Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (72)

70.
Магът-император Джора’х

След като скитниците си тръгнаха, Джора’х взе парчето дърво, което му бяха донесли, и се прибра в личните си покои.

Отвън неговата империя продължаваше да се пропуква и да се разпада. Не можеше да забрави предателството на кликиските роботи, хидрогските атаки срещу Хрел-оро, а сега и умиращото слънце на Дурис-Б. Трябваше да намери решения за толкова много нетърпящи отлагане проблеми. Необходимо му беше да остане сам и да обмисли всичко внимателно.

Най-тежко от всичко преживяваше, разбира се, бунта на Хирилка. В Хоризонтния куп се бе появил облак от пустота — и бързо се разрастваше, поглъщаше неговата тизм-мрежа, все повече хора се изплъзваха от нея. А след като губернаторът на Добро дойде с предупреждение за онова, което става, Джора’х престана да чака завръщането на трите разузнавателни кораба. Беше изпратил екипажите им — също както и манипулата на Зан’нх — право във вихрушката от пустота. Неколцина бегълци, измъкнали се от лапите на Руса’х на Дзелурия, Алтурас и Шонор, само потвърдиха най-лошите му опасения.

Джора’х проклинаше Руса’х и най-вече Тор’х за този безумен метеж точно сега, когато Илдирийската империя се изправяше пред много по-опасен противник в лицето на хидрогите. Кое беше по-важно — гражданската война… или изтребването на цялата илдирийска раса?

Но той вече беше готов. Тал О’нх бе призовал всички манипули, изпратени да патрулират из илдирийските колонии, бе събрал нови кохорти бойни кораби, изоставили на произвола на съдбата илдирийски светове, в случай че хидрогите се появят отново.

В този момент губернаторът на Добро би трябвало да е вече на път за Хирилка, за да съобщи отговора си на Руса’х. Джора’х и Удру’х бяха обсъдили всички възможни стратегии, преди да решат как да постъпят. Всъщност накрая се спряха на едно от предложенията на Удру’х. Идеята му беше невъзможна, дори глупава, и вероятността да успеят бе направо нищожна. Но доколкото бяха в състояние да преценят, другата възможна тактика би довела до загубата на хиляди невинни, може би дори милиони.

Ако се стигнеше до това, магът-император вече бе решил да спре разпространението на това раково образувание из тизма. Тал О’нх щеше да нареди на корабите си да направят онова, което трябва да се направи. Братоубийствена война. Но дори и да смажеше бунтовниците от Хирилка с огромната си мощ, дали илдирийската раса щеше да преживее подобна смъртоносна душевна рана? Трябваше да открие друга възможност.

Донесоха му какавиденото кресло, но Джора’х отказа да седне в него: крачеше неспокойно, стиснал парчето дърво от Терок. Очите му се напълниха със сълзи, когато го видя. Беше обгоряло от единия край. Не беше обработвано, беше си суров материал, откъснат от световните дървета, тези древни смъртни врагове на хидрогите. Имаше нещо хипнотизиращо в шарките му, нещо, което пробуждаше спомените му. Дали тези причудливи криволици не бяха нечии вградени мисли?

Завъртя дървото и го огледа. В двореца му имаше прекалено много украси от разноцветен кристал, огледала и призми. Топлината на дървото щеше да добави липсващия уют. А световните дървета щяха да му напомнят за Нира всеки път, когато ги поглежда.

Ето че отново си припомни за красивата зелена жрица. Колко много обичаше тя Терок! Колко често двамата оставаха в обятията си, след като се бяха любили, а тя му разказваше за младостта си на онази причудлива планета или пък му четеше легенди за Земята. Именно заради тях се бе запалила да изучава Сагата за седемте слънца. Двете с Отема бяха чели откъси от Сагата на поставените в саксии фиданки, за да може световната гора да сподели с тях величието на тази история.

Дали някои от цепнатините по дървото не бяха всъщност историите, които му беше разказвала Нира? Той прокара пръст по тънките линии, проследи ги, сякаш се надяваше да улови някакъв сигнал. Ала не почувства нищо.

Остави дървото и въздъхна. Беше повярвал на лъжите на баща си за това, което й се бе случило, и дори не бе помислил да разпита губернатора Удру’х за неговите зловещи опити на Добро. Именно заради тези своя лековерност имаше чувството, че е предал Нира. Трябваше да е по-подозрителен, да задава повече въпроси. Твърде късно бе узнал истината… а сега Нира бе мъртва.

Изправи се натъжен и отиде до прозореца. Загледа Миджистра, красивите разноцветни сгради с типична илдирийска архитектура, символизиращи величието на империята. А после вдигна глава към небето, където хидрогите и фероуите се бяха вкопчили в смъртоносна схватка. Изведнъж го завладя усещането за надвиснала беда, за някаква потайна обреченост, която сякаш заплашваше да подкопае самите устои на Призматичния палат.

Беше дошъл моментът за действие.

Да, щеше да нареди на тал О’нх да изпрати кохортата си бойни лайнери. Руса’х трябваше да бъде спрян дори ако това изискваше умопомрачителен брой убити илдирийци. В противен случай брат му щеше да плени всички светове и това също нямаше да се размине без кръвопролития. Нямаше кой друг да вземе подобно решение. То бе от компетентността единствено на мага-император.

Забеляза, че помръкващото слънце на Дурис премигва — фероуите отново бяха използвали протуберансите му за оръжие. Според патрулните кораби на Слънчевия флот стотици, хиляди бойни кълба се бяха струпали около ранената звезда. Смажеха ли хидрогите противниците си край Дурис-Б, какво щеше да им попречи да продължат към следващата звезда? Трябваше да намери някакъв начин да ги спре.

А какво щеше да се случи, ако фероуите поискаха илдирийска подкрепа, както вече го бяха правили преди много време?

Спомни си, че предстои също така да изпратят Осира’х да опита да разруши преградата в общуването с хидрогите. Според Язра’х всичко вече беше готово. Оставаше на него да нареди да изпратят едно малко момиче в сърцето на огромен и страшен междузвезден конфликт. Той се боеше, че Осира’х може да попадне в кръстосан огън и да я убият, преди да успее дори да започне работата си. Но къде другаде биха могли да открият хидроги?

Талантливото дете бе всичко, което му бе останало от Нира. Осира’х бе също така единствената надежда на империята за преговори с хидрогите. Едно дете да се изправи срещу тези непобедими чуждоземци? Нима хидрогите наистина биха се съгласили да проговорят? И дори да го направеха — какво щяха да поискат от илдирийците, освен те да се подчинят на необятната им мощ?

Отново съжали, че Нира не е тук да му помогне със съвет или поне да го успокои в този тежък момент. Заради планове, замислени и заложени преди много поколения, Джора’х сега щеше да изпрати собствената си дъщеря — тяхната дъщеря — в устата на врага. Само защото нямаше друга надежда да спасят расата.

Колкото и да обичаше дъщеря си и Нира, магът-император осъзнаваше, че дългът му пред империята стои над всичко. Осира’х, изглежда, също го разбираше. Джора’х обаче се съмняваше, че майка й би го подкрепила.