Уилям Грифин
Заложникът (10)

(ТРИ)

Международно летище „Маями“

Маями, Флорида

18:50, 21 юли 2005

Докато Кастило стоеше пред лентата за багаж и чакаше куфара си, в главата му се въртяха всякакви проклятия по адрес на „Делта Еърлайнз“. Беше пристигнал с техен полет „431“. Когато се качи на самолета на националното летище на Вашингтон „Роналд Рейгън“, носеше само куфара. Всички отделения за багаж над седалките в първа класа бяха пълни, въпреки че самата първа класа не бе пълна, сигурно защото сумите, които прибираха, бяха безобразно високи — което означаваше, че пътниците в икономична класа са си оставили багажа още при влизането, вместо да го мъкнат до местата си в задната част на самолета.

— Налага се да предадете куфара си на багаж — съобщи стюардесата.

— Струва ми се, че багажът не е на пътници, платили за първа класа.

— Налага се да предадете куфара си на багаж — повтори стюардесата.

— След като се предполага, че в първа класа трябва да ми бъде осигурено достатъчно място, не бихте ли прибрали багажа при връхните дрехи? Не искам да го предавам.

— Налага се да го предадете — заяви тя.

„Напълно логично е — мислеше си Кастило, докато наблюдаваше как ремаркето с багажа маневрира — че след като го качват последен, или почти последен, ще го разтоварят пръв. Очевидно не става точно така.“

Най-сетне куфарът се появи. Кастило го стисна за страничната дръжка и го изтегли от лентата. Никак не се изненада, когато разбра, че изходът на аржентинските авиолинии се намира в другия край на летището, почти на Кий Уест. Трябваше да пресече пълното с народ летище и докато крачеше, се сети какво бе казал братовчед му Фернандо Лопес за международното летище на Маями: „Това е американският образец за типично в третия свят летище.“

Тази мисъл го подсети — „Господи, за малко да забравя!“, че трябва да позвъни на Фернандо и Abuela^[1], баба им, за да ги предупреди, че няма да отиде през уикенда, дори Фернандо да предложеше да го вземе със самолет.

Най-сетне се добра до гишето на аржентинските авиолинии. Пред първа класа опашката бе огромна и всички до един имаха свръхбагаж и по няколко бройки ръчен. Бяха се подредили повече хора, отколкото бяха местата за първа класа и в „747“, и в „767“, което означаваше, че част от пътниците, платили за икономична класа, се бяха възползвали, когато са видели, че няма опашка.

Двайсет минути по-късно редът му дойде и служителката, надута също като кралицата на Испания, когато вика някого от прислугата, му даде знак да се приближи.

Той подаде паспорта, издаден от Германска федерална република, и кредитна карта „Американ експрес“, издадена от „Тагес Цайтунг“.

— Казвам се Госингер — представи се той. — Имам електронен билет.

Обичайната проверка бе по-мъчителна от обикновено — ако това изобщо бе възможно. Кастило бе произволно избран за щателна проверка. Служителите от охраната не само че го накараха да си събуе обувките, но преровиха багажа му толкова несръчно, че внимателно подреденият му багаж се разпиля навсякъде. Освен това се притесни от предстоящата проверка на чантата с лаптопа.

Накараха го да обърне лаптопа, за да се уверят, че не е взривно устройство, ала не проявиха почти никакъв интерес към самата чанта. Това бе истинско облекчение. На хер Госингер щеше да му е безкрайно неприятно, ако се наложеше да обяснява какъв е този паспорт на К. Г. Кастило и документите на Тайните служби.

Най-сетне приключиха с него и той тръгна към Американския клуб, залата за първа и бизнес класа, която обслужваше аржентинските авиолинии и други южноамерикански компании, които нямаха свои зали.

Поръча си двоен скоч с лед, след това се настани в усамотено ъгълче. Извади мобилен телефон от джоба и набра запаметен номер.

— Ало?

— Как е любимото ми момиче?

— Любимото ти момиче се чуди дали не й се обаждаш, за да й съобщиш, че няма да дойдеш този уикенд.

— Abuela, намирам се на летището в Маями и чакам, за да се кача на самолета за Буенос Айрес.

— Не мога да отрека, че всичките ти извинения са безкрайно необичайни. Скъпи, толкова се надявах…

— Abuela, не е по мое желание.

— Какво ще правиш в Аржентина? Разрешено ли е да питам?

„Не, разбира се.“

— Връщам се след седмица.

— Буенос Айрес ли каза?

— А-ха.

— Там е зима. Взел ли си топли дрехи?

— Да, госпожо.

— Ако има как, Карлос, свършила съм брендито. Нали знаеш какво пия?

— Ще ти донеса един кашон.

— Мисля, че имаше ограничение. Шест бутилки.

— Ще проверя.

— И да внимаваш. Тази сутрин говорих с Джанин Уинтърс и тя каза, че там непрекъснато имало отвличания.

Джанин Уинтърс беше стара приятелка на доня Алисия. Семейство Уинтърс, тексасци, от поколения поддържаха огромна ферма в провинция Антри Риос и лозя в провинция Мендоса.

„Господи, да не би да е дочула нещо за жената на дипломата? Да не би госпожа Уинтърс да е разбрала и да е побързала да й каже?“

— Abuela, никой няма да ме отвлече.

— Ти внимавай, Карлос. Друго не искам от теб.

— Si, Abuela.

— Ще се моля за теб.

— Благодаря ти.

— Vaya con Dios, mi amore — пожела доня Алисия и затвори.