Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (78)

76.
Съливан Голд

Хидрогите удариха Кронха 3 внезапно.

Бойни кълба изскачаха от облаците и оставяха дири в мъглата. Оръжията им издаваха сух пукот, като шляпането на огромни камшици. Още след първите изстрели целият облачен комбайн се разлюля заплашително.

Съливан включи уредбата, която бе свързана и с жилищните модули:

— Зная, че имате всички причини на света за изпадане в паника, но ви моля да не го правите. Подготвяли сме се многократно за тази ситуация. Нека всички се отправят към назначените им за евакуация места и да напуснат региона. Обявявам този облачен комбайн за изоставен.

Миньорите хукнаха към закотвените спасителни модули. Небето от едната страна внезапно се озари от експлозии. Съливан се мъчеше да се съсредоточи върху непосредствените си задачи.

Върна се при зеления жрец, който не беше напуснал мястото си на наблюдателната площадка.

— Зевесетата имат ли някакви кораби наблизо?

Жрецът изкрещя на фиданката, сякаш по такъв начин съобщението щеше да бъде предадено по-бързо, и запокити отчаяните си мисли през мрежата на световната гора към Теранския съюз и Земните въоръжени сили. След това се обърна към Съливан.

— Земните въоръжени сили ще пратят кораби незабавно. Но няма да пристигнат тук по-рано от ден-два.

— Страхотно. Благодарни сме за този жест, но дотогава всичко ще е приключило. — Той улови зеления жрец за ръката. — Колкер, ела, трябва да открием нашите модули. Обещах на Лидия да не поемам излишни рискове.

Зеленият жрец затича до него, притиснал към гърдите си саксията с фиданката.

Бойните кълба отново откриха огън и мината се разтресе. Нови експлозии разтърсиха долните палуби. Съливан нямаше представа за размера на разрушенията, но не се съмняваше, че хидрогите ще спрат едва когато целият комбайн изгори в атмосферата на газовата планета.

Преди двамата да стигнат края на палубата, се появиха две нови кълба и също откриха огън, и подпалиха една наполовина пълна с космическо гориво цистерна. Ударната вълна мигновено разруши два разположени в съседство стабилизиращи двигателя. Лишена от левитиращо поле, палубата изведнъж се наклони.

Колкер се препъна, падна и се хлъзна към ръба.

Без да мисли за собствената си безопасност, Съливан се хвърли да го спаси. Докато драскаше по металния под, Колкер изпусна саксията, тя се затъркаля, блъсна се в парапета и се строши… дръвчето се закачи за ръба.

— Не! — изкрещя жрецът и се метна след него.

Съливан се вкопчи с лявата си ръка в парапета. С дясната успя да улови зеления жрец за глезена.

Жрецът протягаше ръка, сякаш се опитваше да я издължи до неестествени размери. Фиданката се залюля, преметна се през ръба и изчезна в бездната. Падаше… и падаше…

Колкер не откъсваше очи от нея. В погледа му се четеше ужас, сякаш бе изгубил любимото си дете. Фиданката ставаше все по-малка и накрая се превърна в точица.

По някакъв начин хидрогите я забелязаха и едно от бойните кълба изстреля към нея огнен стълб и я изпепели. Бушуващите ветрове разнесоха останките й.

Съливан продължаваше да стиска Колкер за глезена, но жрецът сякаш дори не осъзнаваше какво става. Висеше, устата му бе застинала в беззвучен вик. Беше се откъснал напълно от световната гора.

Под облачния комбайн продължаваха да ехтят взривове. Нестабилният промишлен комплекс започна да се люлее като махало. Когато в един момент палубата се изравни, Съливан реши, че е настъпила подходяща възможност, и преди площадката да се наклони на другата страна, издърпа Колкер при себе си.

— Ей! Какво ти става? Трябва да изчезваме оттук!

— Но моето дръвче…

— Нищо не можеш да направиш. А и аз няма да ти позволя да останеш. — Дръпна жреца да стане и двамата се затичаха към командния център. Останалите членове на екипажа вече се товареха в модулите.

— По-бързо! — Съливан блъсна Колкер в люка, пъхна се след него и се приготви да го затвори. Огледа за миг хората в тясното помещение. — Всички ли са си по местата?

— В седми модул липсват трима — докладва един техник.

Табита Хък — не сваляше поглед от монитора пред себе си — докладва:

— В четвърти има двама повече.

— Тук пълно ли е? — попита Съливан.

— Местата са заети, но можем да приемем още дванадесет души, ако някой от другите модули се повреди.

— Не виждам никого на палубата, но за по-сигурно ще им дадем още трийсет секунди… — Поредната експлозия разтресе базата. — Предайте на другите да се изстрелват.

На теория организацията на евакуацията изглеждаше чудесна, но сега идваше ред на най-важния въпрос: щом модулите започнеха да излитат, дали хидрогите щяха да открият огън по тях?

Колкер седеше, изгърбил рамене, напълно смазан — зелен жрец без своето дърво.

— Вече никой няма да узнае какво е станало. Връзката прекъсна. Те ще мислят, че сме мъртви.

Съливан се опита да го окуражи:

— Колкер, мисля, че успя да изпратиш сигнала навреме. Но сега по-важното е ние да се измъкнем оттук. — Той си погледна часовника. — Времето изтече. Да потегляме.

Спасителният модул се отдели от базата. Около тях се виждаха и други модули — приличаха на носени от вятъра спори.

Стените на капсулата завибрираха — все по-силно и по-силно. Съливан погледна през илюминатора. Под тях хидрогите продължаваха да рушат останките на небесната мина.

— Изглежда, няма да ни преследват, Съливан — каза Табита. — Поне засега.

Докато спасителният модул набираше височина, Съливан успя да се ориентира сред океана от облаци и откри много по-големия илдирийски небесен град-мина. Хидрогите бяха подложили и него на ожесточена атака и от корпуса му вече се вдигаха пламъци и дим.

— Атакуват и илдирийците — извика Съливан. — Но те не са подготвени за евакуация! Ще измрат всички!

Зеленият жрец го погледна изплашено.

— Хроа’кс каза, че не могат да направят нищо.

— Така е: илдирийците се придържат към своите стари традиции. Не мислят в перспектива. — Съливан плъзна поглед по лицата на спътниците си. Вече беше взел решение, което — знаеше го много добре — Лидия изобщо нямаше да одобри. — Няма да позволя да загинат.

Всички го гледаха невярващо.

— Нали не си намислил да идеш там? — възкликна Табита.

— Всички ще идем. — Той се обърна към свързочния офицер. — Отвори канал до илдирийската небесна мина и провери дали ни чуват. Кажи на Хроа’кс, че тръгваме към тях. Ще спасим толкова илдирийци, колкото успеем. Все с нещо ще им помогнем.

Почудата на лицето на Колкер се смени с уважение.

— Но, Съливан… — почна Табита. — Не можем да поемем такъв риск.

— Нямаме избор, момиче!