Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (133)

131.
Съливан Голд

След връщането на спасените илдирийски миньори у дома Съливан Голд се чувстваше герой. Не беше планирал да се случи точно това, просто бе сметнал, че е редно да спаси илдирийците. Лидия щеше да се гордее с него.

Не бе от онзи тип хора, които се вълнуват от пътешествия. Никога не бе мечтал, че ще го носят на ръце в кристалния метрополис на Миджистра. Непрестанно ги обсипваха с поздравления и благодарности, задето бяха рискували живота си, за да помогнат на илдирийските работници. Съливан дори не се надяваше, че ще е обект на подобно топло посрещане, когато се изправи лице в лице с председателя на Ханзата.

Колкер обаче бе неутешим. Тук, на Илдира, зеленият жрец беше напълно откъснат от телевръзката, сляп и безпомощен. Съливан се опита да го утеши.

— Не мисля, че илдирийците имат световни дървета, но със сигурност скоро ще ни пратят у дома. Може би ще са така добри да те оставят на Терок. Потърпи още малко и всичко ще се оправи.

Колкер въздъхна, сякаш мъката го притискаше физически.

— Трудно е да издържа дори час. Такъв ли е животът за всички вас? Откъснати от света. Говорите на висок глас, имитирате връзки помежду си…

Съливан го потупа по рамото.

— Това е всичко, с което разполагаме, но въпреки това сме успели да създадем цивилизация. Която е просъществувала хиляди години.

Колкер го погледна унесено.

— Но помисли си само за всички безсмислени конфликти, предизвикани от неразбирателство. Ако имахте директна връзка, щяхте да се отървете от тях.

— Може би си прав. — Съливан потупа с пръст долната си устна. — Запомни обаче — всеки път, когато имаш нужда да общуваш с някого, можеш да дойдеш да си поговориш с мен.

Един от придворните на Призматичния палат ги откри на обляна от слънчева светлина тераса. Носеше пъстроцветна туника, която приличаше на театрален костюм.

— Магът-император очаква да ви види в залата за приеми.

Съливан се ухили на зеления жрец.

— Ето нещо, което и аз очаквам от доста време. — И закрачи енергично по коридора.

Магът-император ги очакваше настанен върху какавидения си трон в средата на залата. Около него се бяха подредили илдирийски велможи.

— Съливан Голд, управител на човешкия облачен комбайн на Кронха 3 — обяви придворният. — И зеленият жрец Колкер.

Магът-император им кимна да пристъпят напред. Въпреки че лицето му беше набраздено от бръчки, Джора’х изглеждаше силен и здрав, в контраст с изображенията на баща му, които Съливан бе виждал.

— Ние сме ви дълбоко задължени, Съливан Голд. Вие спасихте живота на мнозина наши поданици от хидрогите. Благодарим ви за тази услуга към Илдирийската империя.

— Радвам се, че можах да помогна. Постъпих, както ми повеляваше съвестта. — Съливан се поклони, надяваше се да не забележат, че се е изчервил.

Преди магът-император да успее да отговори, в залата дотича някакъв придворен и викна:

— Господарю! В небето! Хиляди са!

Съливан се огледа, надяваше се някой да му обясни какво става. Колкер изглеждаше също толкова объркан.

Магът-император се надигна и тръгна към изхода. Язра’х го последва.

Тъй като никой не им каза да останат, Съливан и Колкер се присъединиха към групата, любопитни да узнаят причината за суматохата. Стигнаха една прозрачна ниша в купола и погледнаха към изумително яркото небе. Сърцето на Съливан спря да бие.

Небето буквално гъмжеше от хидрогски сфери. Диамантените кълба бяха увиснали над Призматичния палат. Възцари се мълчание. Илдирийците се бяха вторачили невярващо нагоре.

— Е, поне не ви нападат — промърмори Саливан и в тишината гласът му прозвуча необичайно силно.

Джора’х се извърна, погледна го с присвити очи и каза:

— Няма да ни нападнат. Трябва да се кача на върха на дворцовата кула и да говоря с тях.