Уилям Грифин
Заложникът (85)

(ТРИ)

„Нуестра пекеня каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

15:05, 29 юли 2005

 

Посланик Хуан Мануел Силвио, посланик на Съединените американски щати в Република Аржентина, седеше в хола. Беше в дънки, износени маратонки, поизтъркан пуловер с избелялото лого на университета „Харвард“. Държеше в ръка бутилка бира.

— Добър ден, господине — поздрави Чарли.

— Радвам се да те видя отново, Чарли — каза посланикът и се надигна от стола, за да подаде ръка. — Любопитство ли е това? Дали не е заради облеклото ми?

— Ако ми позволите волността, господине, не сте зализан както обикновено.

— Радвам се, че ме повика — отвърна Силвио и седна. — Когато Алекс каза, че предпочиташ да дойда тук, вместо да се видим в посолството, се запитах как да дойда, без да се усети охраната от ДРУ и да започне да задава въпроси какво точно правя в „Нашата малка къща“.

— Значи се откачихте от ескорта на ДРУ? — усмихна се Кастило.

— По начин, достоен единствено за Джеймс Бонд — заяви доволно Силвио. — Излязох от посолството, върнах се в резиденцията, преоблякох се и излязох да потичам. След мен запухтяха трима бабаити от ДРУ, докато накрая издъхнаха. Продължих да тичам, докато не се изгубиха от поглед. След това, съвсем случайно, една от колите с човек на Алекс, ама наистина съвсем случайно, спря и ми предложи да ме докара.

— Да, шофьорът сигурно случайно ви е мярнал. На това му се казва късмет.

Силвио кимна.

— Открай време ми се иска да вляза в докладите им за проблемни случки — призна Силвио. — Как само ми се иска да видя изражението на моя добър приятел министъра на външните работи, когато пита и не може да повярва: „Искате да ми кажете, че сте изгубили американския посланик, така ли?“

Кастило се разсмя, след това каза:

— Благодаря ви, че дойдохте, господине.

— Благодаря ти, че ме покани — отвърна Силвио. — Няма ли да ми кажеш какво става? Какви са плановете ти?

— Алекс, има ли къде двамата с посланика да останем насаме за няколко минути?

Дарби посочи ниска постройка в градината.

— Барбекюто става ли? — попита той. — В хладилника има дори бира.

— Става — отвърна Чарли.

 

 

Кастило си взе бутилка бира и подаде друга на посланик Силвио, който се усмихна и кимна.

Взе бутилката и се настани на един от столовете, а след това погледна Чарли.

— Едва ли искате да ви разкажа всички подробности, господине — започна Кастило.

— Разкажи ми онова, за което няма проблем да говориш — подкани го Силвио.

— И така, господине, президентът чакаше в „Глоубмастър“ в Билокси и тъкмо бе издал…

 

 

— Това е всичко, господине — приключи Кастило двайсет минути по-късно.

Силвио очевидно се бе замислил над казаното досега и остана смълчан.

— За момент латинската ми кръв се опита да вземе надмощие — призна той. — Отначало изпитах симпатия към Бетси Мастърсън и посланик Лоримър. Да научиш, че брат ти, синът ти, не само се занимава с гнусни незаконни сделки, ами е отговорен за смъртта на съпруга и сина ти… И за убийството на един чудесен млад пехотинец. И раняването на…

Той замълча и погледна Кастило.

— Ще те разбера, ако предпочетеш да не ми отговаряш. И доктор Лоримър ли е в списъка за „обезвреждане“?

— Имам намерение да го върна в Щатите. Жив.

Силвио кимна.

— Сигурен съм, че е истинско хранилище на интересна информация — подхвърли той. — Само че това няма да попречи на посланик Лоримър и Бетси да научат какъв мръсник е бил, нали?

— Господине, дори ме е срам да мисля за това. Единственото ми желание е Лоримър да ме насочи към убийците на господин Мастърсън. Те са онези, които трябва да обезвредя. И Сантини, и Дарби ми казват, че щом го върна в Щатите, трябва незабавно да влезе в Програмата за защита на свидетелите, стига да сътрудничи.

Силвио изпъшка.

— Ами ако не иска да сътрудничи?

— Според мен ще иска, господине. Знае, че го търсят. И струва ми се, ще разбере, че след като аз съм успял да го открия, онези, които го търсят, за да го убият — изтезават и убият — също ще успеят да го открият. Знам, че най-лесното е да го заплаша, че ще го върна в Париж и ще го оставя на „Плас дьо ла Конкорд“.

— След като съобщиш на „Монд“, на „Фигаро“ и „Юманите“, че липсващият дипломат от ООН се намира там ли? Да, ще се върже.

— Нямах намерение да съобщавам на вестникарите — призна Кастило.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Чарли?

— Искате ли да позвъните на посланик Макгрори и да му обясните защо не съм се срещнал с него?

— Той е искал да се видите ли?

— Той няма представа с какво се занимава Юнг в Монтевидео…

— Затова иска да знае какво става. И как се вписваш ти. За какво е ставало въпрос в съобщението на секретар Кохън?

— Точно така. Казал на Юнг, ако се свържа с него, преди да се отбия в посолството, искал да се види незабавно с мен. Според мен не е необходимо да разбира какво сме открили. Нека да каже с чиста съвест, че не знае нищо по въпроса. Нито за действията ми, нито за мисията на Юнг.

— Разбирам. Ще му позвъня веднага, щом се върна в посолството.

— Благодаря ви.

— Той ще бъде много любопитен — от негова гледна точка смята, че трябва да знае всичко — каква е ролята на Юнг в моето разследване. Или по-точно каква беше. Мога ли да му кажа, след като си заминеш?

— Юнг няма да бъде замесен в действията ми.

— Добре — съгласи се Силвио. — Това е достатъчен отговор на въпроса ми.

„Какво означава изражението на Силвио?

Не вярва ли, че Юнг няма да бъде замесен?

Дали не е изненадан, че няма да го включа?

Може би не му стана приятно, че държа Макгрори, колега посланик, на тъмно, а той трябва да се оправя с кашата, след като си замина?“

— Господине… изражението ви. Да не би по някакъв начин да съм ви засегнал?

— Май не съм за дипломат с това издайническо лице — отвърна Силвио. — А и не съм опитен като теб. Учудих се, че няма да използваш Юнг, а когато си тръгнеш, ще го вземеш със себе си.

— Защо?

— Първо, по този начин ще разкриеш прикритието му пред посланик Макгрори. Макгрори скоро ще научи, че Юнг не е вършел работата, която се е правел, че върши. След като нямаш намерение да му съобщиш, че действаш по заповед на президента, той ще отнесе въпроса към Държавния департамент. Сигурен съм, че ще го направи. Ако не го знае, той отговаря за цялата дейност на правителствените агенции в страната. Има право да наложи вето върху действията им. А той дори няма да научи, докато мисията ти не приключи. Ще бъде доста разгневен.

— Да, господине, знам. Опитвам се така да подредя нещата, че да може спокойно да отрече, че е знаел какво правя. Или съм правил.

— Разбирам. Просто предполагах, че ще вземеш и Юнг, за да се възползваш от опита му, а когато тръгваш, ще се наложи и той да замине с теб. Бях решил, че след като приключиш с мисията, секретарят ще съобщи на посланик Макгрори, че има основателни причини за случилото се, а тя е преценила, че въпросните причини не бива да се обсъждат. На него нямаше да му стане приятно, но щеше да прояви разбиране.

— Ако не взема Юнг, а Юнг се подчини на заповедите ми и не коментира нищо пред Макгрори — заплаших го, че ще го подведа под отговорност, че не се е подчинил на заповед на президента и това, струва ми се, ще го накара да млъкне — Макгрори ще направи голям проблем.

— Както и разни висшестоящи в Държавния департамент, които не е нужно да бъдат уведомявани, но са дочули, че в Уругвай става нещо…

— Ще станат любопитни и ще започнат да задават въпроси, които не бива — довърши Кастило. — Накрая ще стане така, че ще изтече информация и ще лъсне и във „Вашингтон Поуст“, и в „Ню Йорк Таймс“, и в разни други издания, които гледат как да оплюят президента.

Силвио кимна.

— Ако тръгнем по този път, работата няма да остане без последствия — добави Чарли.

— Виждам, че си преценил рисковете. Не се опитвам да те уча как да си вършиш работата.

— Истината е, че не бях мислил по този въпрос — призна Кастило. — Господин посланик, вие ми помогнахте да не извърша непростима грешка. Изключително сериозна грешка. Благодаря ви. — След това продължи: — Вие знаете ли какво каза посланик Монтвейл за мен?

Силвио поклати глава.

— Монтвейл каза, че ми се дава власт, с която не мога да се справя. Май беше доста точен.

— От всичко, което видях досега, Чарли, ти се справяш блестящо с дадената ти власт.

— Толкова съм опиянен от същата тази власт, че нито веднъж не ви попитах какво трябва да правя според вас. За малко да разкрия, че се води разследване по програмата „Петрол срещу храни“, и да поставя президента в неловко положение. Това означава, че не успявам да се справя с дадената ми власт както трябва.

Силвио остана загледан в Кастило, след това попита:

— Ти спал ли си през последните няколко дни?

— Личи ли, че не съм?

— Личи. Ако искаш съвет, почини си малко.

Кастило се замисли над думите на посланика, отпи от бирата, след това отново заговори:

— Можете ли да ми препоръчате някой тих хотел близо до летището в Монтевидео?

— Мога. Летището е в Караско. Наблизо има един приличен хотел. Казва се „Белмонт хаус“. Скъпичък е. Затова пък там ще си починеш.

— И аз имах същото намерение, господине. Може ли да запазим няколко стаи за тази вечер? Не, за два дни. Как да намеря телефона? Не ми се иска да ме проследят по номера на кредитната ми карта.

Посланик Силвио бръкна в джоба на износените си дънки, извади телефона си и набра номер.

— Обажда се Хуан Мануел Силвио — представи се той. — Имате ли възможност да настаните едни приятели — в отделни стаи — за тази вечер и утре вечер?

Трийсет секунди по-късно, той прибра мобилния в джоба на дънките.

— Готово.

— Много ви благодаря.

— За мен беше удоволствие. Нещо друго?

— Нека поне това се опитам да свърша сам — отвърна Кастило, извади своя мобилен и набра телефон.

— Радвам се да те чуя, Юнг — започна той.

 

 

— С удоволствие бих те закарал до летището — обясни посланик Силвио, — но не е много разумно, защото предполагам, че навсякъде са плъзнали униформени, за да търсят мъж в пуловер на „Харвард“ и дънки.

Кастило му се усмихна, след това прихна.

— Говорех напълно сериозно, когато ви казах, че ми помогнахте да не се направя на глупак и да поставя президента в неловко положение. Muchas gracias, amigo.

Силвио махна с ръка.

— В колко часа ти е самолетът? — попита той. — Или ще пътуваш с „Лиъра“? Или може би не трябва да питам?

— Можете да ме попитате всичко, което искате — отвърна Кастило. — Ще ви кажа всичко, което мога.

— Добре. Как вървят нещата? В общи линии. Подробностите може и да не са за разказване.

— Първото, което може да се обърка в операцията, е, когато пристигнем на „Хорхе Нюбъри“ в пет, да се окаже, че хеликоптерът, който взех назаем, го няма. Или пък да чака, но пилотът да ме застреля. Ако все пак не ме застреля, ще има детонатор и взрив, който ще гръмне в мига, в който минем хиляда и петстотин метра. Ако и това не стане, моторът може да блокира, след като излетим. Иначе всичко останало е както трябва.

Силвио поклати глава.

— Това е програмата за днес. Списъкът с възможните проблеми за утре е доста по-дълъг.

— Ще се моля за теб, Чарли — прошепна Силвио.

Кастило кимна.

— Много ми се пие още една бира, но ще карам — обясни той. — Затова пък вие можете да изпиете още една и заради мен.