Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (46)

44.
Нира

Макар да избяга от изолирания остров, където я бе оставил губернаторът Удру’х, Нира продължаваше да е сама.

За разлика от илдирийците обаче, тя не смяташе подобна изолация за нетърпима и ужасяваща. Компанията, която бе принудена да търпи през изминалите години, бе много по-кошмарна.

В безкрайния й поход из безлюдната страна изумрудената й кожа й осигуряваше чрез фотосинтеза всички вещества, от които имаше нужда. Можеше да оцелее — нали бе зелена жрица. Но тишината около нея и вътре в ума й започваше да й тежи. Макар че се бе излекувала много отдавна, главата все още я наболяваше от побоя, който й бяха нанесли пазачите, след като я разделиха с Осира’х — дъщеря й, нейната принцеса.

На този обширен и пуст континент сякаш нямаше никого. Добро бе изключително рядко заселен свят. Може би, за да няма излишни свидетели на ужасната разплодителна програма? Треви и тръстики шепнеха в тишината около нея, разговаряха с листа, цветя и стебла, но тя не можеше да разбере езика им. За разлика от езика на световните дървета на любимия й Терок…

От всичко най-много тъгуваше за Джора’х, своя възлюбен от сияещия великолепен Призматичен палат. Но той дори не знаеше, че тя е жива. Чудеше се дали не я е забравил — нали още като престолонаследник бе имал десетки, стотици любовници. При последното си посещение на изолирания остров губернаторът на Добро й бе казал, че дебелият стар интригант е мъртъв и че Джора’х е заел мястото му. Сега Джора’х бе маг-императорът.

„Ако искаше, досега щеше да дойде да ме вземе“.

След като преплава морето, Нира остави импровизирания сал на брега и тръгна пеша през южния континент. Въпреки охлузените си крака и изморените си мускули се насилваше да върви през дъжд, вятър и слънчев пек. Нямаше карта, нито знаеше накъде е тръгнала, но се стараеше да върви на север.

Страховете и целта й бяха сходни: там, на север, далече, бяха разплодителните лагери на Добро, в които се намираха другите човешки затворници. Цялата се разтреперваше при мисълта, че трябва да отиде там, но в илдирийското селище, единственото обитаемо място на Добро, бяха корабите, които можеха да я измъкнат оттук. Нея и Осира’х.

Не можеше да се крие вечно — все някога трябваше да направи опит да се измъкне… да си иде у дома. В световната гора.

Губернаторът я бе държал в плен, за да може да я използва като разменна монета срещу Джора’х. Тя не искаше да е негова пионка — нито чрез нея да бъде заплашван Джора’х. Предпочиташе да умре тук, вместо да позволи това да се случи.

Още от малка Нира се бе научила да общува със световните дървета. Беше им чела легенди, бе им разказвала историята на човечеството. По-късно, когато я избраха да стане жрица, гората я прие, промени я, осигури й достъп до една нова вселена от мисли и усещания. А дърветата не спираха да й говорят. Всеки път, когато докосваше люспестото стъбълце дори на най-малкото дръвче, тя можеше да се свърже чрез телемрежата и да взаимодейства с цялата гора. Когато пристигнаха на Илдира, двете със старата Отема носеха засадени в саксии фиданки, за да поддържат контакта със световната гора — същите, които по-късно бяха унищожени от телохранителите на злия маг-император. Тогава убиха и Отема, без дори дай дадат възможност да прехвърли спомените си в дръвчетата, а с Нира постъпиха жестоко… и я доведоха тук, далече от световните дървета.

Тя стисна някакъв съсухрен бурен, дебел колкото китката й. Ала колкото и да се мъчеше, не долови нищо от растението, нямаше и ехо в душата й от необятния ум на световната гора.

Дали тези растения наистина бяха неми, или увреденият й ум не бе в състояние да се свърже с тях?

Пусна рязко стеблото, сякаш я беше опарило. Последната мисъл я накара да потрепери. Заради раните — или заради ужасните преживявания в лагера? Все някъде на тази планета трябваше да намери растение, с което да установи контакт.

Преди илдирийските телохранители да я подгонят, бе успяла да предаде знанията и спомените си на Осира’х. Момичето вече знаеше какви са плановете на губернатора Удру’х за самото него и как подло бе излъгал той за Нира и останалите разплодителни роби. Осира’х знаеше всичко… и майка й можеше само да се надява, че ще успее по някакъв начин да използва тези знания.

Седна да си отдъхне в сянката на една висока червеникава скала и опря голия си гръб на топлия камък. Докъдето й стигаше погледът, виждаше само шубраци и тръстики. Никакви дървета. А колко добре щеше дай подейства гледката на висока зелена гора — на каквато и да било гора. Дори и да не можеше да общува с нея.

Затвори очи и остави на мислите си да се носят, да се издигат към откритото небе. Събра цялата си психична енергия и прати беззвучен вик към пространството. Опита се да го насочи към дъщеря си. Осира’х трябваше да е някъде там и вече би трябвало да е чула призивите на майка си. Нейната принцеса можеше да е близо до разплодителния лагер — или на другия край на планетата. Само веднъж, в онази изпълнена със страхове нощ, Нира бе успяла да се свърже с дъщеря си, но дори този почти мимолетен контакт се бе оказал достатъчен, за да й прехвърли цял един живот от спомени и желания.

Но бруталните пазачи едва не я бяха убили. Макар да се бе възстановила, Нира все още страдаше от ужасно главоболие, пулсиращи болки в слепоочията… а сега установи и че не е в състояние да осъществи дори най-слаба връзка с дъщеря си. Или Осира’х бе твърде далече, или Нира бе лишена от тази способност.

Може би дъщеря й я смяташе за мъртва, което всъщност правеше задачата й още по-трудна, дори невъзможна.

Вятърът се усили и тръстиките зашумяха, сякаш й се присмиваха.

Преди години, когато я бяха пратили с останалите затворници да гасят бушуващ в полето пожар, тя се бе опитала да избяга. Преследвана от тъмничарите си, се бе хвърлила в най-гъстите бодливи храсталаци, мъчеше се да изтръгне със сила телевръзка с което и да било дърво или храст. Викаше ги по всички начини, които знаеше, но не получи отговор… а след това пазачите я отведоха.

И сега беше същото — никакъв отговор от дърветата, нищо от дъщеря й. Нямаше ли край тази тишина?

Нира продължи да изпраща невидими сигнали, докато главата не започна да я боли нетърпимо. Спусна се мрак, звездите засияха в черния небосвод. Никакъв отговор на призивите й.

От Осира’х нямаше и следа.