Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (56)

54.
Сарейн

След объркващия разговор с горския голем Бенето я разяждаха съмнения. Бенето бе успял да разкрие истинските й мотиви, мотиви, срещу които самата тя се бе страхувала да се изправи.

Идрис и Алекса можеха лесно да се подлъжат от алтруистичните изявления на дъщеря си, а Базил Венцеслас възлагаше на нея определени надежди за управлението на Терок… но Бенето бе надзърнал право в сърцето й. Той знаеше точно какво прави тя, наясно беше с противоречивите й желания и с това кое не е наред с нея.

Макар да бе израсла на Терок, Сарейн така и не бе успяла да го заобича — смяташе го за примитивен и изостанал свят, за пранга на краката й, която й пречи да постигне чудесни неща. Смяташе, че всичко друго е по-добро от тази нецивилизована пустош, и бе опитала какво ли не, за да избяга при Ханзата. А там, с ококорени от почуда очи, амбициозна, развълнувана от възможностите, бе допусната във вътрешния кръг на самия председател. Дори стана негова любовница, което й разкри допълнителни перспективи. Отначало всичко това й се струваше забавна игра, но после чувствата й се объркаха…

Сарейн въздъхна. Да, брат й Рейналд бе убит при хидрогската атака, което я правеше първата наследничка на отец Идрис и майка Алекса. Никой не стоеше между нея и трона. Достатъчно бе само да заяви претенциите си и родителите й щяха да се съгласят. Но тя осъзнаваше, че мястото й не е тук. Искаше да се върне на Земята, да се потопи отново в политиката на Ханзата, да посещава балове и приеми, да гледа стотици различни информационни предавания, да е свързана с човешката цивилизация.

Сърцето й се късаше, когато се върна на Терок и видя опустошенията. Не искаше да е свидетелка на рухването на дома на детството си — изгорени дървета, изгубени близки, рухнали жилища. Не искаше да си представя как Рейналд е гледал световната гора и се е опитвал да спаси своя свят от хидрогите — безуспешно.

Не можеше да остане тук.

На идната сутрин, с изгрева на слънцето, тя облече посланическата тога, която й бе подарила толкова отдавна старата Отема. Беше взела решение да следва зова на сърцето и ума си, независимо от това, което щяха да кажат другите. Родителите й искаха да остане на Терок, също както и Базил — макар и по съвсем различни причини. Нито една от тези причини нямаше значение за нея. Тя просто не можеше да го направи.

Пое дълбоко дъх и тръгна да намери родителите си. Мнозина терокци вече бяха излезли на работа в мъгливата влага на ранното утро, събираха и подреждаха здрави фиданки за износ от Терок. Големът Бенето беше при тях и щом тя наближи, извърна изваяното си от дърво лице към нея.

Идрис и Алекса носеха работни дрехи, лицата им бяха изцапани и потни. Идрис я погледна, усмихна се и каза:

— Сарейн, изглеждаш чудесно.

— Какво има, Сарейн? Защо си толкова сериозна? — попита майка Алекса. Не се усмихваше.

— Защото трябва да обсъдим сериозни въпроси. Зная, че искате да остана и да поема управлението на Терок. — Тя спря до голема. — Но не мога да го направя, също като Бенето — говоря както за стария, така и за новия, този тук. Това не е за никой от двама ни. Просто няма да е… редно.

— Какво искаш да кажеш? — Идрис вдигна черната си брада. — Разбира се, че е редно. Двамата с майка ти се оттеглихме. Ти си следващата поред и сега имаме много голяма нужда от теб.

Сълзи напираха в очите й, но тя ги сдържа.

— Терок има нужда от мен, но на друго място. — Огледа се, огледа обгорените дървета, потрошените клони, разрушените домове и си помисли, че просто не може да понесе всичко това. Дори миризмите, които вдишваше, я дразнеха и измъчваха. Тя не беше за този свят.

Потърси най-доброто оправдание.

— С новата мисия, която предложи Бенето, ще имаме нужда от цялата подкрепа, която може да ни окаже Ханзата, а аз съм единствената, която разполага с необходимите връзки. Терок вече не може да се справя сам, а скитниците — тя махна към разчистените участъци — са изгнаници. Каква помощ могат да ни предложат?

— Те вече направиха много за нас — твърдо каза Алекса: знаеше, че дъщеря й не храни симпатии към скитниците.

— Така е, но сега имат свои проблеми. Обещах да осигуря от Ханзата кораби, с които да пътуват зелените жреци и фиданките. Но за целта трябва да се върна на Земята и да разговарям с председателя Венцеслас.

Отнякъде дотича Сели, както винаги радостно възбудена, и викна:

— Ей, какво става?

— Заминавам. — Сарейн се обърна към нея и се опита да си придаде важен вид. — Трябва да отида на Земята.

— Вече се затъжи за приемите и чиновническата работа ли? — попита с типичната си прямота Сели. — Или те е страх да си изцапаш ръчичките тук?

Сарейн смръщи вежди.

— Имам отговорни задачи. Дали не е време и ти да си намериш такива?

„Празни думи — помисли си. — Кого всъщност заблуждавам?“ Просто искаше час по-скоро да се махне от изгорената гора. „Базил страшно ще се ядоса“.

Бенето сложи лъскава дървена ръка на рамото на Сели.

— Сарейн е права. С нищо не може да ни помогне тук… макар че й трябваше доста време, за да го осъзнае.