой нямаше възможност да се предаде. Дойдоха, за да ни изтребят до крак — и го направиха.

Тримата помощници продължаваха да записват прилежно всичко. Бяха се намръщили.

— Зная, че си била объркана и изплашена, госпожице — заговори Ланиан. — Мога обаче смело да те уверя, че кораби на Земните въоръжени сили не биха направили нищо подобно. Твоят приятел Стайнман не е видял нищо от това, което ни разказа ти.

— Господин Стайнман е бил на километри в прерията. Но аз ги видях с очите си, генерале. Наблюдавах ги, след като се приземиха, за да довършат започнатото. Съвсем целенасочено се заеха с кликиския портал.

Един от помощниците вдигна ръка, сякаш беше в училище.

— Генерале, не би трябвало да е сложно да проверим дали порталът още функционира. Можем да изпратим човек на познатите координати.

Ланиан прехапа устни.

— Ще отнеме доста време за обратния път, а не разполагаме със зелени жреци. Бихме могли обаче да пратим кораб до Корибус.

— Сър, не забравяйте, че хидрогите току-що са унищожили Релекер — посочи вторият помощник. — Има сходни черти.

— Не бяха хидрогите — настоя Орли. — Бяха кликиски роботи и бойни компита. Избиха всички.

— На борда на нашите кораби няма никакви кликиски роботи — тросна се генерал Ланиан. — Нещо бъркаш. — Тя го погледна ядосано и изпита мимолетно задоволство, когато генералът трепна. — Добре — склони с въздишка, — ще наредя да проверят и уверявам те, ще научиш първа, ако се окаже, че има липсващи кораби. Пет манти и един дреднаут не са нещо, което може да се пропусне.

Тримата помощници продължаваха да записват в бележниците си. После я накараха да повтори разказа, сякаш за да проверят дали си спомня всичко точно, или ги лъже.

Но Корибус наистина беше унищожен. Как можеха да се съмняват?

Откъм коридора се чуха забързани стъпки и в стаята влезе друг военен. Беше възпълен, със сиво-сини очи. Носеше мундир с множество медали и отличия, сякаш държеше да се похвали с тях пред всички в лунната база.

— Адмирал Стромо, очаквахме ви още вчера — рече с напевен глас генералът.

— Имах доста работа, генерале, важни неща, които ме забавиха. Но се справихме отлично. — Той погледна Орли: очевидно беше изненадан да види в базата малко момиче. — Зная, че за войниците е хубаво да се показвам от време на време пред строя, но, генерале, ако трябва да съм откровен, предпочитам да съм тук и да върша истинска работа като офицер за свръзка.

Ланиан поклати глава и се надигна.

— За съжаление няма да видите още дълго бюрото си, адмирале. Имаме проблем от особена важност и наредих да приготвят мантата ви за полет.

Стромо се покашля, сякаш се опитваше да изтръгне някакви възражения от гърлото си, но не успя.

— Изпращам ви незабавно на Корибус. Искам да проверите разказа на това момиче.