Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (125)

123.
Сели

Половината от бойните кълба се бяха вдигнали от гората, за да атакуват и преследват скитническите кораби. Според разпокъсаните съобщения от уредбата няколко гигантски сфери бяха разрушени. Разрушени!

Сели местеше невярващ поглед между Солимар и родителите си.

— В наши дни не бива да подценяваме никого.

Над тях в небето продължаваха да отекват експлозии и пукот от сините светкавици. Вниманието на Сели бе разделено между хаоса отвън и разговорите между скитническите кораби. Кото Окая, изглежда, бе изпаднал в беда. Хидрогите се бяха обърнали и сега се насочваха срещу скитниците. Тя чуваше трескави викове, после някой каза нещо за… комета?

— Вижте! Сменя курса на деветдесет градуса!

— Нито една комета не може…

— Ще намаля натоварването до шест, че ще почнем да храчим кръв.

— Внимавай!

Дълга пауза, после:

— Още едно разрушено бойно кълбо — пукна се като стъкло, ударено с чук. Вече сме в безопасност.

— Тази комета явно е на наша страна. Дрогите хич не ги бива да завързват приятелство, а, не мислиш ли?

— Сигурно защото са вечно сърдити. Или скучни.

Солимар изскочи навън и вдигна очи към небето.

— Сели, ела да видиш! Гледката си заслужава.

На поляната под тях Бенето бе разперил ръце, а дърветата бяха протегнали клони към тях.

— Венталите! — провикна се той. Изглеждаше изненадан като всички. — Венталите са живи! Те дойдоха!

Високо в небето свръхзаредената вентална комета на Джес Тамблин започна да се снишава. Провлякъл опашка от йонизирани газове, живият снаряд се носеше право към древните си врагове. Кометата навлезе в атмосферата, обгърна се в пламъци и продължи да лети срещу атакуващите бойни кълба.

Хидрогските кораби се струпаха над гъбения риф в отбранителна формация. Изстрелваха синкави заряди, но нищо не можеше да спре свръхзаредения небесен кораб. В последния миг диамантените сфери се пръснаха.

В отговор на това кометата също се разпадна. Замръзнали късове се отделиха като самостоятелни бойни глави и полетяха срещу останалите бойни кълба. Всеки от късовете сияеше от вътрешна светлина. Небето се тресеше от звукови удари, следвани от оглушителни експлозии при сблъсъка на парче от кометата с хидрогски кораб.

Смазаните бойни кълба се разцепваха, отломките им се сипеха върху гората. Отмъстителните вердани превиха клони над тях, за да разкъсат дори останките на враговете си и да довършат неумолимо започнатото от кометата дело.

По бузите на Сели се стичаха сълзи. Солимар я прегърна.

— Всички бойни кълба са унищожени! Скитниците победиха останалите в космоса. — Спря, очевидно получаваше съобщение по телевръзката. — Не… две сфери са избягали. Едната е повредена. — Той я сграбчи през кръста и я завъртя. — Но ние сме спасени!

Идрис и Алекса не можеха да повярват на ушите си.

— Да слезем в гората! — викна Сели.

Учудените терокци се бяха струпали на поляната, за да изразят радостта и благодарността си. Този път спасението бе дошло не от фероуите, а от странната жива комета. И от скитниците.

Над главите им се разпадаха ледени планини, вдигаха се облаци пара. Дребни късчета от кометата се сипеха като летен дъжд. Зелените жреци също се бяха събрали на откритото. Сели и Солимар изтичаха при Ярод.

Дъждът се сипеше на редки капки. Сели почувства на лицето си приятна освежаваща влага. Заредени с вентали капки попиваха в пепелта и се просмукваха в почвата, засяваха я с нов живот.

Миг по-късно, за всеобща изненада, клоните на дърветата започнаха да се покриват със зеленина — хиляди пъти по-свежа и жизнена от тази, която бяха постигнали с танците си Сели и Солимар. Дъждът от изпарената вентална комета бе дарил световната гора с нов живот.

Бенето приближи потресените хора. Целият беше мокър, но поне кожата му изглеждаше по-жива от друг път.

— Май имаме повече съюзници, отколкото си мислехме. Преди много години венталите са били могъщи врагове на хидрогите. Но хидрогите, фероуите и дори верданите смятали, че те са изчезнали. — Изведнъж лицето му стана сурово. — Но хидрогите вече знаят, че венталите са се завърнали.