Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (138)

136.
Сели

Хидрогите отново бяха съкрушени и небето на Терок — очистено от заплахата. Сели имаше чувството, че ако протегне ръце, ще литне сред облаците. Искаше да празнува победата заедно със Солимар.

След битката Кото Окая се превърна в център на вниманието и благодарността на терокците — но нямаше търпение да се върне на Оскивъл и да продължи изследванията си върху намерения хидрогски кораб.

Благодарение на неговите резонаторни „звънци“ хората вече разполагаха с ефикасно оръжие срещу доскоро несъкрушимите бойни кълба. Въпреки разпръсването на клановете скитниците щяха да разпространят новината бързо. Ето защо Кото и спътниците му отпътуваха веднага, без дори да губят време да се сбогуват…

Въздухът ухаеше на влажна почва и растителност. Заредената с вентална енергия вода, посипала се върху гората и почвата, бе предизвикала буен нов растеж. Въпреки това Сели и Солимар отделяха всеки ден по няколко часа, за да изпълняват дървесни танци. Гората показваше бързи признаци на възстановяване. Терок изглеждаше по-жизнен от всякога.

Сега, щом се върна от дълбините на гората, Сели изтича при своя брат-голем.

— Бенето, погледни само колко е свежо и зелено всичко! Не съм се надявала, че можем да постигнем подобен напредък.

Той се усмихна и протегна ръка-клон на сестра си.

— И това е само началото, Сели. Завръщането на венталите несъмнено е повод за радост, а скитниците доказаха още веднъж, че са наши чистосърдечни съюзници. — Гласът му звучеше като мелодия на флейта. — Но най-доброто предстои — и това ще стане още днес. Усещам, че те са близо.

Сели нетърпеливо зачака изненадата, която й бе обещал.

Накрая Бенето излезе на поляната и издигна глас, звучен като тръба. Призова всички зелени жреци да се присъединят към него и се провикна към възстановения гъбен риф: покани отец Идрис и майка Алекса да слязат. Изпрати сигнал по телевръзката до всички, които желаят да споделят събитието.

Солимар долетя със своя бръмчащ хвърколет и още докато кръжеше над поляната, помаха на Сели. След час се събраха всички терокци, развълнувани и любопитни. Идрис и Алекса носеха пъстри дрехи, като за голямо празненство.

Бенето обаче отказваше да им съобщи какво предстои.

Световните дървета също сякаш потрепваха от нетърпение. Огромните им клони се поклащаха и пукаха, като че ли дърветата се опитваха да се освободят от корените си и да пристъпят напред. Короните им се опираха, търкаха и шептяха, въпреки че не се долавяше и най-слаб ветрец.

Бенето поведе последователите си към храмовия пръстен от овъглени дънери. Докато крачеше из гората, клоните се разтваряха пред него. Сели усещаше как влажната почва под краката й пулсира и се питаше какъв ли ще е ефектът на водните създания върху живата световна гора. Дали по някакъв начин щяха да се съединят, да удвоят силата си, вентали и вердани? Солимар, Ярод и другите зелени жреци също бяха обзети от нарастващо вълнение, макар да не разбираха какво става.

Бенето вдигна грубо оформените си ръце и застана в центъра на амфитеатъра — симбиоза между човек и световно дърво. Издаде тих протяжен звук и дърветата го подеха. Звукът нарасна, набра сили и се превърна в рев, подхванат от цялата гора. Бенето си пое дъх и дърветата млъкнаха.

Над главите им стотици — хиляди — огромни кораби се приближаваха от дълбините на космоса. Всеки бе оформен като фантастично дърво с размерите на малък астероид и се задействаше от сили, в сравнение с които разумната световна гора на Терок изглеждаше като мъничка искрица. Дървесните кораби бяха долетели тук от много далеч, бяха поели на път още когато хидрогите бяха унищожили световната гора на Гарванов пристан. Бяха преодолели невъобразими разстояния до мястото, където се нуждаеха от помощта им — до сърцето на световната гора на Терок.

Невероятните гигантски кораби приличаха на истински малки градове. От тях стърчаха шипове и бодли, подсилени с непробиваема кора и защитени от невидима сила, помогнала им да долетят, без да пострадат от дълбините на космоса.

Сели ги гледаше зяпнала от почуда. Терокците крещяха от възхищение.

— Вече разполагаме с достатъчна сила, за да победим хидрогите веднъж завинаги. Време е да се подготвим за последната война — каза Бенето, загледан към колосалните органични съдове, на лицето му бе изписана увереност. — Най-сетне корабите на верданите пристигнаха.