Уилям Грифин
Заложникът (87)

(ЕДНО)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

08:55, 30 юли 2005

Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“, гол под копринения халат, пъхнал крака в пантофи от мека телешка кожа, внимателно отвори остъклената врата на спалнята, която водеше към градината.

В лявата ръка стискаше чаша чай, а когато валеше — както в момента — проклетата врата заяждаше и чаят понякога се разливаше. Не че имаше значение, ако няколко капки паднеха по плочките, затова пък щеше да му е безкрайно неприятно, ако някоя капка попаднеше върху светлосиния халат.

Успя — след доста усилия — да научи перачката как предпочита ризите си — леко колосани — а бельото и копринените чорапи трябваше да пере в студена вода. Затова пък химическото чистене бе друга работа. В Такуарембо нямаше достойно за дрехите му химическо чистене, което означаваше, че някой трябва да ги носи чак в Пунта дел Есте. А там сумите бяха умопомрачителни, но поне знаеше, че ще свършат работа както трябва и ще запазят оригиналните цветове.

Въпреки това имаше проблеми. Първо, бе неразумно да се показва в апартамента си в Пунта дел Есте. Хората, които го търсеха, като нищо можеха да се появят там. А дори да отидеше — след около шест месеца — щеше да е късно, за да се махнат лекетата.

Затова той отвори вратата особено внимателно и остана доволен от проявената предпазливост. Проклетата врата отново заяде, ала той успя да изнесе чашата, без да разлее и капка.

Въздъхна. Навън ръмеше. А като гледаше небето, щеше да продължи да ръми през целия ден. Времето тук бе често такова през зимата.

Това означаваше, че ще трябва да стои затворен в къщата и днес, и утре, най-вероятно още дълго. Пътеките в градината бяха с плочки, за да може да се разхожда — също като затворник, пуснат навън да се поразтъпче — когато пожелае. Затова пък нямаше начин да напусне къщата. Тревата бе мокра, а почвата — подгизнала. Жан-Пол бе съсипал не един и два чифта обувки в подобно време.

А там, където свършваше тревата, започваше лепкава кал. Човек можеше да мине през калта само с гумени ботуши. Лошото бе, че те израняваха стъпалата му, съсипваха копринените чорапи и краката му замирисваха. Често пъти не успяваше да измъкне ботушите от калта, което означаваше, че когато трябва да направи крачка, ботушът се изхлузваше и той потъваше чак до глезена в калта — когато не падаше по очи. А най-противното беше, когато загубеше равновесие и се проснеше по гръб.

Жан-Пол чу хеликоптера, преди да го види. Макар в тази провинция да не минаваха често хеликоптери, напоследък се навъртаха все повече. Беше разбрал, че някои от тях са собственост на хора, които ги използват, за да пътуват до Монтевидео — някои дори до Буенос Айрес — от именията си. С тях превозът бе по-удобен, особено през зимата, когато ръмеше противно и пътищата се превръщаха в лепкаво блато. Други пък се използваха, за да откарват ловци от Монтевидео или Буенос Айрес до ловните полета.

Истината бе, че тук имаше доста ловни полета. Богати американци и европейци бяха открили удоволствието да стрелят по дивите птици в Уругвай. Беше чувал, че дори вицепрезидентът на САЩ идва на лов с кучета в някакво имение недалече от „Шангри-Ла“, собственост на уругвайски адвокат.

През лятото над имението му често прелитаха хеликоптери с аржентинци и бразилци, упътили се към Пунта дел Есте. Жан-Пол дори се бе замислил дали да не си купи хеликоптер. Така щеше да му е по-лесно, ако искаше да отскочи до Пунта дел Есте, защото с кола пътят му се струваше безкраен. А сега можеше да си позволи подобен разход.

Лошото бе, че хеликоптерът щеше да привлече вниманието към него, което означаваше, че покупката трябваше да изчака, докато всички забравят за Жан-Пол Лоримър.

Бръмченето се приближи и когато неочаквано хеликоптера се показа сред мъглата и ситния дъждец, го стресна.

Машината бързо зави и се отдалечи и скоро шумът на двигателя и перките заглъхна, докато най-сетне се стопи в далечината.

Жан-Пол Бертран реши, че пилотът се е изгубил и е прелетял ниско над земята, за да открие някой път и да се ориентира по-лесно.

Изля чая в една от лехите и се върна в къщата, за да си сипе нова чаша.