Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (137)

135.
ДД

След приключването на насилствената процедура ДД не усещаше в себе си някаква съществена промяна. С или без заложени ограничения той все така нямаше желание да наранява никого, най-вече своите човешки господари, които винаги се бяха отнасяли към него добре.

Сирикс едва ли щеше да го разбере.

След като се увериха, че са върнали на компито свободата на волята, кликиските роботи го изоставиха сред руините. Имаха други задачи — хиляди и хиляди кликиски машини се пробуждаха и се готвеха, заедно с бойните компита, да пленят целия флот на Земните въоръжени сили.

Дни наред транспорталите на Сзеол бълваха тълпи роботи, които оставаха тук или продължаваха към други места, където строяха допълнителни бази — готвеха се за предстоящия геноцид срещу човечеството.

Когато всички роботи се събраха отново, Сирикс заговори като генерал, който дава напътствия на войниците си:

— Изтеглихме своите другари от заселените светове. С наближаване на последния етап от плана всички бойни компита, използвани в Земните въоръжени сили, са снабдени с тайните си програми. Въстанието ще започне едновременно съгласно предварително уточнения стандартизиран час. Съвсем скоро.

ДД вече не беше част от техните планове. След като Сирикс бе изпълнил замисленото, бе изгубил интерес към малкото компи. Щяха да направят същото и с останалите обслужващи компита, когато приключеха с изтребването на хората.

Оставен да се скита на воля из Сзеол, ДД обикаляше денем и нощем из сумрачните околности. Огромни чудовища се рееха в небето над него — същества с дълги пипала и множество очи, но поне засега не му обръщаха никакво внимание. Вероятно не смятаха, че става за ядене.

Той се изкатери на една скала, откъдето се виждаха останките на кликиския град. Създателите му отдавна бяха изчезнали, по волята на същите тези роботи. Само че хората нямаха нищо общо с кликисите.

Продължи обиколката и неусетно се приближи към третия трапецовиден портал, издигнат в другия край на каньона. Порталът бе изрисуван с кликиски символи — всеки обозначаваше различните координати на свят, бил някога част от цивилизацията на насекомоподобните. Въпреки че се намираше на ръба на пропастта, този портал ужасно му напомняше за каменния прозорец, който бяха открили Маргарет и Луис Коликос във вътрешността на скалния град на Рейндик Ко.

Изправен пред смълчания трапецоид, използван някога от древната раса за междупланетни пътешествия, ДД отново прегледа спомените си за последните мигове на Рейндик Ко в компанията на Маргарет и Луис. Записите му бяха безпогрешни и докато сравняваше двете изображения, той отбеляза мислено различията в координатните символи.

В тези последни минути, когато ДД не бе успял да защити любимите си господари от кликиските роботи убийци, Луис бе успял да задейства портала. И беше изпратил Маргарет през него — в неизвестността. Роботите бяха убили Луис, преди той да смогне да я последва, но ДД знаеше, че Маргарет е някъде… там. Може би дори още жива. Въпросът бе — къде?

Компито стоеше замислено пред исполинската каменна врата, потънало в разсъждения и сложни изчисления. Отначало подложи на анализ цялата система координационни символи. След това зареди картата си с координати от Рейндик Ко, включително снимките на сходен каменен прозорец в други кликиски руини. Опитваше се да възстанови изображението на онзи символ, на който се бе спрял тогава Луис.

Въпреки че се намираше на съвсем друго място, ДД най-сетне успя да открие търсения знак.

Не смяташе да се колебае, защото вече бе решил какво трябва да направи. До един-два дни кликиските роботи щяха да започнат зловещия си поход през Спиралния ръкав. Нямаше никакво време за губене.

Сирикс го бе дарил със свободна воля и сега ДД възнамеряваше да се възползва от това. В решението си се уповаваше на желанията си да постигне нещо по-добро. Кликиските роботи никога не биха предположили, че смята да ги напусне — точно сега, когато го бяха дарили със свободата.

Но това, което ДД искаше повече от всичко, бе да се върне там, където се чувстваше в безопасност. Ето защо заложи на свободата на волята си и реши да избяга. Освен това вече бе открил търсения знак.

И щом транспорталът засия и каменната му повърхност стана пропусклива, ДД пристъпи в пространството, без да поглежда назад.

От другата страна го очакваше чужд непознат свят. Приятелското компи се озова в страна на непонятни пейзажи и загадки. Околността изглеждаше подложена на ужасни атмосферни влияния и същевременно култивирана от разумна ръка. Виждаха се сгради — силуетите им не напомняха с нищо човешката архитектура. Дебели кули, подсилени да издържат на невероятни по мощ бури. Въздухът бе тежък и влажен — толкова влажен, че според ДД тук хората щяха да дишат трудно. Освен това установи голяма концентрация от ароматни молекули и органични естери, толкова сложни и разнообразни, че наподобяваха симфония — или език? — от феромони, ухания, мириси и парфюми.

Какофония от отчетливи музикални тонове, мелодии и стържещи звуци ехтеше из въздуха. Този екзотичен свят бе истинска бъркотия от музика, звънтене, подсвирквания и чуруликане.

ДД се отдалечи от транспортала; озърташе се предпазливо.

Цветовете на небето изглеждаха сбъркани, а влагата във въздуха сякаш не бе дело на природата. Не знаеше как хората биха преценили подобно място.

— Ехей! Има ли някой? — провикна се със синтезиран глас.

Излъчи сигнал на всички радиочестоти, макар че се опасяваше да не бъде засечен от кликиски роботи, ако ги има и на тази планета.

Маргарет Коликос бе успяла да се спаси от роботите с прехвърлянето си тук. Но дали не се бе натъкнала на още по-голяма заплаха?

ДД продължи да крачи напред, любопитен и предпазлив, да изучава този нов свят и да събира информация. Ако това място беше заселено, някой би трябвало да наблюдава трапецовидния транспортал. Приятелското компи пак се огледа напрегнато.

След няколко часа на този странен свят най-сетне откри някого — нещо, — което да му помогне. А малко след това — и Маргарет Коликос.

Изправена пред ДД след толкова много години, тя го гледаше с измъчени очи. Беше оцеляла, но се бе променила почти до неузнаваемост — и въпреки това го позна. На изтерзаното й лице се изписа радост.

— ДД! — извика тя. — О, да знаеш само какви неща видях!