Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (76)

74.
Джес Тамблин

След няколко дни полет през безмерната пустота Джес наближи Плумас. Неусетно го завладяха спомени.

Родният му дом. Дори скитниците бяха привързани към едно или друго място във вселената.

Джес бе израсъл под замръзналата кора заедно с по-големия си брат и сестра си. Беше работил неуморно, бе изучавал тайните на семейния воден бизнес, за да продължи традицията. Плумас разполагаше с огромен резервоар от незамръзнала вода и нискогравитационен кладенец, улесняващ придвижването на скитническите кораби. Нуждата от прясна питейна вода никога не намаляваше и Пътеводната звезда на клана Тамблин обещаваше да грее все по-ярко.

Кой обаче би могъл да предположи, че бъдещето ще им поднесе подобни промени?

Майка му бе загинала на Плумас преди двайсетина години, след като бе пропаднала в една дълбока цепнатина. Сетне пътищата на Рос и баща му се разделиха, тъй като двамата така и не успяха да се спогодят. Джес остана по средата между тях, само за да приема удари и от двете страни. Все се надяваше, че с времето двамата ще се сдобрят. Никой не бе предполагал съществуването на хидрогите, още по-малко, че ще се надигнат от своите облаци, за да унищожат Синята небесна мина на Рос.

А животът продължаваше да си тече…

Джес бе останал до баща си, за да му бъде опора и утеха, но въпреки това накрая старият Брам умря от мъка. Сетне сестра му избяга и се присъедини към зевесетата — искаше да воюва срещу хидрогите. В онези дни още никой не можеше да предвиди, че Ханзата ще реши да атакува скитниците. Какво ли правеше Тасия сега?

И четиримата му чичовци имаха свои водни мини, а междувременно Джес и неговите четиринайсет доброволци се захванаха с жизненоважната мисия да разпространяват вентали на безлюдни светове, в облаците на Голген и дори в опашката на една обикаляща из космоса комета. Причудливите същества набираха все по-голяма сила, подготвяха се за своята последна битка. И скоро тя щеше да се състои.

Въпреки постоянния прилив чуждоземна енергия Джес не можеше да забрави, че е човек. Че все още обича Ческа и жадува да е с нея. Надяваше се също така всичко със сестра му да е наред и тя да се чувства добре при зевесетата. Беше готов да направи всичко за семейството си и за близките си. Иначе каква полза от венталните сили в него?

Сферичният му кораб се спусна над заледената повърхност на замръзналата луна и Плумас изпълни екрана — приличаше на шлифован опал. Джес погледна към кладенците и помпените станции, заобиколени от островърхите иглута на хангарите, стърчащите кораби, оборудвани за пренос на вода, и входовете на асансьорните шахти.

Установи, че си спомня всеки хълм и извивка. Когато бяха малки, с Рос често се надпреварваха по повърхността със снежните си мотоциклети. Понякога прекаляваха със скоростната надпревара, прескачаха опасни цепнатини и чупеха в движение надвиснали втвърдени от вакуума висулки. Дори след толкова години следите от моторите им все още се виждаха по повърхността. В онези безгрижни времена това им се струваше естествен начин на живот.

Джес насочи кораба към дъното на кратера и се приближи до три големи кладенеца. Долу, под повърхността, миньорите вече сигурно бяха задействали алармите. Сигурен беше, че чичовците му са научили вестта за него. Вероятно дори бяха изслушали речта, която бе произнесъл пред събранието на клановете на Рандеву.

Рандеву… от която сега бяха останали само скални отломки след вероломното нападение на Земните въоръжени сили. Помисли си дали наистина да не използва новите си способности и сили така, както бяха поискали водните носачи. Какво ли щеше да стане, ако приземеше странния си кораб пред Двореца на шепота на Земята? Дали председателят на Ханзата нямаше най-сетне да се вслуша в гласа на разума?

Но венталите нямаше да му позволят да се заеме с боричканията между хората. Не беше никак лесно да ги убеди дори да дойде тук. Все пак накрая бе успял да им обясни някои неща за роднинските връзки и чувствата на хората.

Щом корабът се спусна на повърхността, Джес се опря на извитата мембрана. Непроницаемата преграда го обгърна като неясна любовница и той премина през нея и стъпи върху замръзналия лед. Носеше само плътно прилепнал костюм, ръцете и краката му бяха голи. Тялото му обаче кипеше от енергията, с която го бяха заредили венталите и която го защитаваше. Той се огледа. Беше заобиколен от смъртоносен за обикновените хора вакуум и можеше необезпокоявано да се любува на величието на космоса, както не го бе правил никой досега.

Родният дом.

Усещаше под ходилата си вибрациите от промишления добив на вода на поне километър под него. Усмихна се, спомнил си неуморните усилия, които полагаше баща му. Брам Тамблин беше строг родител, държеше на здравата работа и на абсолютното подчинение от страна на семейство и работниците. Един от любимите му изрази беше: „Истинският член на нашето семейство, истинският воден миньор, трябва да има ледена вода във вените“.

Въздухът бе изпълнен с едва забележими изпарения — въглероден двуокис и водни молекули, отделени във вакуума над дъното на кратера. Слабата гравитация на Плумас не позволяваше задържането на газове и те бързо се разсейваха в космоса.

Джес мина по един къс черен лед, разтопен и замръзнал отново, спря, затвори очи и повика венталите — вода във вода, обвързани в първична симфония. Вдигна ръце над главата си като гмурец и се потопи в леда, без да изпита никакво съпротивление. Заспуска се надолу, преодоляваше слой след слой — и накрая се появи под извития покрив на огромната кухина и се понесе надолу към древното студено море. Водата го обгърна.

Оловносивото море имаше свой живот и засега венталите се придържаха към неговото тяло. Не го напуснаха, за да се разпространят на Плумас, както бяха направили на кометата — спазваха уговорката да не остават на вече заселени светове. Биха могли, разбира се, да имат цялата тази вода, изпълваща пространството под ледената кора. Но не го направиха — оставяха я на разположение на Тамблинови.

Джес излезе на повърхността и заплува към ледения бряг, към куполовидните постройки, бараките и складовите помещения. Заплува към дома.

Обикновено тук работеха стотина скитници, повечето свързани по един или друг начин с клана Тамблин. Не бяха строго профилирани на монтьори, строители, майстори, пилоти, копачи, чистачи или готвачи — всеки знаеше по няколко занаята.

Джес се усмихна, докато излизаше на твърдия леден шелф, заобикалящ студеното подземно море. Бе израсъл тук, на този захлупен свят с покрив от изкуствена слънчева светлина. Когато на дванайсет най-сетне придружи баща си до Рандеву, остана потресен от просторите и тълпите там. Тогава за първи път срещна Ческа, съвсем за кратко — тя учеше при старата говорителка Окая.

Джес разпери ръце: наслаждаваше се на атмосферата, водата и познатите простори на Плумас. Капки от праисторическия океан се търкулнаха от него и замръзнаха на миниатюрни топченца на земята. От косата му се вдигаше пара — енергията на тялото му го изсушаваше.

Откъм бараките се приближиха трима от чичовците му — Кейлъб не беше с тях. Уин, Торин и Ендрю не можеха да повярват на очите си.

— Джес! Джес, ти ли си?

Близнаците се спогледаха. Ендрю, най-мълчаливият, въздъхна щастливо.

— Ах, момче, колко се радвам да те видя… въпреки че, както чух, вече не си съвсем човек.

Джес се усмихна, вече свикваше с подобна реакция.

— Отвътре съм си същият.

Уин се почеса по брадата.

— Шиз, Джес, пристигаш тук с някакъв странен воден мехур, а после се разхождаш на повърхността без скафандър! След това минаваш през половинкилометров слой лед и се приземяваш тук, без даже да ти настръхне кожата или да ти се разроши косата.

— Мда, не изглежда кой знае колко човешко — присъедини се брат му Торин.

— На мен също — каза Ендрю, който отговаряше за финансите и счетоводството в мините. — Следяхме те с камерите на кладенците.

— Е, може малко да съм се поизфукал — засмя се Джес. — Венталите ми позволяват да прави такива неща, въпреки че отстрани изглежда странно.

Уин и Торин се спогледаха озадачено, после седнаха право на леда. Термоизолиращите костюми им позволяваха да се чувстват удобно, въпреки че Уин по навик мърдаше пръсти, за да раздвижва кръвообращението. От къщичките наизлязоха още любопитни миньори, заинтригувани да видят единствения оцелял син на Брам Тамблин.

— Някакви вести от Тасия? — попита Джес.

— Не. Кой знае как са й промили мозъка зевесетата — рече Уин. — Надявахме се ти да знаеш нещо.

— Напоследък не се виждам с много хора.

Ендрю влезе в бараката и донесе термос чай и четири чаши. Носеше си и сгъваемо столче. Седна — близнаците се преструваха, че им е удобно на леда — наля димящ чай и протегна едната чаша на Джес.

— Вместо да стоиш и да ни се хилиш, по-добре разкажи какво стана с теб. Ето, пийни си горещ чай.

Джес не докосна чашата.

— Няма нужда, чичо Ендрю.

— Имаме и нещо по-силничко, ако предпочиташ — предложи Торин. — Сами си го дестилираме.

— Ще ви разкажа какво стана с мен. Но за другото… венталите ми осигуряват всичко, от което имам нужда. — И разказа накратко как бе отсял вентали от водните молекули, разсеяни из мъглявината, как бе започнал да общува с тях, как ги бе заселил на пусти, покрити с океани светове, как хидрогите бяха унищожили кораба му над един от тези океани, а венталите бяха проникнали в клетките му и го бяха запазили жив, като междувременно го бяха променили изцяло.

Уин въздъхна и от ноздрите му блъвна облак пара.

— Джес, тези свръхестествени вентали, дето ги държиш в себе си — и ги разнасяш из световете — не съм сигурен дали ги искаме тук. Не ме е грижа дали ги смяташ за живи същества, за призраци или каквото са там.

— Те са врагове на хидрогите — посочи Ендрю.

Торин обаче също изглеждаше обезпокоен.

— И така да е, тук се опитваме да си изкарваме прехраната.

— Не се безпокойте — каза Джес. — Няма да позволя водните мини да бъдат изложени на риск. Венталите се съгласиха да не заселват светове, обитавани от други същества. Те ме промениха коренно, по същия начин, по който световната гора променя зелените жреци. Заредиха ме с тяхната енергия, за да ми спасят живота, въпреки че аз бях единственият, който тогава знаеше за съществуването им. Тук, на Плумас, те ще стоят настрана, също както правят световните дървета на Терок.

— Какво общо имат с това световните дървета?

— Верданите са първични създания, също като венталите, фероуите и хидрогите. Не мога да ви обясня почти нищо за тази невероятна война, която продължава от хиляди години. — Той поклати глава. — Но също като световните дървета, венталите са били на път да бъдат изтребени. Хидрогите за известно време се били прибрали в сърцевината на газовите планети, а фероуите — в ядрата на звездите.

— А сега всички отново са се вкопчили в гърлата си — добави Торин. — Ама и ние сме едни късметлии…

— Не съм дошъл, за да заселвам Плумас с вентали — продължи Джес. — Има много други светове, на които могат да се разпространят. Долетях по други причини — най-важната от които е, отново да видя моя дом и семейството си.

Ендрю — изглеждаше успокоен от тези уверения — се надигна от столчето, готов да се върне на работа. Вероятно смяташе, че всички важни въпроси са обсъдени.

— След като те чух да говориш, момче, бих те прегърнал, само да можех — рече Уин. — Но май не е безопасно.

— Да, не е безопасно — потвърди Джес с усмивка и във воднистите му очи блеснаха искри. — Но сега, след като венталите ме промениха, ми се ще да направя тук нещо, за което мечтаех от доста време.