Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (64)

62.
Морийн Фицпатрик

Канцеларията й на Земята не беше толкова просторна, колкото онази, която имаше, когато беше председател на Ханзата, но Морийн Фицпатрик не възразяваше. Макар че беше отстъпила поста преди близо половин век, тя не си позволяваше никакво отпускане.

През десетилетията, след като я смениха, Морийн бе продължила да работи във великолепната си къща дълбоко в Скалистите планини, заобиколена от красиви върхове, езера и ски писти. Разполагаше с персонални совалки, с които можеше лесно и бързо да достигне всяка точка на Земята.

Днес обаче ги прати да докарат нейните гости, а тя остана да чака. Срещата, която предстоеше, трябваше да е на неин терен.

Морийн изглеждаше с поне три десетилетия по-млада от действителната си възраст — главно благодарение на подмладяващите процедури, но със сигурност не заради лишен от стрес живот. Бившата председателка винаги се бе чувствала по-добре в кабинет, отколкото у дома, и затова бе превърнала имението си в нещо средно между двете. Непрестанно сменяше помощниците си и поддържаше отличен екип от „мислещи танкове“ и консултанти. Понякога чиновници от Ханзата се обръщаха към нея за съвет, в други случаи тя сама се занимаваше с проблеми, които й се струваха интересни.

Беше наредила на прислугата да подреди дълга маса с освежаващи напитки, плодове и деликатеси. След като обмисли внимателно въпроса, реши да проведе съвещанието на открито — на слънчевата веранда. Щяха да се радват на чудесното синьо колорадско небе, а и късната пролет бе необичайно топла.

Чу шума на приземяващите се совалки — пилотите й бяха координирали полетите така, че да пристигнат по едно и също време: Морийн нямаше никакво желание да развлича част от гостите, докато се съберат всички. Малцина от тях се досещаха защо ги е повикала, но когато те кани бившата председателка на Ханзата, не можеш да откажеш.

Тя си наля съвсем малко коняк и отпи. Пиеше рядко и предпочиташе скъпи и редки питиета, по-скоро заради впечатлението, което правеха на околните, отколкото, защото й бяха вкусни.

Секретарят й се бе погрижил всички гости да се съберат във фоайето, преди да ги поканят навън. Морийн ги очакваше с топла усмивка на верандата, ръкуваше се, кимаше любезно и се правеше, че се старае да им запомни имената. Ала истината бе, че беше изучила внимателно досието на всеки един.

Последни на верандата излязоха двама чернокожи, мъж и жена, с военни униформи.

— Аз съм Конрад Бриндъл, а това е жена ми, Натали — каза мъжът. — Надявам се, че този малък прием — той махна с ръка към присъстващите — е важен, защото използвахме два дена от отпуската си, за да дойдем.

— О, мисля, че съвсем скоро ще разберете колко е важен — отвърна с усмивка Морийн, кимна любезно на Натали, после отстъпи назад и за да привлече вниманието на останалите, повиши глас:

— В случай, че още не сте осъзнали връзката, всички вие имате близки или роднини, загинали по време на битката при Оскивъл. — Огледа се и видя това, което очакваше — мъка и печал по лицата на присъстващите. — Нашите близки са се били храбро, но хидрогите се оказаха прекалено силни. Дори корабите, които напуснаха своевременно бойното поле, едва успяха да се спасят. — Лицето й се превърна в каменна маска. — Нямаха друг избор, освен да изоставят ранените и убитите. — Тя направи кратка пауза, сетне продължи: — Никой от нас не може да обсъжда тактическите решения, взети по време на битката, но по мое лично мнение не изглежда никак редно, че Земните въоръжени сили просто изоставиха убитите и изобщо не се погрижиха за тях.

Гостите зашепнаха неспокойно. Натали Бриндъл първа взе думата:

— Какъв е вашият интерес в този въпрос, госпожо Фицпатрик?

Морийн дори успя да придаде известен трепет на гласа си, докато отговаряше:

— Моят внук, Патрик Фицпатрик III, командир на манта, изчезна по време на тази битка. Той трябваше да стане мой наследник. — Отпи от коняка и с изненада установи, че наистина има нужда от него. Този път чувствата й не бяха престорени. — Повечето от вас знаят коя съм. Не ми се ще да зарежем с лека ръка всички тези храбри воини, останали при Оскивъл. Ето защо смятам, че всички ние бихме могли да организираме една експедиция до бойното поле край пръстените и да потърсим останките на нашите близки, за да можем да им осигурим достойно погребение.

— Да отидем при Оскивъл? — извика един от родителите. — Но откъде можем да знаем дали там е безопасно? Хидрогите са…

— Битката приключи преди месеци — прекъсна го с успокояващ тон Морийн. — И тъй като Земните въоръжени сили все още си ближат раните, възнамерявам да отида там собственолично. Ако смятах, че е прекалено опасно, навярно щях да изпратя някой мой заместник. — Последното имаше за цел да ги разсмее, но не постигна желания ефект.

— Кой ще плати за всичко това? — попита Конрад Бриндъл. — Земните въоръжени сили не проявиха особена щедрост, когато изплащаха компенсации за загиналите, а двамата с жена ми не можем да си позволим подобни разходи.

— Аз ще финансирам цялата операция. Няма да се наложи да се безпокоите за нищо. Сегашният председател на Ханзата ме увери, че крал Питър ще ни даде благословията си. И така — тя ги огледа бавно, — готови ли сте да се присъедините към мен? До четири дни можем да стигнем там и да извършим на място малка прощална церемония с хвърляне на венци.

Натали Бриндъл плесна ентусиазирано с ръце.

— Ние тръгваме! Няма да го пропуснем за нищо на света.

Повечето присъстващи също се съгласиха. Морийн не оказа натиск върху тези, които отказаха.

— Добре тогава — обяви тя с тон, който използваше, когато искаше да покаже, че срещата е приключила. — Вече направих необходимото и открих един свободен крайцер, манта. Веднага щом уредят охраната, ще се отправим към Оскивъл. Искрено се надявам да открием поне някакви останки от нашите близки и да създадем мемориална зона в памет на храбрите войници, загинали в борбата срещу злите хидроги.

Постигнала целта си, Морийн се извини, че я чака важна работа, и излезе. Гостите останаха още час-два, които прекараха в разговори, пийване и похапване.

Отначало бе решила да направи това с цел обществено одобрение. Но сега, когато колелата се бяха завъртели, бившата председателка не съжаляваше ни най-малко за положените усилия.